Вятърът подхвърляше сняг и небе. Въздухът - бяла плътна стена

Вятърът подхвърляше сняг и небе. Въздухът - бяла плътна стена от вихрушки, захлупваше улици коловози в мразовита хватка. Последният трен за Перник тръгваше от Централна гара в 10 и половина вечерта, само че закъсняваше към този момент четиридесет и пет минути. Повече от половината коловози бяха разровени. Траверсите отстранени, багери и всякакви други машини стърчаха - скелети на допотопни животни, заровени под тежки преспи. Над дванайсети коловоз имаше бетонна козирка и на перона не беше навял доста сняг. Вееше убийствено течение.

Вятър блъскаше по едно и също време отляво и отдясно, от горната страна, изпод и диагонално. Влакът не идваше. Групичката хора на дванайсети коловоз оредяваше – идваха да приберат някого, други бързаха в хотелчето наоколо една нощувка е двайсет лв., не е топло, само че вятърът не те бие в лицето. Лампите, закрепени върху козирката над коловоза, мъждукаха, ту угасваха ту без никаква причина блясваха с пресеклива, дразнеща светлина.

На коловоз 12 бяха останали най-отчаяните - някаква жена, омотана в палто, което явно й беше огромно. Беше потънала в шапката си и подскачаше на място. Някакъв наедрял човек в пролетно яке, което надали го топлеше кой знае какъв брой, без шал, напъхал ръце в джобове на дънките. Влакът не се мяркаше отникъде, информацията на гарата изначало обявяваше какъв брой минути ще е закъснението, най-после даде цялостен отбой и млъкна.

Мъжът със сивото яке приближи към дамата, хвана я под мишницата и сподели:

- Сваляй палтото.

Отначало дамата не разбра.

- Какво? – избъбри тя.

- Сваляй го – изръмжа мъжът

Жената понечи да се измъкне, погледна към стълбите, по които можеше да избяга, само че мъжът я стисна за лакътя. Делово, стремително той смъкна палтото от гърба на непознатата. Грабна шала й и го омота към врата си. Тя беше млада жена, една от стотиците, а може би хиляди, което идват на работа с трен от провинцията.

- Студено е – извика дамата. – върнете ми палтото. Беше висока и слаба. Със синя фланела и дънки.

Мъжът, който към този момент се беше отдалечил на крачка от нея, се обърна, стигна със скок до нея, сграбчи шапката й – бяла, плетена с помпон - и я нахлупи на неговата глава.

- Чакай! – сподели й. Пресегна се към чантата на дамата, отвори я. За по-малко от секунда сви портмонето й. Жената изкрещя, само че никой не чу. Мъжът не остана да се разправя с нея. Блъсна я в гърдите. Жената се олюля, политна и се строполи на перона. Мъжът наметна палтото й и с енергични крачки се спусна от коловоз 12 надолу по стълбището. Къде изчезва, коя посока хвана, никой не би могъл да каже.

Жената притисна чантата към гърдите си. Вятърът я заля с компактен сняг. Дали дамата замръзваше и по кое време щеше да замръзне – никой не можеше да каже.

-------------------------------

Борис се разпадаше. Преди пет дни стартира това отвратително дращене в гърлото. Уискито не оказа помощ, мина на ракия, само че като че някой дялаше в гърлото му с нажежено тесла. Отначало не го тресеше, вкъщи му беше топло. Жената, която идваше да чисти, му купи още две електрически печки, само че те не помогнаха. Нямаше термометър. Даде 100 лв. на дамата и тя донесе от аптеката. Имаше температура. Отдавна мислеше да понижи заплащането на остарялата, само че за благополучие не го бе направил. Тя викна кола за спешна помощ и изчака да дойдат да го приберат. Борис нямаше мощ да отвори очи. Кашляше, не можеше да помръдне пръста на ръката си. Бабата, която му чистеше, сподели на лекарите – „ Той умира. “

Бяха четирима в една стая. Всичките с температура. Другите трима бяха дърти, единствено Борис на трийсет и две. Сигурно в действителност ситуацията не беше розово. Изнесоха го в някаква тъмна стая – място единствено за едно легло. Стори му се, че по тавана нещо пълзи, само че може би си бе въобразил. Кашляше ужасно, задушаваше се. Сигурно скоро щеше да пукне. Затова си бе помислил, че още веднъж си е въобразил. Видя очите й.

- Откъде пък ти?

Жената не отговори. Беше в някакво грозно защитно облекло. Не можеше да сбърка очите й. Същата, оная с палтото – беше го забутал някъде вкъщи си – дали беше предиздвикал бабата, която му чистеше, да го изхвърли? Жената не му отговори. На сутринта още веднъж беше тя. Борис не се съмняваше към този момент. Тя му включваше системите. Тя включваше и апарата за дишане.

- Паднах ти в ръцете, а?

Жената нищо не сподели. Отново включи системите. Борис не можеше да помръдне. Всичко го болеше. Гърдите най-вече. Тя смени абоката. Мислеше си, че ръката му се подува, само че не беше сигурен. Пред погледа му всичко се люлееше. Не можеше да спре – кашляше.

- Сега ще си върнеш – сподели й той. – Ще ме умориш.

Тя мълчеше. Ръцете й тичаха из тръбичките на системата. После му включиха апарата за дишане.

На другия ден й сподели:

- Ако не умра, зле ти се написа.

Тогава тя прошепна – само че може и да си го беше въобразил. Може би не беше споделила нещо:

- Прескочи трапа.

- Не неистини!

- Добре – успокои го тя, само че може би си го беше въобразил. Болката в гърдите го срязваше. Дишаше с голямо изпитание. Всичко го болеше.

- Ще се оправиш – сподели дамата на сутринта и в очите й се покатери нещо като усмивка – или си бе въобразил. Не можеше да понася дами които се кискат. Жени, усмихнати като пача, ще опитат да ти измъкнат нещо – колие, гривна. Усмивката на дамата е касичка.

- Не се хили – изръмжа й той.

Но през нощта сънува майка си. Толкова от дълго време не я беше сънувал. Сигурно ще умра, намерения си Борис. Но беше хубаво. Майка му се усмихваше и не искаше нищо от него. Само тя не вярваше, че портфейлът не е най-хубавият другар на индивида. Като момче майка му го държеше за ръка и Борис вярваше, че го прави тъй като тя се опасява и той й дава смелостта си. Майка му правеше супи и пържени картофи. С татко му не се разбираха изобщо и Борис се измъчваше поради нея. Понякога си мислеше, че не може да диша без нея - в този момент също не можеше, гаснеше измежду хрипове и кашлица. Може би по тази причина я сънуваше.

- Къде е мама? – беше попитал Борис татко си.

- Пукна – сподели татко му, само че това не беше правилно, несъмнено. Борис я беше виждал по улицата към супермаркета, беше я викал „ Мамо, мамо! “, само че татко му га плесна и сподели, че била друга жена.

Вечерта тъмнооката в грозния костюм още веднъж мина през сивата стая.

- Изяж я, в случай че можеш – сподели тя и му остави ябълка.

- Луда ли си? – попита той.

Тя нищо не отговори, ревизира какъв брой е температурата. 37.8.

- Браво - сподели тя, само че може да си го беше въобразил.

Досега температурата му пълзеше над 39. На другата заран, кой знае какъв брой дни беше лежал в тая стая с едно легло – мрачен прозорец, от който се виждаше някаква очукано крило на болничното заведение, и този таван, който Борис мислеше, че всяка нощ се стоваря върху гърдите му.

- По-добре си – сподели дамата.

Тази нощ Борис още веднъж сънува майка си. Беше втори клас, когато тя си отиде. Не беше умряла, несъмнено. При татко му пристигна друга, която не искаше да знае, че Борис е ужасно зле по математика и не може да чете. После пристигна друга, тя готвеше хубаво, само че не обичаше да се занимава с деца и учебно заведение. А Борис сънува майка си - каква нелепост, само че беше хубаво. Сигурно щеше да пукне на следващия ден.

- Можеш да пееш хубаво, сине. Пееш правилно – беше му споделила тя и един ден го беше завела в Културния дом. Грозен културен дом със сиви стълби, на долния етаж натъпкани толкоз доста книги, че той се уплаши – щяха да го затрупат. Но майка му го качи на третия етаж при една остаряла жена – госпожа Давидова. Там имаше пияно.

- Искаш ли да свириш? – попита го майка му. Борис не знаеше дали желае, само че щом майка му го беше довела – тя го водеше на хубави места, в сладкарница „ Пчела “. Купуваше му шоколадова торта и сок от праскови. Ходи да свири на пиано няколко месеца – несъмнено, мислеше глупавият Борис, в клавишите живеят деца и като натискаш клавиша, пускаш хлапето на независимост. Затова се чува щастлив тон.

- Майка ти се разкара- сподели татко му. – Никакво пиано. Стига капризи.

А Борис обичаше децата, които живееха в клавишите. Майка му беше разказвала, че пианото е другар на индивида и той й бе повярвал. Пианото му липсваше, само че татко му изгони госпожа Давидова, която беше пристигнала да му изясни, че Борис е доста музикално дете.

- Стига нелепости! - отряза татко му и по този начин Борис остана без приятелите си в клавишите.

Най-добрият другар на индивида са парите. След парите са юмруците. Трябва да биеш, с цел да те почитат. Баща му го накара да напише това на стената над леглото си.

Когато Борис си идваше, напердашен от някоя тайфа, татко му го затваряше в килера и два дни не му даваше самун за наказване.

- Трябва да биеш. Като ги биеш, става каквото искаш ти.

Жената в грозния болничен костюм му донесе някакво малко шише. Сок.

- Ти си ненормална – сподели й Борис. – Няма да ти дам нито стотинка за сока. Набий си го в главата.

Тя не отговори нищо. Донесе му цяла шепа медикаменти и напълно леко се усмихна. Температурата му беше 37.8. На другия ден тя не пристигна. Дотътри се някаква друга, която изобщо не го погледна. Оная с откраднатото палто се появи след два дни.

- Ще ти върна палтото – сподели Борис.

- Добре – съгласи се дамата. Очите й си останаха замислени за нещо нейно и това го ядоса, само че се успокои, когато тя му остави още едно малко шише със сок – този път от ябълки. След пет-шест дни Борис престана да подвига температура, дишането се облекчи. Колко беше стоял в тая противна стая – месец? Три седмици?

Баща му не пристигна, беше отпътувал на село. Беше прав – бий ги, с цел да ти имат уважението. Всички, които беше пречупил, му се обаждаха, само че дай да не се лъжем – този, който си смазал и си му трошил пръстите, тоя дето си потрошил с чадъра си, дали ще желае да не пукнеш като куче в личните си хрипове, в хремата, в мъглата, която пълзи в мозъка, в дробовете? Те желаят да хвърлиш топа, въпреки че се обаждат по телефона и споделят – „ Айде, жив и здрав. “

Портфейлът е най-хубавият ти другар. Ето, оправя се. Ако пукне, два юмрука на света по-малко. Ако остане, много хора ще се потят. Доста ще идват да кажат, че са му палили свещ за здраве. Беше сигурен. Никой не е палил. Да не е вманиачен. Човекът коства толкоз, колкото можеш да измъкнеш от него. Жената коства, до момента в който не я изриташ. Много тъпи и нагли дами се раждат в последно време. Но беше сънувал мака си. Тя го държеше за ръка, въпреки че Борис беше огромен мъж, първи клас и вървяха нагоре по грамадните стълби в Културния дом - към пианото и децата, които живееха в клавишите.

- Защо ми влачиш ябълки? - попита той дамата в защитния костюм.

- На всеки човек някой би трябвало да донесе нещо – сподели тя.

- На мене никой нищо – изръмжа той. – Бъди сигурна, че ще ми носят скоро. С камиони. И освен сокове.

Тя нищо не сподели. Остави ябълката на шкафчето му – нищо и никаква ябълка. Не е от скъпите. Къде ти скъпи. От най-скапаните.

- Скоро ще ви изписваме – обади се дамата.

- Как се казваш? – попита я той, само че тя се направи на разсеяна и не отговори. Това го ядоса. – Ще ти върна палтото и ще ти дам пари – гласът чу беше камък. Когато човек мисли за пари, в случай че не е стоманен, някой го смазва. – Нали чу, че ще ти дам пари.

Тя още веднъж нищо не сподели. Това още повече го ядоса. Когато човек приказва за пари, би трябвало да му имат уважението. Тази е откачена. Какво си мисли, че с ябълки ще му замаже очите? Ние не ядем пържолите дружно с четината на прасето.

– Слушай! - викна той, само че тя не се обърна към него. Остана ябълката й, ситна, много спаружена, на болничното му шкафче. Утре ще й каже…

Но на следващия ден пристигна другата сестра, която хилеше като ония, дето чакат колие и гривна. На идващия ден беше отново тя, с усмивка до коленете.

- Как се споделя оная? – попита я Борис. – Мършавата, със спаружените ябълки?

- Роси – отвърна му усмихнатата.

Изписаха го, без да я види. Баща му не пристигна. Двама, които беше огъвал задоволително, пристигнаха да го приберат – с мощен джип. Бабичката, която му чистеше, се съгласи да готви супички – бяха му повторили 10 пъти, че би трябвало да яде мощна храна.

- Беше изгорен – сподели докторът. – Не е за поверие, че оцеля.

Тогава, до момента в който се тъпчеше със мощна храна и бабичката – някаква някогашна учителка по биология - му готвеше и вдигаше звук в кухнята, още веднъж му се случи. Беше му се случвало като младеж и по-рано, като малко момче – в мозъка му стартира да извира музика. Струваше му се, че звучат клавиши – децата, които живееха в клавишите и в никакъв случай не ги беше бил, свиреха и в мозъкът му беше ария – улица, покрита със сняг, слънцето се демонстрира като момче, хванало майка си за ръка, тъй като го е боязън от преспите. Но е хубаво.

Борис диша, диша, гърдите към този момент не го болят или напълно малко. Борис желае ябълка, вижда я на нощното шкафче. Не огромна ябълка, не от скъпите, дребна и набита - прелестна ябълка за Борис. Мелодията е особена. Чува я. Колко е хубаво да имаш музика, не от телефон, не по малкия екран, да я имаш в мускулите, в костите, които преди седмица боляха по този начин, че мислеше – „ По-добре да пукна като куче. “ Тогава не го интересуваше портфейлът. Сънува клавишите. Тогава беше малоумен, сигурно всеки можеше да го смаже. Но беше хубаво. В клавишите живееха другари и всеки тон беше дребна ябълка.

Тя е луда, сподели си Борис, тя не е с всичкия си. Да й върне палтото. Още щом успее да се изправи! Тя трябваше тя да го размаже. Да го стъпче. Да не сменя абоката. Да остави ръката му да се подуе като гайда. Защо не го заряза да пукне? Сигурно се беше разболяла в оня мраз на коловоз 12 на Централна гара. Дъсчицата. Хлопа й дъсчицата. Донесе му сок от праскови, идиотката.

Не го пускаха в болничното заведение да я види. Остави палтото на портиера и сподели:

- За Роси.

- За коя Роси? - попита портиерът. – Тая, дето плете мартеници от педиатрията? Оная от кардиото? Или дебелата Роси от травматологията?

- Спри – прекъсна го Борис. – Тя е тънка. От ония, дето гледат нещастниците в Ковид отделението.

- Тука множеството са тънки, момче – сподели дядото. – Ама такава като твоята Роси в Ковид отделението не познавам.
Борис трябваше да работи. Не пукна, значи би трябвало да стегне редиците, да набие канчета на тъпите глави. Да забележим кой го е прецакал и кой не е съумял.

Но тая музика – слънцето бавно допира снега и е хубаво, въпреки и студено. Мелодията, която идва – ту на обяд, ту вечер, ту заран или нощем. Не коства нищо – да се беше научил да свири на пиано, на акордеон, на пищялка, на каквото и да е, с цел да я изсвири… Сега дращеше в мозъка му.

Борис се връщаше с последния трен за Перник в 22.30 ч. Пак беше мразовито и валеше сняг. Духаше вятър, само че ленив, един угоен вятър, който не се катери по бузите, не стига до брадичката. Слаб сняг, едвам зацапа пейзажа.

Влакът, този шарлатанин, отново закъсняваше. Имаше групичка хора – тези, пристигнали на гарата след втора промяна. Някои си тръгваха. Сигурно вземаха на ниска цена хотел – една нощувка е 20 лв., не доста топло, само че нищо не те вали. Други се проведоха и вземаха такси. Ето го къде е Перник - на един ритник разстояние. И я видя – висока, тънка в огромно палто, същото. Като че се беше удавила в него, потънала в шапката – напълно друга шапка, това беше ясно, въпреки че лампите на перона мъждукаха, ту угаснат, ту светнат, като че ли някой ги бе блъскал с часове.

- Роси! – викна Борис. – Роси.

Не можеше да повярва на шанса си.

Жената трепна и се ускори да бяга от перона - надолу по стълбите, да се скрие от него, да изчезне, където видят очите.

- Роси – сподели той. – Роси, няма да ти взимам палтото.

Искаше да каже, че чува оная мелодия за снега и слънцето, което бяга върху него. Искаше да й каже, че не няма по какъв начин да изсвири тая мелодия тъй като не се научи да работи с клавишите.

- Роси! - викна той.

Жената спря. Висока, тънка жена, потънала в това грамадно палто.

- Роси, измислил съм ти една мелодия – избъбря той. - В нея няма пари. Няма нищо значимо.

Жената спря. Беше студено на стълбите към 12 коловоз на Централна гара, лампите светеха едва-едва. Той хвана дамата за ръка – каква ти ръка! - беше с дебели плетени ръкавици.

- Слушай!

И стартира да свири с уста.

Изведнъж на Централна гара – въпреки че бе същинска полуда – изгря луна и бавно светлината й докосна снега.