За липсата на доверие в себе си и невъзможността да

За неналичието на доверие в себе си и невъзможността да се доверим на другите с обич, назаем от книгата „ Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката “ на неорайхианския изчерпателен психотерапевт Дора  Прангаджийска.

Страхът от занемаряване и интелектуализацията

Страхът от занемаряване се образува през първата година от нашия живот. Детето още е в психологична слятост с мама и няма структуриран личен Аз. Ако тя отсъства – физически или прочувствено - то се претърпява като изоставено и в последващи стадии човек с такава контузия настойчиво и неумишлено бяга от нея, обслужвайки действително несъществуващия базисен боязън от самотност.

Несъзнателно поставя социалноприемливи маски, пробва се да бъде утвърден и харесан, задоволява потребностите на другите, оставяйки незадоволени своите лични единствено с цел да не бъде зарязан. Често всеки намек за занемаряване провокира в него под паника смут и с държанието си прави всичко допустимо да го избегне, въпреки да изразходва извънредно доста сила за това.

Както контузията от отменяне, по този начин и тази от занемаряване е запечатана на телесно равнище. Човек няма спомен за нея, с мозъка си схваща, че на умишлено равнище няма действителен боязън, само че някъде надълбоко в тялото той припомня за съществуването си. Затова и ние вършим всичко допустимо да го избегнем.

Преживяваме се като изоставени даже когато действително не сме. Преживяваме се като изоставени даже когато ние самите изоставяме.

Преживелият контузията на изоставяне компесаторно развива своя разсъдък, вярвайки, че това, което в никакъв случай няма да го изостави, е мозъкът му. Развива го през целия си живот чрез познания, учене, интелектуално рационализиране. Невъзможността да бъде слаб е причина мъчно да пада по тил и да приема рецензия. Благодарение на своя разсъдък ловко намира доводи, с които да опровергае критикуващия. Често претендира, че е прав, тъй като, приемайки, че бърка, се допира до онази позната му уязвимост от детството, от която толкоз обезверено бяга.

Трудно му е да помоли за помощ, тъй като в телесната му памет е запечатана убедеността, че когато е бил слаб и е плачел, мама не се е отзовавала и това е голяма контузия, до която не желае да се допира. Невъзможността да помоли или изиска нещо го кара да се раздава извънредно доста за другите, пренебрегвайки себе си, и по този начин чака те да видят неговата угриженост и да откликнат. Често обаче това не се случва и в него живее убедеността, че дава, а не получава. Това нерядко води до яд и до по този начин наречения орален садизъм – саркастичност, свадливост, нервност.

Страхът от занемаряване е причина да се вкопчва в другия, от време на време да се разпознава с колегата, даже да стартира да живее неговия живот, само че по този начин непроменяемо изгубва себе си. Често енергийно поддържа колегата в начинанията му, тъй като не има вяра, че самичък има запас за развиване. Това обаче провокира възприятие на ощетеност. Страхът от занемаряване е причина такива хора неумишлено да вършат колегата подвластен от себе си – стартират да удовлетворяват упованията му и се стремят да се харесат непременно. Това обаче изразходва голямо количество сила и постоянно провокира яд, който обаче не всеки път е изразен съответно.

Хората, травмирани в първата година и недополучили безусловната обич, постоянно остават безконечни деца, нуждаещи се от поддръжка. Много малко се осланят на личните си запаси и даже някой да ги хвали, те просто НЕ ВЯРВАТ.

Интелектът им ги прави доста положителни оратори. Нуждата да избавят и емпатията им са причина да избират помагащи специалности - обществени служащи, психолози. Тук са поетите, които въодушевено пишат за любовта и доверието, а в действителност не ги претърпяват. Възпяват безусловната обич, мечтаят за нея, а доста постоянно я отхвърлят или бягат, появи ли се на пътя им. Мечтаят за доверие, само че не си го разрешават. Страхуват се от занемаряване, а най-често изоставят първи… или изоставят самите себе си.

Блокирането на първичното доверие, недополучената безусловна обич и страхът от занемаряване са контузии, добити в първата една година от раждането ни. Ние нямаме умишлен спомен за тях, само че те трансформират извънредно доста метода, по който живеем. Провокират липса на доверие в себе си, неспособност да се доверим на другия с обич и примирение и да се оставим да задоволи потребностите ни, компликацията да се покажем слаби и да се оставим в ръцете му, да помолим за помощ... Да бъдем значими просто тъй като ни има на тази земя, да бъдем признати такива, каквито сме; да бъдем обичани такива, каквито сме... Просто да бъдем!

От: „ Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката “, Дора Прангаджийска, издание на създателя, 2017 година