2018-а и тактиката: как Мадрид и Франция взеха своето
Все едни и същи фундаменти на всички места: би било елементарно да се повярва, че футболът през 2018 година се е свеждал до триумфа на метода „ пресирай-и-владей”. Манчестър Сити го ползва, Ливърпул го ползва, Тотнъм го ползва, Челси го ползва, Арсенал го ползва, Барселона го ползва, Ювентус го ползва, Наполи го ползва, Байерн (Мюнхен) го ползва, Борусия (Дортмунд) го ползва, даже Пари Сен Жермен демонстрира под управлението на Томас Тухел признаци, че го ползва. Манчестър Юнайтед не го прилагаше и Жозе Моуриньо беше уволнен след сиво начало на сезона, когато концепциите му изглеждаха все по-демоде.
И при все че двете най-големи надпревари на годината бяха извоювани от тимове, които не играят по този метод. Опитайте се да откриете общото сред триумфите на Франция на Мондиала и на Реал Маадрид в Шампионската лига и евентуално единствените заключения биха били, че имате по-големи шансове да триумфирате, в случай че: 1) имате Рафаел Варан в тима си; 2) треньорът ви е спечелил международната купа с Франция като състезател през 1998 година и името му е образец за алитерация.
Част от аргументите най-хубавото международно състезание от много време насам да е толкоз занимателно се крият в това, че то не се задоволи с елементарното оправдаване на упования. Общото в последните интернационалните шампионати бе разпокъсаният футбол, защото лимитираните откъм време за работа със своите тимове треньори се съсредоточаваха върху оформяне на отбранителните структури и неглижираха плавността на офанзивата. Това обаче несъмнено не важеше в Русия.
Франция не пееше в общия хор на офанзивната игра и представянето на моменти бе по-скучно даже и от конференциите на Дидие Дешан. При все това „ петлите” някак си се озоваха забъркани в трилъри с резултати 4:3 и 4:2, че и голът на шампионата бе маркиран от техния десен бек, впуснал се в офанзива. Нищо от гореизброеното нямаше необикновен смисъл и тогава, и през днешния ден.
Успехът на Реал Мадрид в Шампионската лига е също толкоз мъчно да бъде вместен в някаква генерална тактическа тенденция. Той се корени не толкоз в някакъв ослепителен стратегически проект, колкото в спечелването на моментите. Кристиано Роналдо продължи да вкарва решаващи голове, Серхио Рамос – да прави решаващи намеси в отбрана, Зинедин Зидан – да пуска решаващи смени, а съперниковите вратари – да вършат решаващи неточности. Това не е шаблонът за следване – в действителност не е даже шаблонът за продобиване на Ла Лига.
Почти на всички места другаде обаче „ пресирай-и-владей” доминираше. Има, несъмнено, вариации: футболът на Джосеп Гуардиола не е същият като на Юрген Клоп. Основополагащите правила обаче са същите: пресирай крепко до спечелването на топката допустимо най-високо по терена, пробвай да нанесеш равномерен и изострен контраатакуващ удар, а в случай че това не е допустимо, задръж топката, до момента в който стане допустимо.
И въпреки всичко има нещо красноречиво във обстоятелството, че Мадрид и Франция бяха сполучливи, като не играеха по този метод. Това е припомняне, че футболът е черква с необятно отворени за голям брой тълкувания порти, и индикатор, че колкото и трогателен да е елитният футбол тези дни, това постоянно е единствено фасада. Най-просто казано, никой към този момент не е изключително добър в отбрана, което и прави толкоз запленяващи подхванатите от Ливърпул в последно време промени.
За водещите тимове това не е изключително изненадващо. Защо им би трябвало да са положителни в отбрана? Та на тях не им се постанова доста постоянно да се отбраняват. При повишеното финансово неравноправие сред върховете и дъната на лигите, мачовете остават с все по-малко съревнование и конспирация. Това е очевидно даже и в Премиър Лийг, където другояче досега с по-справедливото систематизиране на приходите от телевизионни права се заобикаля съкрушителната по други места доминация на Байерн, Юве, ПСЖ или дуопола Барса – Мадрид.
Показател за това неравноправие е статистиката за притежание на топката. В първите три сезона със събрани от Опта данни – сред 2003/04 и 2005/06 – имаше единствено три мача с над 70% притежание на топката от единия тим. Тази цифра набъбна до 36 през 2016/17 и до цели 63 през предишния сезон. През този имаше 30 единствено до Рождество, което значи, че наклонността е да се доближи още веднъж до тези върхови 63.
Най-очевидната причина за това е, че когато единият тим има доста по-добри играчи от съперника, може да задържа топката надалеч по-лесно. И до момента в който преди време имаше стигма по отношение на това да не владееш топката за дълги интервали, през днешния ден по-слабите отбори повярваха, че най-хубавият метод да са конкурентоспособни е да задържат отбранителната си групировка дисциплинирано и да играят без топката. И защото те към този момент нямат особени упоритости да нападат, целта за бранителите на по-силните тимове към този момент не е толкоз да бранят, едвам дават началото на офанзиви.
Всичко това си е изцяло в реда на нещата, до момента в който обаче на тези бранители не им се наложи да излязат против различен мощен противник и не им се наложи в действителност да бранят. Ето за какво Манчестър Сити предишния сезон имаше по статистика най-хубавата отбрана в Премиър Лийг, но в същото време позволи скорострелно по три гола против Ливърпул (в два случая) и Манчестър Юнайтед. Трудно е тяхната цитадела да бъде завладяна, но един път завладяна, портите се отварят необятно.
Тази обща линия, постоянно срещана из цяла Европа, е повода толкоз доста мачове в късните стадии на Шампионската лига предишния сезон да са толкоз трагични. Това е отлично за фена, само че и значи, че се отварят благоприятни условия за този тим, който може да съчетае трансформиралия се в стандарт за елитните отбори динамизъм в офанзива със стабилността в отбрана. Ливърпул е удивително по-предпазлив този сезон, до момента в който Сити игра ненадейно зряло и сдържано при равенството си 0:0 на „ Анфийлд” по-рано през сезона.
Вероятно тъкмо в тази посока се е запътил футболът. Изглежда немислимо досегашната офанзивна гняв да е устойчива наклонност, а в бъдещето може би се крие един по-прагматичен вид на „ пресирай-и-владей”.
Джонатан Уилсън, „ Гардиън”
И при все че двете най-големи надпревари на годината бяха извоювани от тимове, които не играят по този метод. Опитайте се да откриете общото сред триумфите на Франция на Мондиала и на Реал Маадрид в Шампионската лига и евентуално единствените заключения биха били, че имате по-големи шансове да триумфирате, в случай че: 1) имате Рафаел Варан в тима си; 2) треньорът ви е спечелил международната купа с Франция като състезател през 1998 година и името му е образец за алитерация.
Част от аргументите най-хубавото международно състезание от много време насам да е толкоз занимателно се крият в това, че то не се задоволи с елементарното оправдаване на упования. Общото в последните интернационалните шампионати бе разпокъсаният футбол, защото лимитираните откъм време за работа със своите тимове треньори се съсредоточаваха върху оформяне на отбранителните структури и неглижираха плавността на офанзивата. Това обаче несъмнено не важеше в Русия.
Франция не пееше в общия хор на офанзивната игра и представянето на моменти бе по-скучно даже и от конференциите на Дидие Дешан. При все това „ петлите” някак си се озоваха забъркани в трилъри с резултати 4:3 и 4:2, че и голът на шампионата бе маркиран от техния десен бек, впуснал се в офанзива. Нищо от гореизброеното нямаше необикновен смисъл и тогава, и през днешния ден.
Успехът на Реал Мадрид в Шампионската лига е също толкоз мъчно да бъде вместен в някаква генерална тактическа тенденция. Той се корени не толкоз в някакъв ослепителен стратегически проект, колкото в спечелването на моментите. Кристиано Роналдо продължи да вкарва решаващи голове, Серхио Рамос – да прави решаващи намеси в отбрана, Зинедин Зидан – да пуска решаващи смени, а съперниковите вратари – да вършат решаващи неточности. Това не е шаблонът за следване – в действителност не е даже шаблонът за продобиване на Ла Лига.
Почти на всички места другаде обаче „ пресирай-и-владей” доминираше. Има, несъмнено, вариации: футболът на Джосеп Гуардиола не е същият като на Юрген Клоп. Основополагащите правила обаче са същите: пресирай крепко до спечелването на топката допустимо най-високо по терена, пробвай да нанесеш равномерен и изострен контраатакуващ удар, а в случай че това не е допустимо, задръж топката, до момента в който стане допустимо.
И въпреки всичко има нещо красноречиво във обстоятелството, че Мадрид и Франция бяха сполучливи, като не играеха по този метод. Това е припомняне, че футболът е черква с необятно отворени за голям брой тълкувания порти, и индикатор, че колкото и трогателен да е елитният футбол тези дни, това постоянно е единствено фасада. Най-просто казано, никой към този момент не е изключително добър в отбрана, което и прави толкоз запленяващи подхванатите от Ливърпул в последно време промени.
За водещите тимове това не е изключително изненадващо. Защо им би трябвало да са положителни в отбрана? Та на тях не им се постанова доста постоянно да се отбраняват. При повишеното финансово неравноправие сред върховете и дъната на лигите, мачовете остават с все по-малко съревнование и конспирация. Това е очевидно даже и в Премиър Лийг, където другояче досега с по-справедливото систематизиране на приходите от телевизионни права се заобикаля съкрушителната по други места доминация на Байерн, Юве, ПСЖ или дуопола Барса – Мадрид.
Показател за това неравноправие е статистиката за притежание на топката. В първите три сезона със събрани от Опта данни – сред 2003/04 и 2005/06 – имаше единствено три мача с над 70% притежание на топката от единия тим. Тази цифра набъбна до 36 през 2016/17 и до цели 63 през предишния сезон. През този имаше 30 единствено до Рождество, което значи, че наклонността е да се доближи още веднъж до тези върхови 63.
Най-очевидната причина за това е, че когато единият тим има доста по-добри играчи от съперника, може да задържа топката надалеч по-лесно. И до момента в който преди време имаше стигма по отношение на това да не владееш топката за дълги интервали, през днешния ден по-слабите отбори повярваха, че най-хубавият метод да са конкурентоспособни е да задържат отбранителната си групировка дисциплинирано и да играят без топката. И защото те към този момент нямат особени упоритости да нападат, целта за бранителите на по-силните тимове към този момент не е толкоз да бранят, едвам дават началото на офанзиви.
Всичко това си е изцяло в реда на нещата, до момента в който обаче на тези бранители не им се наложи да излязат против различен мощен противник и не им се наложи в действителност да бранят. Ето за какво Манчестър Сити предишния сезон имаше по статистика най-хубавата отбрана в Премиър Лийг, но в същото време позволи скорострелно по три гола против Ливърпул (в два случая) и Манчестър Юнайтед. Трудно е тяхната цитадела да бъде завладяна, но един път завладяна, портите се отварят необятно.
Тази обща линия, постоянно срещана из цяла Европа, е повода толкоз доста мачове в късните стадии на Шампионската лига предишния сезон да са толкоз трагични. Това е отлично за фена, само че и значи, че се отварят благоприятни условия за този тим, който може да съчетае трансформиралия се в стандарт за елитните отбори динамизъм в офанзива със стабилността в отбрана. Ливърпул е удивително по-предпазлив този сезон, до момента в който Сити игра ненадейно зряло и сдържано при равенството си 0:0 на „ Анфийлд” по-рано през сезона.
Вероятно тъкмо в тази посока се е запътил футболът. Изглежда немислимо досегашната офанзивна гняв да е устойчива наклонност, а в бъдещето може би се крие един по-прагматичен вид на „ пресирай-и-владей”.
Джонатан Уилсън, „ Гардиън”
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ