Есе за любовта ~ Александър НИКИФОРОВ (Affresco di Petrarca e

Есе за любовта ~ Александър НИКИФОРОВ

(Affresco di Petrarca e Laura, Casa del Petrarca (Arquà Petrarca)

Възможно е и да бъркам, само че през последните две-три десетилетия съвсем спряхме да приказваме за любовта. Темата за любовта, изпълваща лирическата лирика, музиката, изобразителното изкуство, нашето всекидневие, изчезна. Днес даже е непривично да приказваш за любовта, направиш ли го – дават отговор ти с иронична усмивка.

Днес се приказва за секс, за бой-гърл френдове и други сходни неща. Каква обич, когато вестниците пускат разгласи на млади девойки предлагащи своите услуги? Любовта, по всичко наподобява, се трансформира в анахронизъм. Това е и печално, и доста обезпокоително, тъй като способността да обича е отличителна линия на индивида. Губейки способността си да обичаме, ние губим човешкото в себе си, приближаваме са към животните, които също се развъждат.

Любовта е доста необятно и много неразбираемо разбиране. В античността гърците са различавали два типа обич. Спокойното, стабилно възприятие – почитта, привързаността, предаността – те наричали „ филия ”. Това е любовта към родителите, към специалността, родния град, отечеството. От корена на „ филия ” произлизат някои наши модерни думи: „ филантропия ” – обич към индивида, „ философия ” – обич към мъдростта, „ филаделфия ” – любовта към братята и сестрите. Понякога „ филията ” може да се трансформира в пристрастеност, да вземем за пример любовта към властта, благосъстоянието, към славата или наслажденията и тогава тя заслужава нашето наказание.

Друг темперамент носи любовта сред половете. Гърците наричали тази обич „ ерос ” и я обожествявали като неудържима стихийна мощ, оплодотворяваща целия космос. За разлика от „ филията ”, еротическата обич е стихийна, неудържима, непостоянна. Чрез нея се реализира мощния блян на живота към продължение, размножаване, неговия ентусиазъм към безсмъртието. Затова „ еросът ” е присъщ освен за хората, само че и за животните. „ Еросът ” – това е неукротим блян към противоположния пол. Той се демонстрира изключително мощно и образно в ранното юношество, когато младежът се влюбва във всички дами. Да си спомним за Керубино от комедията на Бомарше или от операта на Моцарт „ Сватбата на Фигаро ”: той изгаря от пристрастеност и при типа на графинята, и при появяването на прислужниците й, и при първата си срещата с момиче. Именно любовта сред половете, сред мъжа и дамата са възпявали поетите, тази обич пронизва драматургията, литературата, музиката, живописта.

У индивида, който е развил надълбоко схващане, влечението на ероса придобива характерни, човешки черти. Нас ни влече не към всички представители на противоположния пол, а единствено към един. Само един всред милионите представители на противоположния пол може да ни даде това висше еротично удоволствие – това отвратително остро прекарване, с което природата ни възнаграждава за зачатието на новия живот. Човекът не е просто животно, надарено с физиологични инстинкти, само че персона, душевен и духовно неповторима, и нас ни притегля точно личността в нейната цялостна телесно-духовна цялост. Одухотвореният ерос - това е, което назоваваме обич сред половете.

Каква е същността на духовната страна на любовта? Руският мъдрец В. Соловьов смята, че духовният смисъл на любовта се заключава в превъзмогване на естествения нарцисизъм на индивида. Разбира се, всеки човек вижда самия себе си като най-висша полезност, обича себе си повече от всичко, грижи се за себе си и себе си пази. Всеки човек е център на своя вътрешен свят, това е оста, към която се въртят неговите усеща, мисли, стремежи и намерения. Но когато човек се влюби, внезапно се оказва, че другият човек – обичаният става за теб по-ценен, в сравнение с си ти самият за себе си. Центърът на твоя вътрешен свят се измества и този център преставаш да бъдеш ти, а става другият човек, в който си влюбен. Неговото битие изпълва с нов смисъл целия ти живот, ти към този момент не си самичък в своя вътрешен свят, а сте двама. Облаците на небето рисуват за теб профила на обичания човек, ароматът на цветята те кара да си представяш по какъв начин би им се възхищавал обичаният...

Любимият човек като слънце осветява целия свят на твоето схващане, всички движимости към теб са обагрени в нови, свежи цветове, а душата се изпълва с безкрайна наслада. Двама души, които се обичат, наподобяват на двойна звезда, всеки се върти към обичания, живее и диша с него.

Любовта облагородява индивида, прави го по–търпелив, сензитивен, милосърден. Любовта подбужда към самоусъвършенстване. С нежна внимателност се отнасяш към обичания човек, стремиш се да станеш по-добър, по-истински, с цел да бъдеш заслужен за неговата обич. А грижата за другия, взаимната грижа, цялостното физическо и духовно обединение доставя такова съкрушително, зашеметяващо удоволствие, което не е способно да достави нито едно угаждане на чисто физическото увлечение. Много мислители са обръщали внимание на още една страна на любовта: дружно с превъзмогването на егоизма, дружно с обожествяването на обичания човек, в любовта участва и възприятието на съчувствие, състрадание към обичания.

„ Ако любовта-ерос не се съедини с любовта-жалост, то резултатите от такава обич са мъчителни и опустошителни. В ероса самичък по себе си има свирепост и по тази причина той би трябвало да бъде смиряван от жалостта ”, споделя Бердяев.

В заобикалящата ни реалност има задоволително доста подлост и низост, неучтивост, болежка и страдалчество. Самите ние несъзнателно сме способни да нараним обичания човек. Осъзнавайки това, ти се стремиш да предпазиш обичания от ударите на живота, да го оградиш от тези прекарвания и неприятности, които го заплашват от всички страни. Ти му съчувстваш и дружно с него преживяваш неговата болежка и огорченията от обидите.

Уви, любовта не постоянно среща реципрочност. Има и несподелена обич. Но и тя е прелестна и нужна на индивида. Тя също освещава и облагородява душата му, сходно на споделената обич.

Аз не й бях приятел, нито пък мъж,

Аз единствено вървях по следите, -

Днес цялото небе бих й дал,

А на следващия ден даже и земята!

По всичко наподобява, че одухотвореният ерос – висшата степен на любовта, напуща живота на хората. Остава единствено филията, освен това не като обич към хората, отечеството или приятелите, а към движимостите, комфорта и физиологическите наслаждения. В света, където господстват търговско-паричните връзки, хората привикват да гледат на другите като на стока, която могат да купят. И по-лошо, стартират да гледат и на себе си като на стока! Момичето, победило в състезанието „ Мис Русия ”, гордо декларира: „ Сега мога да се омъжа за олигарх! ” Нейната полезност в личните й очи се е нараснала и в този момент тя е подготвена да се продаде единствено на доста богат човек. За каква обич приказваме тук! Остава единствено сексът – физическото упражнение, което понижава половото напрежение, а хората стават сътрудници по полова физкултура. И дори престава да бъде значимо от какъв пол е твоят сътрудник. Не е ли това удостоверение за обстоятелството, че актуалната постиндустриална цивилизация последователно ни трансформира в животни?

Поетите и философите в продължение на хилядолетия са се опитвали да схванат, какво е любовта, описвали са деянията й, нейните типове и стадии и все пак до през днешния ден любовта остава нещо непостижимо. И в действителност, за какво в действителност ние внезапно се влюбваме в някакъв човек? Често наподобява, че няма никакви учредения за обич, защото ние за първи път виждаме индивида, само че тя ненадейно се възпламенява в душата ни и ние не сме в положение да създадем нищо:

„ Любовта изскочи пред нас, както из подземен изскача палач на алеята, и ни порази и двамата по едно и също време! Така поразява мълнията, по този начин поразява финският нож! ” (Булгаков, М. Майсторът и Маргарита). Ето тази непредсказуемост, неочакваност на любовта, нейната необяснимост с никакви рационални съображения е нейната най-велика загадка. Говорят ти, че той (тя) не е хубав, не е доста съумял и не умее да печели пари или не умее да готви, само че за обичащия човек тези неща са безразлични. Нещо повече, минусите на обичания се трансформират в очите му в достолепия, получават характера на благи самобитни черти, не по-малко скъпи от самите достолепия и достижения. Затова няма човек, неподобаващ за обич, всеки е в правото си да се надява, че ще обича и ще бъде обичан.

Превод: В. Каравълчев

Източник: dveri.bg
Изображение: Affresco di Petrarca e Laura, Casa del Petrarca (Arquà Petrarca) - Wikimedia Commons