За да ви помогна, трябва да попитам за това, но не да се надявайте
Веднъж отидох при родственици в моят малак град. Чичо ми и фамилията ми живеят там. Те имат лична градина и вуйна всяка зима навива голямо количество домашно приготвена консерва. Така беше и този път.
– Соня, вземете още една консерва краставици, хапнете с Кирил. Слагам и осолено зеле. Вземете сладкото, децата го ядат.
Градината е градина, тъй че избата на вуйна Юлия е цялостна с картофи, както и лук, моркови, зеле и даже тиквички.
– Соня, поставям и картофи.
– Леля Юля, не. Те не са скъпа в магазина. ”
– Защо още веднъж би трябвало да харчите пари? Ще се върнете вкъщи и ще извършите нещо от тях. Виж, поставям го в чантата.
С тази скорост, след 15 минути, чантата ми набъбна и стана непоносима. Но вуйна Юля беше щастлива – не остави племенницата си гладна.
Карам във влака, обажда се Кирил. Докато бях при мои родственици, той също посети родителите си. Оферти за прекосяване на гарата. Разказвам му за чантите.
Той не предлага да отиде до влака, споделя, че няма да ме откри там и като цяло няма да бъде пуснат без билет. Съгласни сме да се срещнем на автобусната спирка.
Очаквам с тази голяма чанта. Рамото ме боли поради тази чанта. Стои той на автобусната спирка и ме гледа. Слагам чантата на земята и му споделям
– Здравей.
Идва нашия рейс. Кирил го стопира и сяда, оставя ме с чанта на автобусната спирка. Плъзгам я във вътрешността. Възмущението затрупва меня. Но даже не се скарахме. Когато слезнахме на нашата спирка, и мк споделих – не можете ли да вземеш тази проклета торба от мен?
Той се наскърбява и се прибира самичък, оставяйки ме с тази чанта. Стоя очудена, след това се сещам, че нямаме самун, отивам в магазина с тази торба с тухли (според усещанията) на рамото ми.
После се повличам с огромна торба в една ръка, а в другата държа хляба.
Цяла вечер Кирил не ми приказвал.
Едвам на идващия ден, когато обидите утихнаха, най-сетне намирам сили да го попитам:
– Защо не взе чантата? В последна сметка ти ме посрещна! В последна сметка споделих, че е тежка!
Отговорът беше:
„ Трябваше да ме помолиш да ти оказа помощ и да не разчиташ на мен! “ И ти идваш и мислис, че ащз ще взема тази чанта. Кажете ми обикновено – помогни ми, апелирам, аз бих го взел.
