Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Първата половина на XVI век е ера на опълчване сред надигащата се мощност на две империи – Хабсбургската и Османската. Използвайки своите обилни запаси, както и напъните на своите васали и съдружници, двете свръхсили на Ренесанса трансформират Средиземно море в сцена на оспорван конфликт. В онази ера за Студена война мъчно може да става дума. Сблъсъците са годишни и нормално ангажират цели флотилии и армии, които се сблъскват върху фронтова линия, разпростряла се от Унгария до Мароко, пресичайки реки, планини и морета. В това опълчване са заложени освен достойнството на двете страни, само че и престижа на техните монарси. 

Начело на Хабсбургите стои Карл V – най-могъщият човек в Западна Европа. Когато е на 6 година, Карл наследява Бургундското херцогство от татко си Филип Красивия. Десет години по-късно, той поема контрола и над Кастилия и Арагон, наследявайки своите баба и дядо – Изабела и Фернандо II – именитите крале-католици, завършили 700-годишната Реконкиста. Още 3 години по-късно, Карл наследява другия си дядо – Максимилиан като ерцхерцог на Австрия и император на Свещената римска империя – страната, сплотяваща тогава днешните Германия, Австрия, Чехия, Италия, Белгия, Холандия и Швейцария, както и елементи от Полша, Дания и Франция.

Превеза

Неговият ориенталски конкурент е не по-малко величествен. Сюлейман Кануни е потомък на най-великата династия завоеватели в тогавашната история – Османците. Баща му Селим I е превзел Сирия, Египет и Хиджаз, а пра-дядо му Мехмед II е индивидът, завладял Константинопол, а дружно с него и огромна част от Балканите и Мала Азия, спечелвайки си прозвището Фатих – Завоевателят. Самият Сюлейман не остава в сянката на дедите си. Към 1538 година, той е подчинил огромна част от Унгария, завзел е Ирак и Кувейт и елементи от Азербайджан и Иран. Самоуверен и уверен в превъзходството си над всички други, Сюлейман самичък назовава себе си „ заповедник на хоризонтите “.

Освен борба сред двама мъже, от чието его потръпва целия континент, спорът е въпрос и на религиозно противоборство. Сюлейман е наследил от татко си купата халиф на правоверните – т.е. той е висшият държател в исляма. От своя страна, Карл V е император на Свещената империя – най-висшата купа в католическия свят. Борбата сред двете империи е битка и сред двете религии, залогът е спасението на човешките души или най-малко по този начин го виждат тогавашните хора.

Ежегодните походи и хищнически нападения, осъществявани от двете страни една против друга, са съчетани с по-сериозни конфликти. Така, през 1535 година, испанците съумяват да завладяват Триполи в Либия, а две години по-късно, османците унищожават испанския гарнизон в Нови Херцег (дн. Черна гора) в фамозната блокада на Кастелнуево. Това завихряне на напрежението към Адриатическо море, води до концепцията за основаване на огромен християнски флот, който да разгроми османците  да им отнеме превъзходството по вода. Част от това предимство се крепи на поддръжката, оказвана на Истанбул от берберските пирати – конгломерат от свободни пристанища в Алжир и Тунис, които претърпяват от грабежи против християнски кораби и пристанища. Християнската коалиция се надява да разгроми по настрана силите на пиратите и на Портата и по този метод да ги притисне по настрана. Това би дало опция на Хабсбургите да победят берберските пирати без османците да съумеят да се намесят. Така наречената Свещена лига е образувана пот патронажа на папа Павел III и включва Хабсбургската империя, Генуа, Венеция, Папството и Рицарите от Малта (Хоспиталиерите). Поради съюзния темперамент на начинанието, флотът е подложен под съединеното командване на генуезкия адмирал Андреа Дориа, Фернандо де Гонзага (от името на Хабсбургите) и Винченцо Капело – пълководец на венецианската ескадра. Съюзниците събират забележителен флот – 120 бойни галери и 50 галеона, дружно с значителен брой спомагателни транспортни съдове.  Подобна армада е чудовище за всеки съперник и има капацитета да съкруши османците.

Срещу Свещената лига се изправя обединявания османо-берберски флот. Негов пълководец е именитият Хъзър Каир пъкъл Дин Баба Оруч, именуван от европейците Барбароса. Той съумява да надиграе своите съперници и да се съедини с османските съдове, изпратени в негова поддръжка. Редом с него се бори и протежето му Драгут Рейс – бъдещият „ крал на Магреба “. Мюсюлманския флот разполага със 122 кораба, доста от тях обаче напълно не на равнището на християнския флот. Осъзнавайки своята уязвимост, Барбароса изтегля флота си от Йонийско море в посока Гърция и разполага силите на входа на залива Арта край крепостта Превеза – мястото на античната морска борба при Акциум.

Андреа Дориа

Андреа Дориа, който командва съюзния флот пробва да стовари войски на брега с цел да обходи османците и по суша, само че опитите за десант са провалени от хитро позиционираните османски батареи. Този начален крах не отхвърля християните и Дориа заповядва корабите да се изтеглят във вътрешността в морето, оттатък обсега на османската брегова артилерия. През нощта на 27 против 8-ми септември, 1538 година е призован боен съвет на борда на генуезкия флагман. Решено е флотът да се насочи към крепостта Лепанто в опит да изкара Барбароса от защитната му позиция и да се завърже пердах в намерено море, където численото предимство на християните ще реши борбата.

Каква е сюрпризирана на Дориа и останалите, когато изгрева им разкрива решително напредващите османски сили. Барбароса е решил да хвърли заровете и да изненада съперниците си. Сред християните стартира пагубно блуждаене, което бави реакцията и прегрупирането им. Едва след 3 часа, силите на Свещената лига съумяват да провеждат своя военен ред. Той отразява тоталния безпорядък в командването им. Вместо да се разпрострат на необятен фронт и да потърсят обграждане на вражеските сили, християните строяват корабите си в няколко поредни групи, наподобяващи по-скоро сухопътен военен строй. По този метод, обособените ескадри ще си пречат взаимно и няма да могат да разпрострат доста по-голямата си огнева мощност.

От своя страна, Барбароса разтегля корабите си в полумесец, оставяйки един тактически запас, отпред с Драгут. Пиратският пълководец желае да удари християните с цялата си налична мощност и да се надява да ги обърне в бягство, преди те да съумеят да осъществят численото си предимство. Оказва се че и времето е на страната на по-малобройните мюсюлмани. Безветрие сковава платноходните християнски съдове и те стават лесна плячка за османско-берберските галери, разчитащи на първо място на своите гребци.  В заформилото се меле, по-маневрените и леки пиратски и османски съдове, съумяват да нанесат съществени вреди на вражеския флот, чието тактическо издигнати обезсмисля численото предимство. Объркването измежду християните е последвано от изтеглянето на обособените ескадри, обстрелвани до последно от победоносната флота на Хайредин. Когато слънцето залязва над Йонийско море, останките на 128 християнски съда (повечето от тях от помощните), потъват към дъното.

Победата при Превеза подпечатва османското предимство в Централното Средиземноморие. През идващото десетилетие, пиратите на Барбароса ще плячкосват гладко крайбрежията на Италия, Испания и островите в Средиземно море. Християнската коалиция е хвърлена в глуха защита, а недоверието и взаимните обвинявания сред генуезци, испанци и венецианци ще бъдат преодолени едвам през 1571 година, след паметната победа при Лепанто.