Как проспахме ребрандирането на злото |
„ Злото се върна “... последните два дни изгледах няколко пъти черно-бялото видео с украинския президент Володимир Зеленски. В началото прочувствено, след това рационално – с визията, преценена до последния пиксел на картината, с речника, с изрече, с интонацията, с гневната вяра за завършек на войната. И волно или несъзнателно се сетих за всички тези истории за края на онази, другата война – през май 1945 година
Единият от дядовците ми – Йордан, бил мобилизиран през есента на 1944 година, няколко месеца откакто се срещнали с баба ми, на евентуално последното издание на известният от епохи с визитите на дубровнишки търговци Връбнишки панаир.
Близо година след тази среща, той се оказва измежду тези няколко десетки хиляди български бойци в полетата край Дравасоболч. Нямам визия къде тъкмо е посрещнал края на войната, само че имам смътни мемоари, че разказваше по какъв начин се завърнал при започване на лятото на 45-та. Дали е било вкъщи му или другаде? Няколко срещи преди 37-40 години не са задоволителни, с цел да съм безапелационна.
За другата част от семейството ми обаче – онази, в която израснах, и чиито истории бяха моите „ приказки за лека нощ “, краят на войната пристигнал много по-рано и внезапно още през есента на 1944 година,
Тогава другият ми дядо – Васил, се оказва на македонския фронт. С армията на Царство България.
Бил буен пушач, приключил статистика и с талантлив музикален слух и гений (десетилетия след кончината му съм срещала на два пъти музиканти, които бяха чували истории за „ златните му пръсти “), не създавал проблеми на бойците, които, до момента в който пушели, се „ разсейвали “ да придвижват партийни позиви в поддръжка на руската власт.
Когато деветосептемврийския прелом достигнал до настоящите военни, комунистите оглавили българската войска в регионите на Струмица и Брегалница и наредили офицерите да бъдат разстреляни. Дали тъй като си бил затварял очите за войнишките „ разсейвания “, дали заради друго, само че елементарните редови войници, които командвал, застанали пред него като щит да го предпазят от патроните.
И дядо ми оживял.
Когато до родата достигнала веста за разстреляните офицери на 4-та българска войска в Македония, нашите сметнали, че баба ми – с малко дете, към този момент е вдовица. Направили небрежно опело и планували да сложат плоча върху празен гроб. Дядо ми Васил се завърнал седмици по-късно, изпосталял, изгубил към 10-тина кила и цвета на косата си. Никой не го очаквал. Били го отписали.
Трябваха ми повече от 20 години и една инцидентна попътна среща диалог с единственият към 2011 година евреин духовник в Българската православна черква - отец Йоан Макавей Леви, с цел да навържа историята на разстреляните офицери и оживелите по-малко от 40 души команден състав. Неговият татко и моят дядо са двама от тях.
Животът от време на време има чудноват нюх за подигравка!
Докато разминалият се с разтрела ми дядо Васил чакал демобилизацията си в Македония, в дома им, където били жена му – баба ми Стояна, и тъстовете му – Стоян и Гена, били настанени руски бойци и локалният боен щаб.
Майка ми по него време нямала и две години.
Местните комунисти подбрали дома ни, тъй като прародител ми Стоян говорел съветски, бил опълченец, а и бил запасният офицер с най-голям чин. Познавал руснаците един тип.
Вероятно тъкмо тъй като ги познавал, фамилният съвет решил, че баба ми – радостна и хубава 22-годишна студентка, би трябвало незабавно „ да замине “.
За броени минути събрали няколко ката облекла, малко храна и я укрили в дребна стая до пристройка на къщата, зад помещението, където зимно време се нареждали дървените въглища и цепениците за отопление. Метнали няколко дюшека, дали ѝ ключ да се заключи, а на майка ми споделили, че мама е на изпити в София.
Стаята, която аз съм виждала неколкократно като дете, е толкоз дребна, че дюшекът мъчно се побира в нея. Крили баба ми там три седмици и един ден. Тя можела да излиза единствено нощем, за малко, храна ѝ носели скрито и съвсем не разговаряли. Малко опушено прозорче с аспект към двора с насадените четири ара цветя – тъпкани от руснаците, които се мотаели пред и в щаба, бил единственият ѝ взор към външния свят.
През това прозорче баба ми виждала по какъв начин руснаците „ влачели “ медни тави и котли, женски облекла, бохчи с храни, принадлежности, сервизи, обувки, завивки, малък добитък, домашни птици, костюмите и ризите на мъжа ѝ... даже ленените кърпи и чаршафи, тъкани от майка ѝ, и ги пращали към „ великия Съветски съюз ".
Особено доста се тачела калайдисаната посуда.
От нашите съдове оживели единствено два, и то тъй като прабаба ми Гена ги засипала с пръст и някакси си ги сритала надалече. Житото и тютюна, които нашите отглеждали, също намерили нови рускоезични стопани.
Слава богу, руснаците пиели единствено водка – с литри, и виното на дядо ми останало неизпито.
Междувременно, младите съветски бойци опитвали да продадат десетките копринени комбинезони и дамски чорапи, отмъкнати по пътя към България. Мисля, че до гибелта си баба ми по този начин и не спря да се чуди, по какъв начин някоя жена може да си купи долни дрехи, окрадено или съблечено от друга и евентуално жертва на принуждение.
Прадядо ми Стоян в границите на 66 години за повторно в живота си чул, че в България живеем „ прекомерно богато “ и имаме доста неща, имаме градини и...кафе?!?
От същото, разказвал той, се изумявали „ братушките “ и през лятото на 1877 година
Баба ми Стояна продължавала да гледа през дребното опушено прозорче. В един от дните видяла по какъв начин простреляли в тила две млади войничета, тъй като не отдали чест задоволително бързо. В различен, по какъв начин седналият край изнесената богаташ посред градинките с цветя руски капитан изхвърля зад тила си един по един филджаните за кафе и за ракия на семейството – планувани и за посещение на няколко десетките ѝ лели, чичовци и братовчеди.
Напуснала укрието си непредвидено, с цел да избави гъските на стара съседка - баба Селиме, подкарани от мародерстващите представители на „ могучая “.
Като хазяйка, която „ публично “ се била прибрала от София, била удостоена с достойнството да носи храна и да прислужва на немски военачалник с фамилия Фон Щайн и двама полковници. На два или три пъти генералът се опитал да я заприказва и повтарял името си, тя се уплашила и не откликнала.
А и какъв брой елементарно си слагаш главата в торбата, когато руски боец седи с ориентиран автомат зад тила ти?
Няколко години по-късно, по здравна линия, баба ми Стояна се оказала на екскурзия във Виена. Сталин още бил жив. Когато се прибрала, посочила вестник, където имало публикация, излизаща от време на време в едно от тамошните издания – „ че Валентина Фон Щайн търси информация за военачалник...фон Щайн “.
Още слушам гласа ѝ с нейното „ Страх ме беше да посмея да се обадя и да кажа, че съм го виждала жив през есента на 44-та “.
В интерес на истината, преди 10-тина години със брачна половинка ми успяхме да намерим обществена информация, че въпросният военачалник се е завърнал в родината си след близо 20 години руски плен.
Баба ми носила храната на тримата германци към две седмици и половина. После представителите на Съветите си отпътували, само че злото не си тръгнало с тях. Останало.
Видоизменено, с нови облекла и надалеч по-уродливо.
Точно 10 години откакто руснаците пристигнали – през септември 1954 година, приемниците им в България – измежду тях и един от някогашните ратаи на семейството, колкото да приключил днешния трети клас, пребили до гибел татко ѝ - прародител ми Стоян, с первезното наслаждение на по-силния и талантлив с власт, и след няколкочасови издевателства го захвърлили съвсем не дишащ край близка ограда.
Намерили го преминаващи от там съседи турци. В началото даже не повярвали, че кървящата маса е човек. Занесли го до нас, с цел да си отиде измежду околните.
Когато баба ми и прабаба ми почнали да мият кръвта от поруганото тяло - баба ми Стояна споделяше, че " нямаше здрава кост по него ", на корема му разкрили дребна залепена записка - " Ни поп, ни доктор! ".
Нашите обаче заклали няколко животни, увили го в кожите, баба ми донесла конски дози морфин от болничното заведение и викнали най-стария поп да го опее. Съседите турци, измежду тях и внуците на баба Селиме, както и родственици мъже вардели къщата непрекъснато близо два месеца - никой не очаквал, че прародител ми Стоян, тогава на 94, няма да почине незабавно!
И една вечер, викнали майка ми - да се елементарни с него. Тъкмо била навършила 12. Клепачите му ги нямало.
Баба ми описа тази история с всичките жестоки елементи, малко преди да почине, „ тъй като някой би трябвало да знае “.
Беше я пазила повече от 50 години.
Изпадала съм в същия ступор единствено два пъти по-късно – когато четях репортажите и свидетелствата за издевателствата на „ съветските освободители “ в Чечения и в този момент, след първите фотоси и репортажи от Буча – за разстрелите в тила, изнасилванията, мародерствата...
Последните дни с всеки текст, фотография, роман за зверствата от войната на един хвърлей камък от България, си мисля за баба ми Стояна, която крили 22 дни, с цел да я опазят от „ освободителите “, които в това време цапцаросвали де, що намерят.
За тези заметени и неразказани други такива истории, които страхливо се прокрадват в последните години. И за дядовците ми, които в края на онази международна война, несъмнено също са си мислили „ Никога повече “.
Гледам видеото със Зеленски и си мисля, че злото не просто се е върнало.
Никога не си е тръгвало. Брандирано е по нов метод, с нови слогани и наляти милиарди за маркетинг. А ние – европейците, го проспахме.
Единият от дядовците ми – Йордан, бил мобилизиран през есента на 1944 година, няколко месеца откакто се срещнали с баба ми, на евентуално последното издание на известният от епохи с визитите на дубровнишки търговци Връбнишки панаир.
Близо година след тази среща, той се оказва измежду тези няколко десетки хиляди български бойци в полетата край Дравасоболч. Нямам визия къде тъкмо е посрещнал края на войната, само че имам смътни мемоари, че разказваше по какъв начин се завърнал при започване на лятото на 45-та. Дали е било вкъщи му или другаде? Няколко срещи преди 37-40 години не са задоволителни, с цел да съм безапелационна.
За другата част от семейството ми обаче – онази, в която израснах, и чиито истории бяха моите „ приказки за лека нощ “, краят на войната пристигнал много по-рано и внезапно още през есента на 1944 година,
Тогава другият ми дядо – Васил, се оказва на македонския фронт. С армията на Царство България.
Бил буен пушач, приключил статистика и с талантлив музикален слух и гений (десетилетия след кончината му съм срещала на два пъти музиканти, които бяха чували истории за „ златните му пръсти “), не създавал проблеми на бойците, които, до момента в който пушели, се „ разсейвали “ да придвижват партийни позиви в поддръжка на руската власт.
Когато деветосептемврийския прелом достигнал до настоящите военни, комунистите оглавили българската войска в регионите на Струмица и Брегалница и наредили офицерите да бъдат разстреляни. Дали тъй като си бил затварял очите за войнишките „ разсейвания “, дали заради друго, само че елементарните редови войници, които командвал, застанали пред него като щит да го предпазят от патроните.
И дядо ми оживял.
Когато до родата достигнала веста за разстреляните офицери на 4-та българска войска в Македония, нашите сметнали, че баба ми – с малко дете, към този момент е вдовица. Направили небрежно опело и планували да сложат плоча върху празен гроб. Дядо ми Васил се завърнал седмици по-късно, изпосталял, изгубил към 10-тина кила и цвета на косата си. Никой не го очаквал. Били го отписали.
Трябваха ми повече от 20 години и една инцидентна попътна среща диалог с единственият към 2011 година евреин духовник в Българската православна черква - отец Йоан Макавей Леви, с цел да навържа историята на разстреляните офицери и оживелите по-малко от 40 души команден състав. Неговият татко и моят дядо са двама от тях.
Животът от време на време има чудноват нюх за подигравка!
Докато разминалият се с разтрела ми дядо Васил чакал демобилизацията си в Македония, в дома им, където били жена му – баба ми Стояна, и тъстовете му – Стоян и Гена, били настанени руски бойци и локалният боен щаб.
Майка ми по него време нямала и две години.
Местните комунисти подбрали дома ни, тъй като прародител ми Стоян говорел съветски, бил опълченец, а и бил запасният офицер с най-голям чин. Познавал руснаците един тип.
Вероятно тъкмо тъй като ги познавал, фамилният съвет решил, че баба ми – радостна и хубава 22-годишна студентка, би трябвало незабавно „ да замине “.
За броени минути събрали няколко ката облекла, малко храна и я укрили в дребна стая до пристройка на къщата, зад помещението, където зимно време се нареждали дървените въглища и цепениците за отопление. Метнали няколко дюшека, дали ѝ ключ да се заключи, а на майка ми споделили, че мама е на изпити в София.
Стаята, която аз съм виждала неколкократно като дете, е толкоз дребна, че дюшекът мъчно се побира в нея. Крили баба ми там три седмици и един ден. Тя можела да излиза единствено нощем, за малко, храна ѝ носели скрито и съвсем не разговаряли. Малко опушено прозорче с аспект към двора с насадените четири ара цветя – тъпкани от руснаците, които се мотаели пред и в щаба, бил единственият ѝ взор към външния свят.
През това прозорче баба ми виждала по какъв начин руснаците „ влачели “ медни тави и котли, женски облекла, бохчи с храни, принадлежности, сервизи, обувки, завивки, малък добитък, домашни птици, костюмите и ризите на мъжа ѝ... даже ленените кърпи и чаршафи, тъкани от майка ѝ, и ги пращали към „ великия Съветски съюз ".
Особено доста се тачела калайдисаната посуда.
От нашите съдове оживели единствено два, и то тъй като прабаба ми Гена ги засипала с пръст и някакси си ги сритала надалече. Житото и тютюна, които нашите отглеждали, също намерили нови рускоезични стопани.
Слава богу, руснаците пиели единствено водка – с литри, и виното на дядо ми останало неизпито.
Междувременно, младите съветски бойци опитвали да продадат десетките копринени комбинезони и дамски чорапи, отмъкнати по пътя към България. Мисля, че до гибелта си баба ми по този начин и не спря да се чуди, по какъв начин някоя жена може да си купи долни дрехи, окрадено или съблечено от друга и евентуално жертва на принуждение.
Прадядо ми Стоян в границите на 66 години за повторно в живота си чул, че в България живеем „ прекомерно богато “ и имаме доста неща, имаме градини и...кафе?!?
От същото, разказвал той, се изумявали „ братушките “ и през лятото на 1877 година
Баба ми Стояна продължавала да гледа през дребното опушено прозорче. В един от дните видяла по какъв начин простреляли в тила две млади войничета, тъй като не отдали чест задоволително бързо. В различен, по какъв начин седналият край изнесената богаташ посред градинките с цветя руски капитан изхвърля зад тила си един по един филджаните за кафе и за ракия на семейството – планувани и за посещение на няколко десетките ѝ лели, чичовци и братовчеди.
Напуснала укрието си непредвидено, с цел да избави гъските на стара съседка - баба Селиме, подкарани от мародерстващите представители на „ могучая “.
Като хазяйка, която „ публично “ се била прибрала от София, била удостоена с достойнството да носи храна и да прислужва на немски военачалник с фамилия Фон Щайн и двама полковници. На два или три пъти генералът се опитал да я заприказва и повтарял името си, тя се уплашила и не откликнала.
А и какъв брой елементарно си слагаш главата в торбата, когато руски боец седи с ориентиран автомат зад тила ти?
Няколко години по-късно, по здравна линия, баба ми Стояна се оказала на екскурзия във Виена. Сталин още бил жив. Когато се прибрала, посочила вестник, където имало публикация, излизаща от време на време в едно от тамошните издания – „ че Валентина Фон Щайн търси информация за военачалник...фон Щайн “.
Още слушам гласа ѝ с нейното „ Страх ме беше да посмея да се обадя и да кажа, че съм го виждала жив през есента на 44-та “.
В интерес на истината, преди 10-тина години със брачна половинка ми успяхме да намерим обществена информация, че въпросният военачалник се е завърнал в родината си след близо 20 години руски плен.
Баба ми носила храната на тримата германци към две седмици и половина. После представителите на Съветите си отпътували, само че злото не си тръгнало с тях. Останало.
Видоизменено, с нови облекла и надалеч по-уродливо.
Точно 10 години откакто руснаците пристигнали – през септември 1954 година, приемниците им в България – измежду тях и един от някогашните ратаи на семейството, колкото да приключил днешния трети клас, пребили до гибел татко ѝ - прародител ми Стоян, с первезното наслаждение на по-силния и талантлив с власт, и след няколкочасови издевателства го захвърлили съвсем не дишащ край близка ограда.
Намерили го преминаващи от там съседи турци. В началото даже не повярвали, че кървящата маса е човек. Занесли го до нас, с цел да си отиде измежду околните.
Когато баба ми и прабаба ми почнали да мият кръвта от поруганото тяло - баба ми Стояна споделяше, че " нямаше здрава кост по него ", на корема му разкрили дребна залепена записка - " Ни поп, ни доктор! ".
Нашите обаче заклали няколко животни, увили го в кожите, баба ми донесла конски дози морфин от болничното заведение и викнали най-стария поп да го опее. Съседите турци, измежду тях и внуците на баба Селиме, както и родственици мъже вардели къщата непрекъснато близо два месеца - никой не очаквал, че прародител ми Стоян, тогава на 94, няма да почине незабавно!
И една вечер, викнали майка ми - да се елементарни с него. Тъкмо била навършила 12. Клепачите му ги нямало.
Баба ми описа тази история с всичките жестоки елементи, малко преди да почине, „ тъй като някой би трябвало да знае “.
Беше я пазила повече от 50 години.
Изпадала съм в същия ступор единствено два пъти по-късно – когато четях репортажите и свидетелствата за издевателствата на „ съветските освободители “ в Чечения и в този момент, след първите фотоси и репортажи от Буча – за разстрелите в тила, изнасилванията, мародерствата...
Последните дни с всеки текст, фотография, роман за зверствата от войната на един хвърлей камък от България, си мисля за баба ми Стояна, която крили 22 дни, с цел да я опазят от „ освободителите “, които в това време цапцаросвали де, що намерят.
За тези заметени и неразказани други такива истории, които страхливо се прокрадват в последните години. И за дядовците ми, които в края на онази международна война, несъмнено също са си мислили „ Никога повече “.
Гледам видеото със Зеленски и си мисля, че злото не просто се е върнало.
Никога не си е тръгвало. Брандирано е по нов метод, с нови слогани и наляти милиарди за маркетинг. А ние – европейците, го проспахме.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ