В есе през 1984 г. – в зората на ерата

В есе през 1984 година – в зората на ерата на персоналния компютър – романистът Томас Пинчън се чуди дали е „ O.K. да си лудит “, в смисъл на някой, който се опълчва на софтуерния напредък. По-добрият въпрос през днешния ден е дали това изобщо е допустимо.

Истинските лудити нито са срещу технологията, нито са неумели при потреблението й. Много от тях са високо квалифицирани оператори на машини в текстилната индустрия. Нито пък технологията, която нападат, е изключително нова. Нещо повече, концепцията за разбиването на машините като форма на промишлен митинг не стартира и не приключва с тях. В реалност дългият живот на тяхната известност се осланя по-малко на това, което вършат, в сравнение с името, под което са го създали. Може да се каже, че са положителни в брандирането.

Лудитските разстройства стартират при условия, най-малко видимо сходни на нашите. Британските работен фамилии при започване на 19 век търпят стопански прелом и възходяща безработица. На пръв взор безкрайна война против Наполеон във Франция донася „ тежката щипка беднотия “, написа историкът от Йоркшир Франк Пил, на семействата, „ където до момента е била чужд “. Храната е ъгъл и бързо става по-скъпа. След това на 11 март 1811 година в Нотингам в център за произвеждане на текстил английските войски разрушават навалица протестиращи, които желаят повече работни места и по-добри заплати.

Същата вечер ядосаните служащи разрушават текстилните машини в близкото село. Подобни офанзиви се случват в началото през нощта, по-късно спорадично, а по-късно и на талази като в последна сметка се популяризират върху 120-километров обхват от северна Англия от Лафборо на юг до Уейкфийлд на север. Страхувайки се от съзбуждането на сходни дейности в цялата страна, държавното управление скоро нарежда хиляди бойци, които да пазят фабриките. Парламентът приема мярка, с която прави разрушаването на машините углавно закононарушение.

Но лудитите не са нито толкоз проведени, нито толкоз рискови, колкото управляващите мислят. Те подпалват някои заводи, само че основно се лимитират до разбиването на машини. В интерес на истината те предизвикват по-малко принуждение, в сравнение с срещат. При един от най-кървавите произшествия през април 1812 година към 2000 протестиращи атакуват мелница покрай Манчестър. Собственикът подрежда на хората си да стрелят в тълпата, убивайки минимум 3 и ранявайки 18. Войниците убиват най-малко още 5 души на идващия ден.

По-рано същия месец навалица от към 150 влиза в престрелка със защитата на мелница в Йоркшир и двама лудити умират. Скоро те отмъщават като убиват притежател на мелница, който в разгара на митингите се хвали, че ще гази до бричовете си в лудитска кръв. Трима лудити са обесени за убийството; други съдилища, постоянно под политически напън, изпращат доста повече на бесилката или в заточение в Австралия преди нападенията да спрат през 1816г.

Една технология, която лудитите постоянно нападат, е плетачната машина за чорапи, създадена за първи път повече от 200 години по-рано от англичанин на име Уилям Лий. Още през цялото време опасението, че тя ще измести обичайните плетачи, кара кралица Елизабет I да откаже патент на Лий. Изобретението му, с постепенни усъвършенствания, оказа помощ на текстилната промишленост да се развива и основава доста нови работни места. Трудовите разногласия обаче провокират спорадични огнища на насилствена опозиция. Епизоди на чупене на машината се случват във Англия от 60-те години на 18 век нататък и във Франция по време на революцията от 1789 година.

С началото на индустриалната гражданска война служащите естествено се тормозят да не бъдат изместени от все по-ефективни машини. Но самите лудити „ бяха изцяло окей с машините “, споделя Кевин Бинфийлд, редактор на серията „ Writings of the Luddites “ от 2004 година Те лимитират офанзивите си до производителите, които употребяват машини по „ аморален и излъган метод “, с цел да заобиколят общоприетите трудови практики. „ Лудитите просто желаят машини, които създават висококачествени артикули и желаеха тези машини да се ръководят от служащи, минали през чиракуване и получаващи почтени заплати. Това бяха единствените им проблеми. “

И по този начин, в случай че лудитите не атакувахват софтуерните основи на промишлеността, какво ги направи толкоз плашещи за производителите? И какво ги прави толкоз запаметяващи се даже в този момент? Заслугата и по двата аспекта значително се дължи на един призрак.

Нед Луд, прочут още като капитан, военачалник или даже крал Луд, за първи път се яви като част от митинг в Нотингам през ноември 1811 година и скоро е на гастрол от един промишлен център към идващия. Този неосезаем водач явно въодушевява протестиращите. И визията, че командва невиждани армии, настоящи през нощта, също плаши силите на закона и реда. Правителствените сътрудници си слагат за първостепенна задача да го заловят. В един случай полицай твърди, че вижда страховития военачалник с „ копие в ръка като алебарда на сержант “, и лице, призрачно неестествено бяло.

Всъщност подобен човек не е съществува. Нед Луд е небивалица, основана в един случай, който се допуска, че се случва 22 години по-рано в град Лестър. Според историята, млад чирак на име Луд или Лудъм работи във фабрика за чорапи, когато шеф го упреква, че плетките му са прекомерно хлабави. Разгневеният чирак вместо да „ си гледа иглите по-добре “ хваща чук и разрушава цялата плетачна машина. Историята в последна сметка си проправи път до Нотингам, където протестиращите трансформират Нед Луд в техен алегоричен лидер.

Както скоро стана известно, лудитите са съществени по отношение на митингите си. Но те също се забавляват, изпращайки публично звучащи писма, които стартират с отговарящ професионален звук и приключват с „ Офисът на Нед Луд, Шеруудската гора “.

Те не измислят машина за заличаване на технологиите, само че знаят по какъв начин да употребяват такава. В Йоркшир те нападат плетачна машина с солидни чукове, наречени „ Голям Енох “ на локален ковач, който създава както чуковете, по този начин и доста от машините, които се унищожават с тях. „ Енох ги направи “, споделят те, „ Енох ще ги унищожи. “

Това умеене за изложение на яд със жанр дава на идеята еднаквост. Лудизмът остава в груповата памет, тъй като наподобява по-голям от живота. И моментът, в който се появява, е прецизен, при започване на това, което шотландският есеист Томас Карлайл назова по-късно „ механична епоха “.

Хората по това време осъзнават всички удивителни преимущества, които индустриалната гражданска война има за предоставяне, само че също по този начин се тормозят, че технологията провокира мощна смяна в способи им на мислене и чувстване.