От султана до селянина. Как патладжанът стана част от националната кухня
Днес патладжанът е неотменна част от българската обичайната кухня. Но той извървява дълъг път преди да бъде признат за заслужен за тукашната софра.
Продължаваме нашата историческа разходка по от дълго време станали известни хранителни артикули, само че с нелека история при налагането им в повсеместното хранене на популацията у нас. Такава просвета е освен оризът, само че и патладжанът.
Патладжанът идва в Европа
Редица откриватели допускат, че в Европа за пръв път патладжанът идва донесен от арабите на Пиренейския полуостров и на о-в Сицилия сред XIII и XV в. Турската историчка Йозге Саманджи особено акцентира, че патладжанът съществува в анадолската кухня още от времето на селджукските турци през XII и XIII в. Затова и не е учудващо, че е един от обичаните зеленчуци и в султанската кухня още през XV в.
В Европа за пръв път патладжанът идва донесен от арабите
Две доста известни готварски книги от тези епохи съдържат предписания за готвене на патладжан. Едната е „ Анонимна андалуска готварска книга “, а другата е известна като сбирката предписания на Мохамед бин Махмуд Ширвани. Тя пък стъпва върху преди този момент появилата се в Багдад още през XIII в. Kitab al-Tabikh, известнa още като Al Baghdadi. Подобията сред тези две кухни по никакъв начин не са малко, а измежду тях нормално създателите показват несъразмерната приложимост в готвенето на патладжана (на сефарадския еврейски език ладино berenjana).
Според доайенът на историята на храненето Кен Албала патладжани се използват необятно в Испания. Ала азиатският хранителен артикул наподобява не трансферира толкоз елементарно границата от арабите и евреите към останалите общности. Известният историк на храненето и кухнята Жан-Франсоа Ревел отбелязва по какъв начин през XVII в. в Западна Европа патладжанът се появява напълно срамежливо и се приема към момента хладно. В една Италия, въпреки от десетилетия да е широкоразпространен и употребяван в юга, по на север, във Флоренция, и до 50-те години на XIX в. е мъчно да бъде открит. Местните люде даже го възприемат като „ храна на евреите “. Патладжаните се готвят варени, нарязани и по-късно мариновани с оцет, като се подправят с люти чушлета, риган и счукан чесън. Консумират се и пържени, въпреки богатите да ги избират задушени.
Патладжанът в Османската империя
Още през втората половина на XV в. регистрите на султанската дворцова кухня приказват за доставка на патладжани. Такива не престават да се вършат и през идващите епохи. За средата на XVI в. немският странник Ханс Дерншвам свидетелства, че патладжан се отглежда в самите зеленчукови градини на султана. Той повдига завесата и към методите на неговото подготвяне – под формата на туршия или пък пълнен с накълцано овче месо.
Патладжанът излиза несъмнено и отвън султанския замък. Израелската историчка Ейми Сингър намира през XVII в. упоменати мариновани патладжани измежду спомагателната храна в менютата на някои мюсюлмански благотворителни заведения - имарети. Например такива се срещат в много елитния по нейната категоризация Фатих имарет в Истанбул. Османската сбирка от предписания tarihi risale, която е датирана в 1764 година съдържа седем предписания за туршия, от които тази за подготвяне на патладжан датира още от XV в. През тези епохи в османската кухня се вършат и долми, които могат да бъдат приготвени с ориз запълнен в издълбани патладжани. Турската историчка Сурая Фароки изброява пълнения патладжан измежду готвените ястия на чаршията в Истанбул, като форма на fast food. Например през 1600 година там 3 такива части биха могли да се купят за 1 акче.
Патладжани могат да се открият и в зеленчуковите градини на влашките боляри на север от Дунав
През XVII и XVIII в. патладжани могат да се открият и в зеленчуковите градини на влашките боляри на север от Дунав, предопределени за техните трапези. Румънската изследователка Маргарета Аслан акцентира по какъв начин до момента в който в Османската империя зеленчуците се употребяват или сурови, или под формата на туршия, само че не и сготвени, то на север от Дунава патладжанът се запича.
Макар французин като Ами Буе да е впечатлен още през 30-те години на XIX в. от големите количества патладжани, които са употребявани в Османската империя, хранителният артикул и ястията сготвени с него по това време са най-вече част от пейзажа на огромния град. Трудно е патладжан да бъде открит на елементарна селска софра, и на север, и на юг от Дунава. Забележително е, че в подробните и обстоятелствени описи за цени на зеленчуци и плодове на Балканите, отвън столицата Истанбул, оповестени преди десетилетия от стопанския историк Любен Беров, патладжан (сини домати) се появява едвам през 1833 година
Танзиматът и популяризирането на патладжана
Османският реформен интервал почнал с Гюлханския Хатишериф от 1839 година довежда и до разпространение на патладжана и ястията от него. Немалко от рецептите в петте османски готварски книги през XIX в. са за пържен патладжан. Понякога патладжани се задушават с парчета овче месо и лук, като за задачата се употребява още веднъж чисто масло. Патладжани също се пълнят със примес от кайма, ориз, сол, пипер и лук. И издадената през 1870 година първа българска готварска компилация на Петко Р. Славейков съдържа предписания за „ патладжени в тава “, „ патлиджан пачасъ “, „ кисели патладжани и тикви “, „ пилав с патладжени “. Самите червени домати обяснително са наречени „ червени мюхлета, френк патладжан “.
Но патладжан в елементарни селски градини и на някои трапези се появява едвам в последните десетилетия под османска власт. В края на XIX в. етнографът Димитър Маринов обръща внимание, че патладжаните не се използват постоянно в кухнята на селянина и очевидно участват в градината му неотдавна. Българската етнография също отбелязва, че в националния спомен патладжанът в селските градини стартира да се съди на някои места даже едвам от началото на XX век.
„ Гивечът “ – новата мода Гювечът може да потегля от османотурската просвета, само че става прочут поради българското готварство
Видимо гювечът се явява някаква градска мода, бързо разпространяваща се измежду българите в последните десетилетия под османска власт, дружно и с началото на потреблението на патладжани измежду по-широки среди. В бъдеще той ще се трансформира в образец за ядене, което потегля от османотурската просвета, само че добива популярност с помощта на българското готварство, от което става неделима част. Видимо неслучайно в „ Оксфордски справочник на храната “ е явен както османотурския произход на ястието, по този начин и неговата популярност и обществено олицетворение в бита с помощта на кулинарна традиция утвърдила се най-много измежду българите.
Познатият ни през днешния ден гювеч обаче е очевидно по-различен от историческия. Иван Вазов възпява в „ Под игото “ тогавашния „ един гивеч, изпечен с алени патладжани, смрадлив магданоз и люти пиперки ”. Ястието дава име и на самите угощения осъществявани по това време като една нова мода в крайградските поляни и гори, или пък на лозята. Ала това е гювечът с патладжан, само че преди към него да се прибавят картофи (понякога ориз), червени домати, млян червен пипер и други зеленчуци, лук и чесън. Босненската историчка Мая Петрович неотдавна откри сходни на познатия ни гювеч ястия в кухните на Саудитска Арабия, Кувейт, Ирак (с патладжан), Афганистан и Пакистан. Тя счита, че по този път ястието стига до Мала Азия и от там до Балканите.
Патладжанът в нова България
В годините след основаването на българската страна използването на патладжан в храненето последователно нараства. Първо това се случва в града, а след това и в селото. Консумират го нормално по-издигнатите градинари в Централна Северна България, които го и отглеждат. Натъкваме се на от ден на ден сведения за развъждане и консумация на „ патлИджани “, „ патлЪджане “, „ сини патладжани “. Последното конкретизиране се постанова за отбягване на объркването доколкото, както към този момент видяхме, след появяването на алените домати през последните десетилетия, самите турци стартират да ги назовават първоначално „ френк патладжани “.
Издигането и усъвършенстването на технологията на консервиране, както и увеличението и разнообразяването на асортимента от ястия с патладжан, става обект и на появяващата се домакинска и готварска литература. Още в „ Семейно богатство “ на А. Н. Делев от 1891 година, претърпяла няколко издания, срещаме предписания за „ мусака с черни патладжани ” и „ цялостни черни патладжани ”. И в свръхпретенциозната „ Домашна готварска книга “ от 1895 година се натъкваме на очевидно ориенталски модели предписания за консервиране на сини патладжани, както и на инструкции за подготвяне на „ мусака от агнешко или овнешко с черни патладжани “, „ черни патладжани пълнени “, „ черни патладжани пълнени с хайвер “, „ черни патладжани с ориз “.
Консумацията измежду голямата маса от популацията продължава да бъде рядка и повече празнична
В управлението пък по готварство на Елизабет Анг. Стефанова от 1904 година се появява „ гювеч от говеждо или овнешко месо “. От тази кулинарна литература рецептите потеглят към градските домакини. Патладжанът обаче е и на масите на хайлайфа. И въпреки всичко, потреблението измежду голямата маса от популацията продължава да бъде рядка и повече празнична. Ето за какво и в книгата на А. Н. Делев за хранителния артикул се споделя следното: “Сините или черни патладжани са тежка храна за слаб корем и не са хранителни. “
Имамбаялдъ
В появилите се в края на XIX и началото на XX в. готварски книги са поместени и първите предписания за ядене, което се появява с разнообразни имена и нееднакво изписано - „ Имам баялдъ ” или „ имам баялдИ ”. Роденият в Цариград Христо Бръзицов си спомня за началото на XX в. и „ потъналия в айвалийски зехтин имамбаялдъ “. За самото име се носят още по това време две „ митове “. Имаминът баялдисал (припаднал) когато разбрал какъв брой айвалийски чист зехтин похарчила ханъмата му, с цел да сготви толкоз вкусно ядене. Според втората версия обаче той баялдисал таман от тая наслада.
При всички случаи, няма по какъв начин появяването на това ядене да не се датира към края на XIX в. Още повече за нас е добре известна многовековната мюсюлманска недоверчивост към лой като зехтина, заради мощните обичаи за потребление на разнообразни типове животинска лой, както и заради свързването на зехтина с храната на православните по време на пост.
А и въпреки и част от готварски книги, ястието рядко се среща в битовата процедура. Петър Карчев си спомня по какъв начин едвам през 1918 година в края на войната, с други български офицери се срещат в Албания с един ходжа и обядват подготвен по негови инструкции имамбаялдъ.
След войните
През 20-те и 30-те години на XX в. потреблението на „ сини патладжани “ става по-широка. Едва в този момент се появява и правенето на кьопоолу. И въпреки всичко нещата не престават да се случват постепенно. И това напълно не е инцидентно. Ако към юли 1930 година цената на 1 кг. алените домати е от 4 до 5 лева, на зеле от 2 до 2,50 лева, на чушки 6 лева, на краставички 1,50 лева, на тиквички 2 лева, то цената на кг „ сини патладжани “ е цели 12 лева Неслучайно специалистката по хранене Христина Мочева установи за изследваните от нея в края на 30-те години селски семейства релативно рядка приложимост на патладжани. По нейните калкулации годишно на глава се пада 1, 463 кг, като и тази консумация е повече сезонна. И въпреки всичко да не забравяме - съпоставена с онази от времето от XV до XIX век, тя би изглеждала на процедура всеобща.
За увеличение потреблението на патладжани се грижи и разрастващата се през 20-те и 30-те години на XX в. консервна индустрия. Създадената още в края на XIX в. първа българска фабрика за консерви, тази „ Бр. Генови ” в Пловдив, доставя и интендантството на царския замък с консерви печени сини патладжани, „ имам баилдъ с чисто дървено масло ”, „ сини
Патладжанът става известен с помощта на взрива на готварските книги
патладжани натурел “ и „ гивеч ”. И производитeлната консервана кооперация, „ Св. Трифон ” в Килифарево, Великотърновско предлага на пазара консервирани артикули като гювеч, мусака патладжан, сини домати с олио, печени цели сини домати, патладжан пюре, имам баялдъ с олио, патладжан „ Икра ”. Продукцията й също доближава до царския замък.
Рецептите за подготвяне на патладжан освен се разпространяват от към този момент забележимия взрив на готварски книги съпоставен с няколкото преди войните. Те са изпълнени със „ сини патладжани (имам баялдъ) ”, „ мусака с патладжан ”, „ патладжани салата ”, „ постна мусака с патладжани ”, всякакви яхнии и плакии с патладжани, „ Патладжани имам баялдъ ”.
Патладжанът след Девети и след Десети
Към 60-те години на XX в. патладжанът към този момент се преглежда настойчиво като необятно публикувана зеленчукова просвета, обичана на народа. Специалистите в тази сфера агрономи даже го удрят и на професионална горделивост: „ И до през днешния ден българският патладжан под всякакви названия е най-широко публикуван в страните от Югоизточна Европа и е съществена изходна форма за селекция и хибридизация. ”
Готварските книги не престават да разпространяват ястията с патладжан. Накрая откакто един път стават част от „ българските национални гостби “ през 30-те, ястията от патладжан ще станат и част от „ българската национална кухня “ от 70-те. Напоследък даже и на интернационалните кулинарни надпревари към този момент български майстори-готвачи печелят и награди представяйки „ национална кухня ” с меню включващо изтънчени блюда - кьопоолу с мариновани с мед домати и орегано, салата от чушки с овче сирене, кавърма с патладжан като главно ядене и десерт глазирани ябълки със сушени плодове.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Стефан Дечев приключва история в Софийския университет „ Св. Кл. Охридски “. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и създател на голям брой проучвания в полето на модерната и модерна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.
Фейсбук конгрес Най-ново видео
Източник: svobodnaevropa.bg
Продължаваме нашата историческа разходка по от дълго време станали известни хранителни артикули, само че с нелека история при налагането им в повсеместното хранене на популацията у нас. Такава просвета е освен оризът, само че и патладжанът.
Патладжанът идва в Европа
Редица откриватели допускат, че в Европа за пръв път патладжанът идва донесен от арабите на Пиренейския полуостров и на о-в Сицилия сред XIII и XV в. Турската историчка Йозге Саманджи особено акцентира, че патладжанът съществува в анадолската кухня още от времето на селджукските турци през XII и XIII в. Затова и не е учудващо, че е един от обичаните зеленчуци и в султанската кухня още през XV в.
В Европа за пръв път патладжанът идва донесен от арабите
Две доста известни готварски книги от тези епохи съдържат предписания за готвене на патладжан. Едната е „ Анонимна андалуска готварска книга “, а другата е известна като сбирката предписания на Мохамед бин Махмуд Ширвани. Тя пък стъпва върху преди този момент появилата се в Багдад още през XIII в. Kitab al-Tabikh, известнa още като Al Baghdadi. Подобията сред тези две кухни по никакъв начин не са малко, а измежду тях нормално създателите показват несъразмерната приложимост в готвенето на патладжана (на сефарадския еврейски език ладино berenjana).
Според доайенът на историята на храненето Кен Албала патладжани се използват необятно в Испания. Ала азиатският хранителен артикул наподобява не трансферира толкоз елементарно границата от арабите и евреите към останалите общности. Известният историк на храненето и кухнята Жан-Франсоа Ревел отбелязва по какъв начин през XVII в. в Западна Европа патладжанът се появява напълно срамежливо и се приема към момента хладно. В една Италия, въпреки от десетилетия да е широкоразпространен и употребяван в юга, по на север, във Флоренция, и до 50-те години на XIX в. е мъчно да бъде открит. Местните люде даже го възприемат като „ храна на евреите “. Патладжаните се готвят варени, нарязани и по-късно мариновани с оцет, като се подправят с люти чушлета, риган и счукан чесън. Консумират се и пържени, въпреки богатите да ги избират задушени.
Патладжанът в Османската империя
Още през втората половина на XV в. регистрите на султанската дворцова кухня приказват за доставка на патладжани. Такива не престават да се вършат и през идващите епохи. За средата на XVI в. немският странник Ханс Дерншвам свидетелства, че патладжан се отглежда в самите зеленчукови градини на султана. Той повдига завесата и към методите на неговото подготвяне – под формата на туршия или пък пълнен с накълцано овче месо.
Патладжанът излиза несъмнено и отвън султанския замък. Израелската историчка Ейми Сингър намира през XVII в. упоменати мариновани патладжани измежду спомагателната храна в менютата на някои мюсюлмански благотворителни заведения - имарети. Например такива се срещат в много елитния по нейната категоризация Фатих имарет в Истанбул. Османската сбирка от предписания tarihi risale, която е датирана в 1764 година съдържа седем предписания за туршия, от които тази за подготвяне на патладжан датира още от XV в. През тези епохи в османската кухня се вършат и долми, които могат да бъдат приготвени с ориз запълнен в издълбани патладжани. Турската историчка Сурая Фароки изброява пълнения патладжан измежду готвените ястия на чаршията в Истанбул, като форма на fast food. Например през 1600 година там 3 такива части биха могли да се купят за 1 акче.
Патладжани могат да се открият и в зеленчуковите градини на влашките боляри на север от Дунав
През XVII и XVIII в. патладжани могат да се открият и в зеленчуковите градини на влашките боляри на север от Дунав, предопределени за техните трапези. Румънската изследователка Маргарета Аслан акцентира по какъв начин до момента в който в Османската империя зеленчуците се употребяват или сурови, или под формата на туршия, само че не и сготвени, то на север от Дунава патладжанът се запича.
Макар французин като Ами Буе да е впечатлен още през 30-те години на XIX в. от големите количества патладжани, които са употребявани в Османската империя, хранителният артикул и ястията сготвени с него по това време са най-вече част от пейзажа на огромния град. Трудно е патладжан да бъде открит на елементарна селска софра, и на север, и на юг от Дунава. Забележително е, че в подробните и обстоятелствени описи за цени на зеленчуци и плодове на Балканите, отвън столицата Истанбул, оповестени преди десетилетия от стопанския историк Любен Беров, патладжан (сини домати) се появява едвам през 1833 година
Танзиматът и популяризирането на патладжана
Османският реформен интервал почнал с Гюлханския Хатишериф от 1839 година довежда и до разпространение на патладжана и ястията от него. Немалко от рецептите в петте османски готварски книги през XIX в. са за пържен патладжан. Понякога патладжани се задушават с парчета овче месо и лук, като за задачата се употребява още веднъж чисто масло. Патладжани също се пълнят със примес от кайма, ориз, сол, пипер и лук. И издадената през 1870 година първа българска готварска компилация на Петко Р. Славейков съдържа предписания за „ патладжени в тава “, „ патлиджан пачасъ “, „ кисели патладжани и тикви “, „ пилав с патладжени “. Самите червени домати обяснително са наречени „ червени мюхлета, френк патладжан “.
Но патладжан в елементарни селски градини и на някои трапези се появява едвам в последните десетилетия под османска власт. В края на XIX в. етнографът Димитър Маринов обръща внимание, че патладжаните не се използват постоянно в кухнята на селянина и очевидно участват в градината му неотдавна. Българската етнография също отбелязва, че в националния спомен патладжанът в селските градини стартира да се съди на някои места даже едвам от началото на XX век.
„ Гивечът “ – новата мода Гювечът може да потегля от османотурската просвета, само че става прочут поради българското готварство
Видимо гювечът се явява някаква градска мода, бързо разпространяваща се измежду българите в последните десетилетия под османска власт, дружно и с началото на потреблението на патладжани измежду по-широки среди. В бъдеще той ще се трансформира в образец за ядене, което потегля от османотурската просвета, само че добива популярност с помощта на българското готварство, от което става неделима част. Видимо неслучайно в „ Оксфордски справочник на храната “ е явен както османотурския произход на ястието, по този начин и неговата популярност и обществено олицетворение в бита с помощта на кулинарна традиция утвърдила се най-много измежду българите.
Познатият ни през днешния ден гювеч обаче е очевидно по-различен от историческия. Иван Вазов възпява в „ Под игото “ тогавашния „ един гивеч, изпечен с алени патладжани, смрадлив магданоз и люти пиперки ”. Ястието дава име и на самите угощения осъществявани по това време като една нова мода в крайградските поляни и гори, или пък на лозята. Ала това е гювечът с патладжан, само че преди към него да се прибавят картофи (понякога ориз), червени домати, млян червен пипер и други зеленчуци, лук и чесън. Босненската историчка Мая Петрович неотдавна откри сходни на познатия ни гювеч ястия в кухните на Саудитска Арабия, Кувейт, Ирак (с патладжан), Афганистан и Пакистан. Тя счита, че по този път ястието стига до Мала Азия и от там до Балканите.
Патладжанът в нова България
В годините след основаването на българската страна използването на патладжан в храненето последователно нараства. Първо това се случва в града, а след това и в селото. Консумират го нормално по-издигнатите градинари в Централна Северна България, които го и отглеждат. Натъкваме се на от ден на ден сведения за развъждане и консумация на „ патлИджани “, „ патлЪджане “, „ сини патладжани “. Последното конкретизиране се постанова за отбягване на объркването доколкото, както към този момент видяхме, след появяването на алените домати през последните десетилетия, самите турци стартират да ги назовават първоначално „ френк патладжани “.
Издигането и усъвършенстването на технологията на консервиране, както и увеличението и разнообразяването на асортимента от ястия с патладжан, става обект и на появяващата се домакинска и готварска литература. Още в „ Семейно богатство “ на А. Н. Делев от 1891 година, претърпяла няколко издания, срещаме предписания за „ мусака с черни патладжани ” и „ цялостни черни патладжани ”. И в свръхпретенциозната „ Домашна готварска книга “ от 1895 година се натъкваме на очевидно ориенталски модели предписания за консервиране на сини патладжани, както и на инструкции за подготвяне на „ мусака от агнешко или овнешко с черни патладжани “, „ черни патладжани пълнени “, „ черни патладжани пълнени с хайвер “, „ черни патладжани с ориз “.
Консумацията измежду голямата маса от популацията продължава да бъде рядка и повече празнична
В управлението пък по готварство на Елизабет Анг. Стефанова от 1904 година се появява „ гювеч от говеждо или овнешко месо “. От тази кулинарна литература рецептите потеглят към градските домакини. Патладжанът обаче е и на масите на хайлайфа. И въпреки всичко, потреблението измежду голямата маса от популацията продължава да бъде рядка и повече празнична. Ето за какво и в книгата на А. Н. Делев за хранителния артикул се споделя следното: “Сините или черни патладжани са тежка храна за слаб корем и не са хранителни. “
Имамбаялдъ
В появилите се в края на XIX и началото на XX в. готварски книги са поместени и първите предписания за ядене, което се появява с разнообразни имена и нееднакво изписано - „ Имам баялдъ ” или „ имам баялдИ ”. Роденият в Цариград Христо Бръзицов си спомня за началото на XX в. и „ потъналия в айвалийски зехтин имамбаялдъ “. За самото име се носят още по това време две „ митове “. Имаминът баялдисал (припаднал) когато разбрал какъв брой айвалийски чист зехтин похарчила ханъмата му, с цел да сготви толкоз вкусно ядене. Според втората версия обаче той баялдисал таман от тая наслада.
При всички случаи, няма по какъв начин появяването на това ядене да не се датира към края на XIX в. Още повече за нас е добре известна многовековната мюсюлманска недоверчивост към лой като зехтина, заради мощните обичаи за потребление на разнообразни типове животинска лой, както и заради свързването на зехтина с храната на православните по време на пост.
А и въпреки и част от готварски книги, ястието рядко се среща в битовата процедура. Петър Карчев си спомня по какъв начин едвам през 1918 година в края на войната, с други български офицери се срещат в Албания с един ходжа и обядват подготвен по негови инструкции имамбаялдъ.
След войните
През 20-те и 30-те години на XX в. потреблението на „ сини патладжани “ става по-широка. Едва в този момент се появява и правенето на кьопоолу. И въпреки всичко нещата не престават да се случват постепенно. И това напълно не е инцидентно. Ако към юли 1930 година цената на 1 кг. алените домати е от 4 до 5 лева, на зеле от 2 до 2,50 лева, на чушки 6 лева, на краставички 1,50 лева, на тиквички 2 лева, то цената на кг „ сини патладжани “ е цели 12 лева Неслучайно специалистката по хранене Христина Мочева установи за изследваните от нея в края на 30-те години селски семейства релативно рядка приложимост на патладжани. По нейните калкулации годишно на глава се пада 1, 463 кг, като и тази консумация е повече сезонна. И въпреки всичко да не забравяме - съпоставена с онази от времето от XV до XIX век, тя би изглеждала на процедура всеобща.
За увеличение потреблението на патладжани се грижи и разрастващата се през 20-те и 30-те години на XX в. консервна индустрия. Създадената още в края на XIX в. първа българска фабрика за консерви, тази „ Бр. Генови ” в Пловдив, доставя и интендантството на царския замък с консерви печени сини патладжани, „ имам баилдъ с чисто дървено масло ”, „ сини
Патладжанът става известен с помощта на взрива на готварските книги
патладжани натурел “ и „ гивеч ”. И производитeлната консервана кооперация, „ Св. Трифон ” в Килифарево, Великотърновско предлага на пазара консервирани артикули като гювеч, мусака патладжан, сини домати с олио, печени цели сини домати, патладжан пюре, имам баялдъ с олио, патладжан „ Икра ”. Продукцията й също доближава до царския замък.
Рецептите за подготвяне на патладжан освен се разпространяват от към този момент забележимия взрив на готварски книги съпоставен с няколкото преди войните. Те са изпълнени със „ сини патладжани (имам баялдъ) ”, „ мусака с патладжан ”, „ патладжани салата ”, „ постна мусака с патладжани ”, всякакви яхнии и плакии с патладжани, „ Патладжани имам баялдъ ”.
Патладжанът след Девети и след Десети
Към 60-те години на XX в. патладжанът към този момент се преглежда настойчиво като необятно публикувана зеленчукова просвета, обичана на народа. Специалистите в тази сфера агрономи даже го удрят и на професионална горделивост: „ И до през днешния ден българският патладжан под всякакви названия е най-широко публикуван в страните от Югоизточна Европа и е съществена изходна форма за селекция и хибридизация. ”
Готварските книги не престават да разпространяват ястията с патладжан. Накрая откакто един път стават част от „ българските национални гостби “ през 30-те, ястията от патладжан ще станат и част от „ българската национална кухня “ от 70-те. Напоследък даже и на интернационалните кулинарни надпревари към този момент български майстори-готвачи печелят и награди представяйки „ национална кухня ” с меню включващо изтънчени блюда - кьопоолу с мариновани с мед домати и орегано, салата от чушки с овче сирене, кавърма с патладжан като главно ядене и десерт глазирани ябълки със сушени плодове.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Стефан Дечев приключва история в Софийския университет „ Св. Кл. Охридски “. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и създател на голям брой проучвания в полето на модерната и модерна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.
Фейсбук конгрес Най-ново видео
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ