Всеки от нас може да потвърди, че поводи за недоволство

Всеки от нас може да удостовери, че мотиви за неодобрение в нашата страна, ера и общество – колкото искаш. Тя страната за нищо не ставала и всички в нея са криви – от служителите до младежите в парка. Те полезностите никакви полезности, няма ги – бездушни, нападателни, пошли хора на всички места. Мъжете комплексари с балкански мачовски разбирания, дамите им пък - меркантилни или постоянно недоволни домакини. А това, че убиваме планетата, че сме потребители без мярка, че има международна финансова рецесия, тероризъм, всеобщи убийства и какво ли още не по белия свят си е обособена тематика. Седнеш си в кварталното кафене, в градския превоз или виртуално в някой конгрес и на всички места – цялостно с недоволни от едно или друго хора. Недоволството се заражда от едно неизбежно разминаване сред всичко, което ти е в главата и това, което е отвън нея. Това, което е твоята визия за нещата и това, което са те в реалност. Ако смяташ, че светът би трябвало да е както ти искаш, само че той е организиран по друг метод, бъди сигурен, че по този начин си мислят всички живи хора. Е, няма по какъв начин да се угоди на всички, нали? Да променим света е безсмислено начинание, настройката ни към него обаче – нещо напълно във опциите ни. Промяната в нас води до смяна и отвън нас. Приемането на нещата е първата крачка. Това е такова, каквото е. Човекът е подобен, какъвто е. Какво мога аз да направя? Да трансформира моето отношение, щом недоволството се поражда точно в мен. И е време за дейности. Така недоволството провокира вътрешна положителна активност, път към себеусъвършенстване и несъмнено тип помъдряване. Примирението, което лъха отсам обаче, е илюзорно. Приемането е едно, примирението друго. То не значи заспиване и затваряне на очите. Приемането на нещата работи с твоята настройка, което напълно не значи, че пасивността става твой метод на живот. Просто неутрализираш недоволството като чувство, с цел да дадеш път на дейностите си. Но те не са в тенденция смяна, а в посока усъвършенстване. И по този начин стигаме до най- приятната част – негативното чувство минава в позитивно. Иначе казано – след постигането на вътрешно успокоение, всичко след него е прелестно и, най- общо, е едно напълно обичайно удовлетворение. А това постоянно се отразява на всички и всичко към теб. Е, всичко това наподобява мъчно, нали? Безсмислено, може би, на фона на събития и рецесии, високи сметки за ток и несправедливи присъди из родните съдилища. Трудно е, само че пък да си излеем недоволството където намерим, е елементарно и комфортно. И по този начин, ето ни – едни елементарни мрънкала. Мърморене, мръщене, настъпателност, липса на приемливост и компромис – да се огледаме – те вървят с нашите човешки физиономии по улиците, сядат през деня на бюрото ни, вечер на масата ни. Ако не можеш да се оправиш с един негатив, има ли смисъл всички да схващат това и надлежно да страдат около теб? Само по себе си елементарното мрънкане не води до безусловно нищо. Нито ще усъвършенства нещата, нито ще усъвършенства теб. По- неприятно – то хаби силата ти, която така и така е отрицателна, поради недоволството, което го предизвиква. Но същински рисковото на мрънкането е неговата инфекциозност. То е един мощен негативен заряд, който минава от човек на човек и не разрешава да се види нищо друго. Затова и върви ръка за ръка с скептицизма. Мрънкането е огромното неприятно нищоправене, превръщащо ни в блажен слушател на самия себе си в съревнование с някое непознато мрънкане, вид: „ не, дано аз да ти кажа, кое е най- зле ”. И когато ни се наложи да поддържаме връзка с някое мрънкало, то ни товари и потиска, тъй като си го знаем това, нали, само че за какво отново би трябвало да го чуваме – едно и също, само че от друга уста. Ако ни налегне едно такова мрънливо въодушевление има едно само средство да не се поддадем. И то е – признателност. Първо, с цел да стигнем до нея, би трябвало да сме почтени. Да се отърсим и да погледнем малко в профил. Всеки има защо да поблагодари на това или на този, в което или който има вяра. Че сме здрави, млади, добре изглеждащи. Сравнително. Че сме интелигентни, образовани, имаме благоприятни условия и умения. Сравнително, да. Че имаме семейство, родственици, съседи, близки, другари, децата, сътрудникът. Поне едно от тях сигурно имаме. Че имаме покрив и храна на масата, че сме облечени и имаме достъп до опазване на здравето и обучение. Да, отново относително. Че имаме привилегията да сме расли в тази хубава страна, че имаме многочислени учредения за национална горделивост ( апелирам, без да прекаляваме в тази посока и да разграничим страната от страната ). Ами, почтено казано и видяно отвред – наподобява задоволително да не мрънкаме за нещо, което е надалеч по- нищожно от всичко изброено. И в случай че не ни се коства безапелационно – ами по белия свят има задоволително образци за неналичието на кое да е от тях. Така че да не се трансформираме в следващото избягвано от всички мрънкало, а да си позволим да забележим света и себе си в него в цялата му разноцветност. И да умеем да благодарим за това. Геновева Михайлова