(© Яна Лозева) Драги …, Оставям многоточие, защото не знам

(© Яна Лозева)

Драги …,

Оставям многоточие, тъй като не знам нито името, нито адреса ти, какъвто в действителност нямаш. Какво ли би се получило, в случай че изпращам плика до Градинката зад Руската черква, третата скамейка вдясно. Дали някой куриер ще си направи труда да достави писмото? Не имам вяра. Публикувам го тук, във вестника, с тайната вяра, че по неведоми пътища то ще стигне до теб. Може откъсната страница да бъде довята до пейката ти или да намериш подвързано цялото декемврийско течение след месец до контейнера, да го отгърнеш ей по този начин и да попаднеш на него. Затова да стартираме по този начин:

Бездомни дребосъче, където и да си, за теб е. За теб от Софийските подлези и градинки; само че и за теб, който зъзнеш в този момент пред гарата на Фридрихщрасе в Берлин, помня те; за теб от това площадче в Рим, покрай Колизеума, Piazza della Madonna del Monti; за вас, цялата шумна група, която видях една заран на бул. Lenoir в Париж, в алеята сред двете платна, преди малко прибрали дюшеците, пиещи първото вино за деня напряко от бутилката и играещи були… Когато писмото стигне до вас, Коледата несъмнено ще е предходна, само че зимата надали.

И по този начин, пиша от България, имам дом, ненапълно и работа. Започнах да виждам хората, чийто дом е улицата, преди повече от 10 години. Заковавам се на място, като ги видя. Един от тях, скитник с клатещ се стол, стана воин на романа ми, дадох му своето име. Те са тези, за които се сещам, до момента в който си честитим първия сняг. Не обичам зимите. Още като дете знаех, че най-страшните и най-тъжните приказки се случват през зимата. Спомнете си само „ Малката кибритопродавачка ”. Дядо ми да вземем за пример беше сигурен, че ще почине през зимата. Знаеше си. През лятото постоянно имаше толкоз доста работа. Чакай, споделяше на гибелта, да си свърша работата, пък зимата, като седнал съм по през целия ден у дома, заповядай. Умря през януари.

Вървя в този момент постепенно по „ Граф Игнатиев ”, през коледния кич, около кълчещи се механични Дядо Коледи. Улицата е цялостна с пазаруващи хора. Намирам Пазаруващия човек (Homo Shoping) за обособен биологичен тип или краткотраен срив в природата на човешкото. Ръцете се удължават от тежестта на торбите с покупки, очите стават по-широки, с цел да не пропуснат някоя промоция, пулсът се учестява, кръвното се вдига… Да, става дума за краткотрайно различен биологичен тип. Единственият коренно непазаруващ човек по тези празници си ти, клошарят. Контейнерите са твоите тъжни молове.

Но съществуваш ли ти публично, въпреки да си импровизирано постоянно пред очите ни. Не влизаш в никакви социологически проучвания, не си част от никоя социологическа извадка, няма те в регистъра. Тук още няма формулировка за бездомност, не се знае коя държавна институция би трябвало да я изготви, няма тактика за профилактика и отбрана на бездомните. И защото нямаме формулировка за бездомност, можем умерено да минем за единствената страна без бездомници.

Скъпи бездомнико, ще се окаже, че ти май в действителност не съществуваш, няма те в регистъра. Просто си излязъл за малко и по някаква причина не си се прибрал в къщи за идващите двайсетина години. Размотаваш се по улицата, надничаш в кофите за отпадък от любознание, правиш си легло от кашони, тъй като е екологично, прекарваш зимните нощи навън, с цел да се закалиш, и от време на време умираш от мраз ей по този начин, за многообразие. Все от нещо би трябвало да се почине.

Само създаваш усложнения на държавните институции. Нямаш право да гласуваш, тъй като нямаш непрекъснат адрес. Не могат да те записват като безприютен, тъй като нямаш персонална карта, а нямаш персонална карта, тъй като нямаш дом и и адрес на местоживеене. Никъде не е елементарно да си скитник, само че да си скитник в България си е същинска липса на шанс. Колкото по-бедно обществото, толкоз по-бедни клошарите му. Тук не те глезят с безвъзмездни душове за бездомници, нито публични перални за такива като теб като в Англия, да речем. Ама там имат традиция, имат Дикенс. Тук безплатната храна за обществено слаби рядко ще стигне до теб. Казва се „ кухня за небогати ”, не за бездомни. А бедните в никакъв случай не свършват. Първо те да се нахранят, след това ще пристигна и твоят ред.

Преди няколко години в колонката си от вестник „ Дневник ” предложих сякаш на смешка държавното управление да закупи няколко хиляди топли червени кожуси и да ги раздаде на всички клошари в града. Така целият град ще се извърши с същински Дядо Коледи, наместо тези кичозни пластмасови сходства. Децата ще се радват. Улиците ще станат по-уютни. И най-важното, бездомниците ще имат топла дреха за цялата зима. Сега си мисля, че концепцията не е толкоз неприятна. Помислете над нея, Г-н Министре на бедните и бездомните. (Няма ли още такова министерство?). Всяка рецесия създава непрестанно небогати и бездомни. С това се занимават рецесиите, подобен е техният краен артикул.

Сега, до момента в който пиша това писмо на компютъра си в къщи, мятам по някой взор през прозореца. Прозорецът ми гледа към дребна уличка, която води до кварталната колиба за изкупуване на хартиени и железни боклуци. По тази причина тук трафикът на натоварени с кашони и железа клошари в никакъв случай не стопира. Виждал съм по какъв начин един с преметнато въже през раменете си дърпа с все мощ стържещия по асфалта тежък остарял ледник, като Исус, който тегли кръста си. Тази квартална българска Виа Долороса (или Виа Клошароса), в един град, който няма да стане Йерусалим.

Точно сега минава мъж, натоварил два вързопа остарели списания и строшен котлон върху количка за бебе, от тези с огромните колела, евентуално от 50-те. Познавам незадълбочено този мъж, якето, което носи, беше мое, оставих го предходната година при кофите. Студено е, прехвърча лек сняг, само че индивидът си тананика. Отварям прозореца и му махвам да изчака. Свалям още един сноп остарели вестници. Ето кое до известна степен оправдава пазаруването им. Гледам го по какъв начин се отдалечава към пункта за хартия и железа, с количката и моето яке в късия зимен следобяд и чувствам какъв брой нежни и несигурни граници ни разделят. В свят като днешния всички сме на ръба на личната си бездомност.

Бездомни дребосъче, ти от подлезите, пейките и тротоарите на който и да е град, в случай че писмото, което в този момент четеш, може малко да те стопли, ще бъда най-щастливият човек. Ако не, възпламени го и се сгрей на огъня му, въпреки и за няколко секунди. Като в онази тъжна, само че сгряваща зимна приказка за Малката кибритопродавачка. Тя е за теб, в този момент разбирам остарелия Андерсен.

Пали писмото и топла Коледа!

Твой, Г. Г.

От „ Невидимите рецесии ”, 2013, изд. Жанет 45
Снимка(заглавна): Дафинка Стоилова