Всеки започна да гледа другите и да желае и той

„ Всеки стартира да гледа другите и да желае и той да бъде гледан, а публичната респект доби цена… Това бе първата стъпка към неравенството и порока по едно и също време. От тези първи желания се родиха суетата и презрението, срамът и завистта... “

Беседа върху произхода и основите на неравенството сред хората

(1754 година, откъс)

С развиването на човешкия жанр тъгите се увеличаваха дружно с хората. Различните почви, климати и сезони можеха да ги принудят да променят своите способи на живот. Безплодни години, дълги и сурови зими, горещи лета, които изпепеляваха всичко, изискваха от тях нови умения.

Живеещите около морето и реките измислиха въдицата, станаха риболовци и започнаха да се хранят с риба, а тези в горите си направиха лъкове и стрели и станаха ловци и бойци. В студените страни те се покриваха с кожи от животните, които бяха умъртвили. Гръмотевицата, вулканът или някоя щастлива случайност ги срещна с огъня - ново средство против студената зима; те се научиха да резервират огъня, след това да го получават и най-после да подготвят върху него месото, което по-рано разкъсваха сурово.

Това неведнъж повтаряно усърдие на другите същества към самите себе си и едни към други естествено трябваше да породи в човешкия разум усещанията за известни връзки.

Тези връзки, които ние показваме посредством думите огромен, дребен, мощен, слаб, бърз, муден, нерешителен, самоуверен и други сходни хрумвания, съпоставени при потребност и съвсем неумишлено, породиха най-сетне у индивида някакъв инстикт или по-скоро някакво машинално здравомислие, което му посочваше най-необходимите за неговата сигурност защитни ограничения.

Новите познания, които последваха от това развиване, усилиха неговото предимство над другите животни, което той принуди последните да му признаят. Той се научи да им поставя примки и ги измамваше по хиляди способи и въпреки доста от тях да го надминаваха по мощ в битката или по експедитивност в бягането, той стана с време стопанин на тия, които можеха да му служат, и камшик за ония, които можеха да му навредят. Така точно първият взор, който той хвърли върху себе си, създаде в него и първото неспокойствие на горделивост. По тоя метод, въпреки още едвам да можеше да разграничава редовете, съзирайки се в първия ред по своя тип, той отдалеко се приготвяше персонално да претендира за него...

Тези първи триумфи най-сетне дадоха опция на индивида да напредне още по-бързо. Колкото повече мозъкът се просвещаваше, толкоз повече умеенето на индивида се усъвършенстваше. Скоро той престана да спи под първото срещнато дърво или да се отдръпва в пещери. Той изнамери няколко типа брадви от корав и изострен камък, които му служеха да реже дърво, да дълбае земята и да си прави колиби от клони, които след това се досети да измаже с глина и тиня. Това бе епохата на една първа гражданска война, която сътвори един тип благосъстоятелност, от която може би към този момент се родиха кавги и борби. Обаче защото най-силните евентуално бяха и първите, които си построиха жилища и се усещаха способни да ги бранят, за поверие е, че по-слабите откриха за по-лесно и несъмнено да ги последват, в сравнение с да се пробват да им ги лишават...

В това ново положение, при един елементарен и уединен живот,  с прекомерно лимитирани потребности и с оръдия, които бяха изнамерили, с цел да ги задоволяват, хората, радвайки се на доста свободно време, се заеха да си основат доста улеснения, непознати на техните бащи; това бе първото робство, което те си постановиха, без да мислят, и първият източник на несгоди, който подготвиха за потомците си. Защото, като се изключи че продължаваха по този метод да изнежват тялото и духа си, тъй като тези улеснения по силата на навика изгубваха действителни потребности, те в това време загубваха действителни потребности, лишаването от които стана доста по-тежко, в сравнение с бе прелестно тяхното владение. И индивидът имаше нещастието да ги загуби, без да бъде благополучен да ги има...

Всичко стартира да се променя. Дотогава хората бродеха из горите след това, преминавайки към по-заседнал живот, започнаха постепенно да се сближават, да се сплотяват в разнообразни групи и да образуват във всяка страна обособена нация, обединена по нрави и темперамент не посредством правила закони, а от идентичния метод на живот и хранене и под общото въздействие на климата... По силата на това, че се виждаха непрекъснато, те пожелаха да се виждат непрестанно. Едно нежно и прелестно възприятие се вмъква в душата и при най-малката спънка се трансформира в гневна гняв: ревността се разсънва дружно с любовта, несъгласието тържествува, а най-нежната от пристрастеностите получава жертвоприношения от човешка кръв... Всеки стартира да гледа другите и да желае и той да бъде гледан, а публичната респект доби цена. Този, който пееше или танцуваше най-добре, най-красивият, най-силният, най-сръчният или най-красноречивият стана най-почитаният. Това бе първата стъпка към неравенството и порока по едно и също време. От тези първи желания се родиха, от една страна, суетата и презрението, от друга - срамът и завистта...

...Докато хората се залавяха единствено за неща, които можеха да бъдат осъществени от един човек, и за действия, при които нямаше потребност от помощ, те живееха свободни, здрави, положителни и щастливи, доколкото можеха да бъдат такива по своята природа, и продължиха да се радват на сладостите на самостоятелното другарство. Но от момента, когато един човек почувства потребност от помощта на различен - когато хората видяха, че е потребно един човек да има храна за двама, равенството изчезна, собствеността се промъкна, трудът стана нужен и обширните гори се трансфораха в засмени поляни, които трябваше да се оросяват от потта на хората и по които скоро робството и нищетата покълнаха, израснаха и дадоха плод.

Металургията и земеделието бяха двата занаята, чието изнамиране провокира тази огромна гражданска война. За поета те са златото и среброто, а за философа - желязото и житото, които цивилизоваха хората, само че погубиха човешкия жанр...

Изнамирането на другите занаяти беше належащо, с цел да се принуди човешкият жанр да се отдаде на земеделие. Щом бяха потребни хора, с цел да топят и коват желязото, нужни бяха и други, които да ги хранят. Колкото повече се усилваше броят на служащите, толкоз по-малко работни ръце оставаха да се грижат за общото изхранване, без да се понижават гърлата на консуматорите...

От обработването на земята последва по нужда нейното делене, а от приетата един път благосъстоятелност - първите правосъдни правила.... Този генезис е толкоз по-естествен, тъй като е невероятно да се схване концепцията за зараждащата се благосъстоятелност иначе, в случай че се свърже тя с наемния труд; тъй като не се вижда какво човек може да вложи повече с изключение на своя труд, с цел да си присвои неща, които самичък не е основал. Единствено трудът дава право на земеделеца върху продукта от земята, която той е обработвал, а затова и върху земята, най-малко до прибиране на реколтата, и така от година на година.

Нещата в това положение можеха да останат равни, в случай че гениите бяха равни и в случай че да вземем за пример използването на желязото и потреблението на храни биха се намирали в непрекъснато равновесие: само че съотношението, което нищо не поддържаше, бе скоро нарушено. По-силният извършваше повече работа; по-сръчният извличаше повече облаги за себе си; по-изобретателният изнамираше средства за редуциране на труда; земеделецът имаше повече потребност от желязо, а ковачът - повече потребност от жито; и трудейки се еднообразно, единият печелеше доста, до момента в който другият с тъга преживяваше...

Ако проследим развиването на неравенството в тези разнообразни революции, ние ще намерим, че установяването на закона и на правото на благосъстоятелност са неговият пръв стадий, институцията на правораздаването - вторият, и че третият и финален стадий бе прекосяването от законна власт към случайна власт; по подобен метод в първия интервал бе узаконено съществуването на небогати и богати, във втория - съществуването на мощни и слаби, а в третия интервал - съществуването на господари и плебеи, което е последната степен на неравенството...

Из „ Европейска философия XVII - XVIII в. Антология ”, Том 1; Университетско издателство „ Св. Климент Охридски ”; С. 1994 година
*Rousseau by Maurice Quentin de La Tour, 1753; commons.wikimedia.org