Преди да решите да помагате на някого, поинтересувайте се защо

„ Преди да решите да помагате на някого, поинтересувайте се за какво този човек е в неволя. “  
~ Джордан ПИТЪРСЪН, „ 12 правила за живота “ (Изд. „ Гнездото “).

Спасяване на обречените

Хората са склонни да си избират несъответствуващи другари и по други аргументи. Например, тъй като желаят да спасят някого. Въпреки че е по-типичен за младежите, този подтик се среща и при по-възрастните, които са прекомерно положителни или прекомерно наивни, или които непринудено си затварят очите. Някои ще възразят: „ Прекрасно е да виждаш най-хубавото у хората. А желанието да окажеш помощ е най-висшата добродетел “. Но не всеки несретник е жертва и не всеки паднал на дъното желае да се изправи (разбира се, има и такива, които освен желаят, само че и успяват). Много постоянно хората са склонни да одобряват и даже да преувеличават личното си страдалчество (и това на другите), с цел да могат да го размахват като доказателство за несправедливостта на живота. Сред най-угнетените има значително тирани, въпреки че поради ниския си статус мнозина от тях са просто подражатели на тирани. В съответен миг това може да е най-лесният път, само че в дълготраен проект е същински пъкъл.

Представете си един човек, който не се оправя с живота. Той се нуждае от помощ. Възможно е даже да желае да му се помогне. Само че не е толкоз елементарно да се направи разлика сред някой, който фактически се нуждае от помощ и желае да я получи, и някой, който единствено се възползва от непознатата сърдечност. Тази разлика е мъчно доловима даже за индивида, който желае да получи помощ (и евентуално ще експлоатира притеклия му се на помощ). Този, който непрестанно поставя старания и непрестанно се проваля, като след всеки следващ неуспех получава състрадание, доста постоянно се оказва от оня вид хора, които желаят да им повярват, че в действителност се стараят.

Когато не се дължи на наивитет, поривът да спасиш някого постоянно се подхранва от суетност и нарцисизъм…

Вероятно ще възразите: Но нали самият Исус е подавал ръка на бирници и проститутки. Как дръзвам да осъждам за претекстовете им тези, които се пробват да оказват помощ? Исус обаче е архетипният облик на идеалния човек. А вие сте най-обикновени хора. В желанието си да измъкнете някого от блатото, той може да затъне още повече и също така да повлече и вас. Да вземем за образец един началник, който дава отговор за извънреден екип от чиновници, като всеки от тях се стреми към постигането на някаква групова цел: те са отдадени на работата си, цялостни с хрумвания, блестящи и сплотени. Ръководителят на този екип обаче е претрупан със задачата да дава отговор за още един човек, който не е част от екипа и който демонстрира слаби резултати. В ентусиазъм на ентусиазъм доброжелателният управител взема решение да реалокира проблематичния чиновник в своя ослепителен екип, като се надява, че образецът на другите ще го накара да се стегне. Как мислите, какво се случва? Психологическата литература има ясно мнение по този въпрос. Дали некадърният нахалник незабавно се взема в ръце, с цел да даде най-хубавото от себе си? Не. Вместо това целият екип стартира да затъва. Новодошлият продължава да се държи цинично, надменно и невротично. Той се оплаква. Скатава се. Пропуска значими заседания. Некачествената му работа предизвиква закъснение и би трябвало да бъде свършена още веднъж от другите. Въпреки това на некадърника продължава да се заплаща както на сътрудниците му от екипа. Те се трудят съзнателно и стартират да се усещат излъгани. „ Защо би трябвало аз да се разкъсвам от работа, с цел да завърша този проект – мисли си всеки от тях, – когато новият сътрудник не си помръдва и дребния пръст? “ Същото нещо се случва и когато някой доброжелателен учебен консултант взема решение да реалокира проблематичен младеж в група от относително възпитани деца. Превес взема неприятното, а не положителното държание. Пътят надолу е доста по-лесен от този нагоре.

Може би спасявате някого, тъй като сте мощен, доблестен и благосклонен човек, който се стреми да постъпва вярно. Възможно е обаче (и много по-вероятно) да желаете да блеснете с неизчерпаемите си ресурси от съчувствие и милосърдие. Може да го вършиме също, с цел да убедите самия себе си, че силата на характера ви не е непряк резултат на шанса, който сте извадили по рождение. Или просто тъй като е доста по-лесно да изглеждате благонадеждни на фона на някой, който е изцяло безконтролен.

Засега дано приемем, че вършиме най-лесното, а не най-трудното нещо. Ако да вземем за пример ти си необуздан пияч, тогава моят табиет да си пийвам с другари ще наподобява като нещо безобидно. С дългите съществени диалози, които водим за твоя разпадащ се брак, ти убеждаваш себе си, че в действителност се стараеш, а аз увещавам себе си, че ти оказвам помощ с каквото мога. Изглежда по този начин, като че ли и двамата поставяме изпитание. Сякаш реализираме нещо. Но същинското развиване изисква доста повече и от теб, и от мен.

Можете ли да сте сигурни, че индивидът, който умолява да бъде избавен, не е приел своето възходящо и безсмислено страдалчество, тъй като по този начин е по-лесно, в сравнение с да се нагърби с същинска отговорност? Не поощрявате ли една илюзия? Възможно ли е презрението ви да се окаже по-благотворно от съжалението?

А може би нямате желание, откровено или неискрено, да спасявате който и да било. Общувате с несъответствуващи за вас хора не тъй като някой има изгода от това, а тъй като по този начин е по-лесно. И вие го знаете. Знаят го и приятелите ви. Свързва ви едно мълчешком съглашение: избрали сте нихилизма, неуспеха и оня тип страдалчество, който е изцяло неправилен. Заради сегашното сте подготвени да пожертвате бъдещето. Но за тези неща не се приказва. Никой от вас не е изричал: „ Хайде да поемем по най-лесния път. Да живеем за мига, каквото и да ни предложи. И дано се разберем, никакво натякване. Така е по-лесно да забравим в какво сме се забъркали “. Не споменавате и дума за това.

Но всеки от вас е наясно по какъв начин стоят нещата.

Преди да решите да помагате на някого, поинтересувайте се за какво този човек е в неволя. Неразумно е да приемате, че той или тя е почтена жертва на несправедливите условия. Това е най-невероятното, а не най-правдоподобното пояснение. И клиничният, и житейският ми опит демонстрират, че нещата в никакъв случай не са толкоз елементарни. Освен това, в случай че се хванете на въдицата, че всички беди са се случили от единствено себе си и жертвата не носи никаква отговорност за ситуацията си, значи да отречете, че този човек е имал някакво въздействие върху предишното си (и оттам – върху сегашното и бъдещето). По този метод вие го лишавате от всякаква власт върху живота.

Много по-вероятно е един човек да се откаже от пътя нагоре просто тъй като е прекомерно стръмен. Може би това е и вашата спонтанна реакция, когато се окажете в сложна обстановка. Не мога да се оправя, казвате си тогава. Може би в действителност е по този начин. Може би нямате сили да извършите идната крачка.

Замислете се обаче: неуспехът е нещо, което всеки може да разбере. Никой не се нуждае от пояснение за неговото битие. По същия метод никой не се нуждае от пояснение за страха, омразата, зависимостта, половата безсистемност, измяната и лъжата. Съществуването на порока и човешката податливост към него сигурно не се нуждаят от пояснение. С пороците е елементарно. С неуспеха също. По-лесно е да се откажеш от бремето на проблемите. По-лесно е, когато не мислиш, не действаш и не полагаш старания. По-лесно е да оставиш днешната работа за на следващия ден и да удавиш паниката за идните месеци и години в евтини удоволствия в този момент. Както споделя противният татко на клана Симпсън тъкмо преди да излее в устата си буркан, цялостен с водка и майонеза: „ Това е проблем на бъдещия Хоумър. Боже, жалост ми е за този вид! “.

Как мога да знам, че страданието ти не е просто търсене на внимание и домогване до моите запаси, с цел да можеш най-ненадейно да предотвратиш неизбежното? А може би към този момент не те е грижа за идната злополука, само че към момента не искаш да го признаеш. Може би помощта ми няма (и не може) да поправи нищо, а просто ще отсрочи момента, в който ще би трябвало да се изправиш пред прекомерно ужасното персонално осъзнаване. Или може би твоето злощастие би трябвало да се трансформира в мое злощастие, тъй че аз също да се проваля и пропастта сред нас, която усещаш толкоз мъчително, да намалее, до момента в който все пак продължаваш да деградираш и пропадаш. Как мога да съм сигурен, че няма да започнеш тази игра? Как мога да съм сигурен, че самият аз не се преструвам на виновен и единствено се върша, че ти „ оказвам помощ “, с цел да не се постанова аз да се заема с нещо в действителност трудно – и в действителност допустимо?

Може би твоето злощастие е оръжието, което размахваш в омразата си към тези, които не престават да вървят нагоре, до момента в който ти единствено чакаш и продължаваш да затъваш. Може би искаш да покажеш, че светът е неправдив и че нещастието ти е доказателство точно за това, а не за твоите грехове, за твоята незначителност и за съзнателния отвод да се бориш и да живееш. Може би си твърдо решен да продължиш да страдаш поради неуспеха си. Може би това е твоето възмездие към Битието. И по какъв начин да ти бъда другар освен това състояние? Как бих могъл?

Успехът – това е мистерията. Добродетелта – това е, което е необяснимо. А с цел да се провалиш, е задоволително да развиеш няколко неприятни навика и да чакаш „ да пристигна твоя час “. И в случай че развиваш неприятните привички и чакаш този миг задоволително дълго, неуспехът е реалност. Това, което си можел да станеш, към този момент е изгубено, а това, което си можел да избегнеш, в този момент е действителност. Всичко на този свят се разпада от единствено себе си, само че греховете на индивида форсират неговия крах. И тогава идва потопът.

Не споделям, че няма вяра за избавление. Но да извадиш един човек от пропастта, е доста по-трудно, в сравнение с да го повдигнеш от канавката. А някои пропасти са в действителност дълбоки. И от тялото, което лежи на дъното, не е останало доста.

Преди да ти предложа помощта си, може би би трябвало да изчакам, до момента в който самичък пожелаеш да я получиш. Карл Роджърс, фамозен представител на хуманистичната логика на психиката, счита, че е невероятно да се построи лечебна връзка, в случай че индивидът, който търси помощ, не желае да се развива. Роджърс има вяра, че е невероятно да убедиш някого да се промени към по-добро. Желанието на клиента да се развива е наложително изискване за триумфа на лечението. Имал съм клиенти, изпратени при мен с решение на съда. Те не желаеха моята помощ. Търсеха я по насила. Нищо не излезе от това. Беше същински фарс.

Ако все пак остана в нездравословни връзки с теб, това най-вероятно значи, че съм колеблив и нямам волята да си потегли, а също и че не желая да го призная даже пред себе си. Така аз ще продължа да ти оказвам помощ, като ще се успокоявам с безсмислената си всеотдайност. „ Такова мъжество, такава подготвеност да окажеш помощ на някой друг – ще си мисля аз – може да значи единствено едно: че си доста добър човек. “ Нищо сходно. В реалност това е държанието на човек, който единствено се пробва да наподобява добър и си фантазира, че позволява някакъв доста значим проблем, вместо да се заеме с нещо действително и да бъде в действителност добър.

Вероятно най-правилното решение следователно ще бъде да си потегли от тези връзки, а по-късно да се взема в ръце и от този миг да оказвам помощ на другите посредством персоналния си образец.

Може би е ненужно да се загатва, само че въпреки всичко: всичко казано дотук не трябва да се употребява като опрощение, с цел да обръщаме тил на хората в същинска потребност и с чиста съвест да преследваме своите лимитирани, егоистични упоритости.

От: „ 12 правила за живота “, Джордан Б. Питърсън, изд. „ Гнездото “, 2019 година
Картина: DALL-E