За просперитета на депутата Папунчев и неговия услужлив постоянен делегат,

За просперитета на депутата Папунчев и неговия угодлив непрекъснат пратеник, който в името на общото „ богатство “, не помни що е чест и достолепие.

(1890 ~ 1967)

Постоянен пратеник

Вървим си ние с братлето по булеварда, потънали всеки в своите грижи, и внезапно — бух! Бухна се един човек в мене, по-късно ме изгледа някак като прочут и най-сетне постави ръце на раменете ми.

– Пардон – му рекох аз.

– Пардон зер – рече ми той, ухили се отсреща ми и златните му зъби лъснаха против слънцето като ловен патрондаш.

– О, о, о!… Ти ли си бе, Дечко? Здрасти бе, здрасти, здрасти! Откога не сме се виждали! Тюу!… Много си надебелял бе!

– Аз съм – кай – същият! Ами този дост, сссобствено, кой е?

Моят другар Дечко Папунчев малко заекваше и щом се запънеше някъде, запълняше паузите с по едно „ лично “, наситено със „ с “-ета.

– Брат ми е – казвам, – големият ми брат. В село си живее и работи земята.

– Ха, разгеле! Елате да се почерпим в този момент! Хайде де, какво, сссобствено, се дърпаш!

Хвана ни той под ручка и ни затътра към пивницата.

– Ха казвай в този момент, по какъв начин си, що си, какво правиш?

– Нищо – думам, – чиновник бях, само че ме уволниха.

– Кой! Сссоб… по какъв начин, за какво?

– Ами партизаните – кой различен?

– А бе, ами за какво не ме потърсиш бе, човек? Защо не ми се обадиш, с цел да я наредя мигом! Не знаеш ли, че, сссобствено, аз заколвам кучето в този момент?

– Е, че отде да знам!

Седнахме. Поръча той по една бира. Разправих му аз историята си. Поръча още по една и като избърса изпотеното си лице, почна напряко:

– Слушай в този момент! Твоята работа аз ще я наредя като нищо. Имай я в забрадка вързана, само че по-напред вий двамата ще ми помогнете да свърша моята. Ето каква е тя! В нашия край, където ще се кандидатирам наесен за народен представител, ще строят линия. За една от спирките се карат две села – Шугово и Куков дол. Шугово е моята цитадела, ссобствено, и съм заречен, по какъв начин и по какъв начин, спирката там да бъде. Платиха си хората и започвам работа. Днес, сссобствено, таман щях да се явявам при министъра, само че ми трябваха още един-двама души, с цел да формирам делегация. Разгеле стана, че ви срещнах! Брат ти като по-пълничък и с мустаци ще бъде шуговският кмет, а ти ще си основният преподавател. Ще идем при него и аз ще приказвам, а вий ще кимате с глави. Реча ли „ да “ – и вий ще речете „ да “, реча ли „ не “ – и вий, сссобствено, ще кажете „ не “. От туй по-просто и по-лесно няма. Това единствено желая от вас.

– Ама – как по този начин! Някак си рисковано ми се вижда… ний, значи, двама братя карабунарци и внезапно – бати – кмет, а аз даскал в село от Северна България. И то най-малко да сме го виждали в миналото, да сме ходили там!

– Няма значение това! За условност единствено и за тежест, сссобствено, го желая.

– Не дръзвам – думам му, – съвестно ми е и не мога го направи.

– Ти си чудноват човек бе! Ами с толкоз съвест държавна работа заема ли се? За това, сссобствено, са те уволнили! Я ставай! Хайде! За един-два часа ще я претупаме и – толкоз! Ще ви платя за труда!

– Ами не може така бе, Дечко – матура нямам, държавен изпит нямам и хоп – главен преподавател! Как по този начин?

– Ей така! Ще видиш по какъв начин! Ако искаш да ми услужиш, в случай че искаш да спечелиш до тази вечер 500 лв. и в случай че искаш да те назнача отново на работа, ще станеш, сссобствено, и ще тръгнеш. Хайде, че време няма! Ставайте!

Погледнахме се с брата, почеса се той зад лявото ухо, а аз – зад дясното и тръгнахме.

Метнахме се в едно такси и хайде в министерството. Из коридорите – свят, свят – претъпкано. Тръгна той напред, хвана ме за ръка, а аз – брата. Мушка се, блъска се и вика: „ Делегация!… Сторете път на делегацията! “, до момента в който стигнахме пред вратата. Чукна, отвори, наблъска ни и двамата и влезе след нас. Щом го видя, министърът стана, ухили се и се провикна:

– О, о, о, Папунчев, здравейте! Добре пристигнали!

– Мерси, благодаря, господин министре! Да ви показва, сссобствено, кмета на с. Шугово и основния преподавател. Наши хора, знаете, правилни хора и държат цялото село в ръцете си. Изпратени сме делегати по въпроса за спирката. Инженерната бригада, изпратена да изследва въпроса, е прекарала все в Куков дол. Хранили ги, поили ги те, па и нещо би трябвало да са им спуснали и решили, синковците, спирката да е до тяхното село, което, сссобствено, е безвластие. Въпросът е доста значим. Куковдолци са половината съпротива, а шуговци с кокошките са все наши хора; та както-както, ще гледате да я наредите, другояче ще се лишим от най-верните си хора.

– Тъй е, така е, само че доколкото знам от отчета, при Шугово има мощен надолнище, висота има и магаре не може да се спре по нанадолнището — отвърна министърът.

– Сссобствено, има, не че няма, само че ний ще я сринем, с трудова ще разкопаем! Да! Да! Да!…

– Да, да – рекох и аз.

– Да, да – рече брат ми.

После той се приближи, хвана министъра за лакътя, води го встрани и му приказва, приказва. След това двамата се ухилиха. Министърът го тупна по рамото, сбогува се и излязохме. Колата ни чакаше.

– Ами в този момент накъде отново? – питам аз.

– Ще идем при министрите на благоустройството, на просветата и на търговията. Господин министърът даде обещание да повърне въпроса за проверка в Министерския съвет, по тази причина ще отидем да подготвим нашите министри, и работата, сссобствено, е опечена.

– Слушай – думам му, – хванахме се към този момент на въдицата и където искаш, ни води, само че в Министерството на търговията не отивам, тъй като всеки ден съм там за работа и ме познават.

– Ти, сссобствено, си чудноват човек бе! По двеста души дневно вървят при министъра, та туй му е работата – твоята мутра да помни! Карай и не пердах се! Аз давам отговор!

Ходихме при всички. Кланяхме се, здрависвахме се, викахме „ да “ и „ не “ съгласно случая и в Търговията ходихме. Три пъти ме втресе и претресе, догде стоях при министъра, но не ме позна. Най-после Папунчев ни закара в едно заведение, нахрани ни, напои ни, почерпи ни с екстра папироси, даде ни по 100 лв. вместо по 500 и се разделихме.

На другия ден го потърсих да уредим моята работа, а той ме помъкна в Сметната палата, да забележим някакви платежни заповеди, след това ме прати в митницата, да избавям някакви артикули. След два дни ме направи отново пратеник и ходихме в Синода. Най-после пък ми обинтова главата и ме мъкна като материално доказателство във Вътрешното министерство, което беше в ръцете на друга партия от съдружния кабинет, и така нататък

– Е, а в този момент какво правиш?

– Ами че на същата работа съм. Един тип, непрекъснат пратеник от Северна България. Папунчев, както знаеш, е към този момент народен представител, а аз се въртя към него и като му дотрябвам за нещо, мъкне ме из институциите ту като кмет, ту като секретар-бирник, ту като фелдшер. Изкарвам по нещо. Доволен съм. И странични падат от време на време. Запознаха ме, знаеш, и други депутати, та ме употребяват и те. Всякакъв съм станал през тази година. Само поп не съм, само че и това може да се случи. Ще рече да ме запопи някой ден, та по тази причина съм пуснал и брада. Нека си пораства за всеки случай!

От: „ Избрани творби “, Чудомир, изд. „ Христо Г. Данов “, Пловдив, 1971 година
Снимка: Димитър Чорбаджийски – Чудомир (1890-1967), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu