Душата Трагизмът на човешкия живот се състои в напразните усилия

Душата

Трагизмът на човешкия живот се състои в напразните старания да се разширят границите на неща, които в никакъв случай не могат да станат безгранични - да се доближи безпределното, като се удължи стълбата на пределното. 

Ясно е, че същинското предпочитание на нашата душа е да мине оттатък всички притежания. Заобиколена от неща, които усеща и даже може да допре, тя се провиква: „ Уморих се да получавам. Ах, къде ще открия Оногова, който в никакъв случай не може да се откри? “ 

От историята на човечеството виждаме, че духът на себеотрицанието е най-дълбоката същина на човешката душа. Когато душата каже за нещо: „ Аз не го желая, тъй като заставам по-високо от него “, тя показва своята най-висша истина. Когато някое момиче надрасне куклата си, когато разбере, че стои във всяко отношение по-високо от нея, то я захвърля. От самия акт на притежанието виждаме, че стоим нагоре от нещата, които притежаваме. Истинска неволя за нас значи да бъдем привързани за неща, които са по-долни от нас. Това е чувствала и Маитрей (жена на мъдреца Яджнабалкия), когато мъжът й, в навечерието на раздялата им, й предал имането си. Тя го попитала: „ Могат ли тези земни богатства да ми оказват помощ да доближи Всевишния? “ Или с други думи: „ Представляват ли те по-голяма полезност за мене от душата ми? “ Когато мъжът й дал отговор: „ Те ще те създадат приказно богата “, тя завчас отвърнала: „ И въпреки всичко какво да върша с тях? “ 

Само когато човек разбере каква е същинската стойност на благосъстоянията му, когато не се градят доста илюзии върху тях, тогава той схваща, че душата му е надалеч над тия неща и се освобождава от робството им. Човек опознава същински душата си, като се издига над притежанията си. Неговият път към безконечния живот минава през отричането от доста неща. 

Ние не можем да притежаваме изцяло Безкрайния, а би трябвало постоянно да го търсим. Това не е единствено умозрително съмнение. То може да се разбере и от опит, а този опит е самодоволство. Когато птицата се понесе из въздуха, тя усеща при всеки удар на крилата си, че небето е безгранично, че крилата и в никакъв случай няма да я занесат оттатък небето. В това се състои и нейната наслада. В решетката пространството е ограничено; клетката може да е задоволително огромна, с цел да може птицата да живее в нея, само че тя не е по-голяма, в сравнение с е належащо. А птицата не може да се радва сред границите на нуждата. Тя би трябвало да усеща, че притежаваното от нея е извънредно повече от това, което й е належащо, или което може да си показа. Само тогава може да бъде същински щастлива. 

Така и нашата душа би трябвало да полети в безкрая и да усеща всеки миг, че в никакъв случай няма да стигне до задачата. Това е най-висшата й наслада, крайното й избавление. 

Трайното благополучие на индивида се състои не в това да получава нещо, а да се самоотдава на нещо, което е по-велико от него: на хрумвания, по-големи от самостоятелния му живот, на концепцията за отечеството, за човечеството, за Бога. Те вършат по-лесна раздялата му с всичко, което има, в това число и живота му. Животът е трагичен и долен, до момента в който човек не откри някоя висока концепция, която да го завладее напълно и да го освободи от веригите на притежанията му. Буда, Исус и всичките велики пророци са носители на такива високи хрумвания. Те ни учат да се откажем от всичко „ наше “. Когато ни сервират божественото ястие, с което събират лепта, ние усещаме, че не можем да не дадем и разбираме, че същинската ни наслада и избавление е да даваме, тъй като това е единението ни с безкрайността. 

Човек не е идеален, той занапред ще става идеален. В дадения миг той е дребен и в случай че можехме да си го представим останал вечно на това ходило, щяхме да забележим най-страшния пъкъл, който можем да си въобразим. В своето бъдеще индивидът е безграничен; в бъдещето е неговото небе и неговото избавление. Настоящето му е запълнено всеки момент с това какво може да направи и какво може да получи; бъдещето му жадува за нещо, което е повече от това, което може да получи; нещо, което в никакъв случай няма да загуби, тъй като в никакъв случай не го е имал. 

Пределният пункт на нашето битие е в света на нуждата. Човек е заставен да се грижи за прехраната си, с цел да живее, и за облеклото си, с цел да се облича и да се топли. В тази област, като част от природата, неговата задача е да създава богатства. Обикновено той се занимава единствено с трупане на притежания. 

Ала актът на приемане е непълен. Той се лимитира с потребностите на индивида. Ние можем да притежаваме един предмет единствено дотолкоз, доколкото се нуждаем от него, както съдът може да побере единствено толкоз вода, колкото е празното пространство, което той обгръща. Отношението ни към храната се показва единствено при яденето, отношението ни към къщата - при живеенето. Един предмет назоваваме потребен, когато задоволява някоя наша потребност. Следователно приемането е постоянно ненапълно, а и в никакъв случай не може да бъде другояче. Така че ламтежът ни за благосъстояния спада към нашето лимитирано Аз. 

Ала другата страна на съществуването ни, която е обърната към безкрайното, не търси благосъстояния, а независимост и наслада. Там свършва царството на нуждата и там нашето предопределение не е да получаваме, а да бъдем. Да бъдем какво? Да бъдем едно с Брама. Защото региона на безкрайното е област на единението. Ето за какво Упанишадите споделят: Когато човек схване Бога, тогава става в действителност Човек. Той става към този момент Човек, не собственик. Думите не стават по-големи, в случай че знаем смисъла им, само че те стават същински, когато са едно със смисъла си.

Избрано от: „ Садхана. Пътят към съвършенството “, Рабиндранат Тагор, изд. „ Терзиев и синове “, 1994 г. 
Илюстрация: Walther Illner Porträt Rabindranath Tagore