Момичето с измъчено сърце, избягало и в цвете разцъфтяло в Пирина там, до синьото небе ♥ Приказка за ЕДЕЛВАЙСА
За любовта, коварството и чудното цвете, от надареното перо на огромния български стихотворец Кръстьо ХАДЖИИВАНОВ, отишъл си от този свят едвам на 22 години.
Edgar Maxence (1871 ~ 1954), Edelweiss
Отдавна е било, край Пирин планина,
там някъде през равнината,
течала, криволичела една река,
минавала е край селата.
В едно от тия гиздави села,
където песни са се пели
за труд, сезони и за любовта,
коварства също са живели.
Момиченце при чичо милостив
живяло е без майчица - сираче,
за него споменът е още жив,
овчарят остарял споделя ми и плаче.
Течало времето със таз река,
с години го измервали, не с дати.
Момиченцето станало мома,
най-хубава и персонална, без покои.
За хубостта й селските ергени
живеели нескрито и насън
и всеки, който желал да се дами,
я чувствал като пролетния звън.
Но тя била и горда, и рационална,
ценяла е темперамент почтен, тих
и измежду ергенската навалица безумна
не виждала стремежи младоженец.
През вечерите летни край чешмите,
измежду своите приятелки - селските моми,
не се поддавала тя на шегите,
подхвърляни от младите момци.
" Защо пък всички нея да обичат " -
завиждали й персоналните моми,
не спрели те " сестра " да я наричат
пред хората така просто за очи.
А тя за зло от ден на ден цъфтяла,
за тъга - тая родна хубост.
В очите й луната като че ли гряла,
в смеха й е звъняла пролетта.
Да люби като всички по земята -
копнежът млад гнездо и в нея свил.
И като че ли господ откликнал на момата -
изпратил й младоженец заслужен, благ.
Очите му в гърдите й изгрели
и те изтръгнали най-нежен вик
и възприятията измежду пролетите бели
посрещнали са тоя чакан момент.
Разбрала говора му на очите -
слънцата на красивата душа,
несдържано се ронели сълзите,
пристигнала на щастието насладата.
Но любовта със думи да изкаже,
безсилна била тя със скромността.
Копнеела на всички да покаже,
че тя за него все ще е една.
Усетил момъкът езика - ария,
извираща от слънчева любов
и самоуверено той през бурята наесен
потвърдил, че за нея е подготвен.
След стихия било в миналото, реката,
със гневна полуда, мътна придошла.
Излезли хората от махалата
да видят всички мътната вода.
Излезли и момите край реката
да гледат тез играещи талази,
с ергените стояли край водата
унесени във смях и във смешки.
Но - момент задоволителен бил за бедата.
Пороят сграбчил скъпия курбан,
и хубавицата от равнината
оказала се в дивия му стан.
Страхът, сковал ергените " напети ",
полъхнал див от мътните води,
прегърнали удавницата клета -
момичето с най-праведни черти.
И единствено той, що същински обичал,
се хвърлил бързо в буйните води,
без боязън с ръцете мощни ги разсичал,
настигнал разпилените коси.
Доплувал до избавителния пристан
със нея след неравната битка.
За двамата заветна стряха станала
приведената плачеща върба.
Пристъпили там селските ергени
и заедно му признали храбростта,
че той от всичките е най-достоен
за любовта на персоналната мома.
Под стряхата честити са седели
през нощите със златната луна.
Тръстиките сърдечни песни пели,
усмихвала се Пирин планина.
Коварни хора с ревността видели,
по какъв начин те се къпели във любовта.
Пред хубостта почтена не се спрели...
Помръкнала завинаги насладата.
Безмълвен мрак един път покрил земята.
Поредна нощ на тайнства с пролетта.
Под стряхата им свидна, под върбата
пристигнала още веднъж любовта.
" Невесела си, моя хубавице -
угрижен шепнел момъкът й млад -
ти други вечери ми бе засмяна
под тоз зелен и звезден водопад. "
" Ох, тая нощ пагубен сън сънувах,
от него камък заплашителен ми тежи,
разсъниха се, с паника забудувах -
по този начин посрещнах първите зори.
Фъртуна страшна завчас те отвлече,
захвърли те във мътните води
и не можах да видя тебе към този момент,
видях аз единствено неприятните очи.
Очи, които теб и мене мразят
и бодил за тях е нашата обич,
в една пътека с дявола те лазят
и слушат единствено неговия вик.
Ах, тоя сън душата ми изтезава,
от него нямам мира и покой,
от теб се мисълта ми не отлъчва...
Какво ли ще се случи, боже мой? "
" Не се плаши - той ласкаво й рекъл -
пък в случай че злото пристигна с манталитет недопечен,
аз привикнах да се вардя отдалеч,
за борба с него отново ще съм подготвен. "
" Ох, лека нощ, само че нещо ме пробожда,
душата ми смутена в боязън живее.
Дали там в мрака някой се разхожда
и злобно и злорадо ни се смее. "
Раздялата е тъжна. Сетни думи,
предчувствието с момъка върви.
Край тихите и родни топли друми
за довиждане шушукат меките треви.
Издебнали го измежду нощ подло,
завързали го крепко като вързоп.
Минавал тъкмо в тая нощ керванът,
на него го продали като плебей.
Те мислели, че таз госпожица млада
ще покорят най-сетне, ей по този начин,
че тя за него малко ще пострада
и ще отпрати своята горест.
" Той друга вечер идваше по-рано -
си мисли тя под тихата върба. -
А може би на неговото рамо
увиснала е друга в таз тъма? "
Но в този момент дочула тихи стъпки:
" Защо ти тая вечер закъсня? "
" Не той, а аз ще пристигам към този момент " -
насреща глас ехидно се изсмял.
И като птица хвръкнала в гората
подплашената хубава мома,
и като че ли нож забил й се в душата:
познала на коварството гласа.
" А где е той? Навярно го убиха? ",
шептяла тя с уплашения глас
и хукнала към село да попита
какво е станало в среднощен час.
Все тези неприятни мисли й тежали
и в утрото с тях потегля за вода
и там схванала: в иго са продали
избраника цветущ на любовта.
Вестта вселила зимен студ в сърцето,
застинала във вените кръвта.
От тъга да не литне към небето,
тя стискала обезверена душа.
И като фантом, като тъмна сянка
се мяркала тя дълго по-късно,
не ходела на селската предянка,
не ходела и вечер за вода.
В обезверен час под остарялата върба,
отишла тя, реката си течала,
избрала си за гроб една вълна,
към нея с камък вързан полетяла.
За да го чака, чака тя безспир
от робските земи да се завърне,
за него ще възкръсне в тоя мир
и закопняла отново да го прегърне.
Тя чакала години дълги, тежки
във своя дом, под буйната вълна.
Летата на моминските й плещи
тежали като цялата земя.
И дълго там водата чиста пяла,
и ставали са чудни чудеса:
там, под върбата, дето тя седяла,
нимфа със разплетена коса
излизала през нощите чаровни
и пяла думите си за обич.
Но дебнело през мигове съдбовни
лукавство отново под звездния покров.
Видяла го: " Не тъпчи ти тревата! "
вълната-гроб сурово изревала.
Гласа дочули всички на момата,
със който песни за обич бе пяла.
Заслушвали се в ехото сърдечно
положителните хора с божии уши
и вярвали, че то ще бъде постоянно,
с цел да се пукат подлите души.
Но в летен ден, по кое време реката дива
изгубвала си буйната вода,
злодеите отбили я ревниво
към оня бряг, на другата страна.
Отсекли те върбата със приятност,
изчезнала и гробната вълна,
излезнала тогаз госпожица млада,
застанала печално на брега.
Без стряха, без върбата поживяло
момичето с измъчено сърце,
избягало и в цвете разцъфтяло
в Пирина там, до синьото небе.
Туй цвете Еделвайс се през днешния ден назовава,
във него кръстник божий се е клел...
Коварният живота си обича,
не чакайте от него да е самоуверен.
Със злобата останал в равнината,
с цел да потъпка към този момент любовта,
не желал той живота си да жертва,
изкачвайки най-страшната канара.
Девойката останала далече
да пази нежността на любовта,
гдето злото няма да доближи към този момент,
че там е царството на волността.
И непроменяемо вярвала злочеста,
че отново при нея ще се върне той,
че чест в душата горда своя носи,
която поставя над живота собствен.
След блуждаене в пустини ожарени,
след страдания безчовечен и тегло,
завърнал се по пътища нелесни
самичък жив и здрав във родното село.
Там празник бил. Момите пременени
играли кръшно нашенско хоро,
опомнил се от тъгите сърдечни
и мислел отново за общото положително.
Узнал там от акраните човечни
злодеите и доста заплашителен бил,
за благата, за любовта си вечна
сурово, безпощадно отмъстил.
Изкачил се високо в планината,
достигнал той до острата канара,
където правилно чакала момата,
опазила за него нежността.
Катерил се възпламнал в наслада цялостен,
достигнал стремглава висота,
погрешна стъпка... в смут мълчалив,
политнал момъкът във пропастта.
В летежа гневен през простора тесен
не стигнал дъното юнакът самоуверен.
Неземна мощ от небесна песен
трансформирала го в гордия орел.
Летял високо, гледал нашироко,
а след това спуснал се като стрела
към цветето, цъфтящо, яснооко
самичко там на голата канара...
Честити отново в обич са заживели,
надалеч веч от всякаква злина
и бурите за щастието пели,
възкръснало за наслада на света.
И в случай че някой желае на скалата
да види еделвайса где цъфти,
где любовта е свила отново гнездото...
рискува от живот да се лиши!
Позор е тук за всеки, който злото
издига над морала със властта,
щом ненавижда почтеност, правдата, положителното,
в срам ще го осъди вечността!...
Затуй надалеч от Пирин, измежду полето,
коварството във гроба без права
лежи до през днешния ден, проклето от небето
под гневни плевели и под трева.
1951/1952
Снимка: Кръстьо Хаджииванов, 1929 ~ 1952 година, Уикипедия
