Въпросът на деня е: дали, след като през изминалите четири

Въпросът на деня е: дали, откакто през миналите четири десетилетия, през които бяхме очевидци на множеството рецесии в връзките САЩ-Иран, днешните закани от двете страни не предвещават същинска война? Отправна точка при отговора на този въпрос е досегашното държание на Техеран и констатацията, че макар борбата, Иран въпреки всичко съумя да избегне насрещен конфликт с Америка.

В течение на 40 години наблюдавахме по какъв начин в Техеран се постанова злокобна идеология, която тласка страната към ръба на пропастта, само че въпреки всичко не прекрачва границата. Днес нещата наподобяват по-различно. Американската администрация е тази, която тласка Иран към пропастта. Това е невиждана заплаха за революционно-теократичния режим от идването му на власт в края на седемдесетте години. В самия Иран сме очевидци на непрекъснати демонстрации и стачки, изразяващи засилващото се национално неодобрение от все по-трудния живот. С налагането на американските наказания върху износа на нефт, както и върху другия ирански износ, страната е изправена пред изключително сложен избор. По подобен метод самият режим е заплашен.

Едната опция е да упорства в избора си с вярата Вашингтон да смекчи позицията си или да дочака нов президент в Белия дом. Това обаче би означавало страната да издържи още година и половина, с което рисковете от вътрешна ерозия на режима ще се усилят. Другият избор е да се съгласи на договаряния и отстъпки, което обаче би било удар против правилата и престижа на страната, като в същото време би означавало завършек на амбициозната нуклеарна стратегия на Техеран. Съществува и опцията на боен спор, посредством който Иран да наложи волята си над Америка и съдружници.

През всичките тези години Иран на айатолласите се специализира в провокациите, само че в никакъв случай не понесе наказване за тях. Такива провокации бяха разпалените от Техеран войни. Първата сходна провокация бе проведената и извършената от негови последователи офанзива против седалището на американските морски пехотинци в Бейрут през 1983 година Тя бе последвана от интервенции по похищение на западни и арабски жители в Бейрут, осъществявани от основаната от Техеран през 80-те години организация „ Хизбулла “.

Когато приказваме пък за американските закани, би трябвало да погледнем към близката история и на прилежащ Ирак. Тогавашният иракски президент Саддам Хюсейн не повярва на сериозността на американските предизвестия, че в случай че не се изтегли от Кувейт, страната му ще бъде осъдена грубо от Съединени американски щати. Вашингтон направи финален опит да убеди диктатора на срещата сред иракския външен министър Тарик Азиз и американския му сътрудник Джеймс Бейкър в Швейцария, която се организира единствено дни преди започването на военните дейности, т.е. пет месеца преди окупацията на Кувейт.

Днес сме изправени пред подобен сюжет – многочислени са предизвестията към Техеран, че упорството му ще бъде осъдено с разрушителна война. Американската страна непрекъснато повтаря, че няма желание да води война, само че в същото време постанова изтощителни стопански наказания на режима. По подобен метод може и да се стигне до неговото събаряне без един изстрел. От своя страна Техеран също не желае война, тъй като добре схваща на какъв риск тя би изложила страната. Това обаче не пречи на режима да играе рискова игра, посредством която се надява да заобиколи икономическата обсада.

Може би в Техеран си вършат сметки да подхващат лимитирани акции посредством застрашаване на саудитските петролни ползи. Айятолласите може би се надяват, че в случай че приложат тактиката на съдружника си „ Хизбулла “ против Израел, предприемайки демонстративни военни дейности с стеснен обсег, ще ускорят постигането на някакво съглашение с Америка. Но това би било високорискова случка, която в последна сметка може да докара до същинска война и до сгромолясването на страната в пропастта. В изгода на сходен, въпреки и на пръв взор малко евентуален сюжет, е увеличената американска военна мощност в Залива, както и в прилежащите акватории. Това не са просто военни игри, а проява за подготвеност за борба в очакване на заповед от Белия дом. Всъщност, това е последното предизвестие от страна на Вашингтон. Трябва да си спомним, че Съединени американски щати са голяма мощ и постоянно са оприличавани на слон в стъкларски магазин. От сходен конфликт Америка би получила драскотини, до момента в който иранският режим рискува ориста на Саддам Хюсейн в двете си унищожителни за Ирак войни, както и тази на талибаните, прогонени от Кабул след терористичните офанзиви от 11 септември.

Мнозина се питат, в случай че Съединени американски щати разполагат с такава превъзхождаща мощност, за какво не я използваха нито един път при десетките провокации против Америка и нейните съдружници. Привържениците на теорията на конспирацията даже виждат в това доказателство за някакъв скришен съюз сред Вашингтон и Техеран. Трябва обаче да се има поради, че иранският режим е нерешителен и лицемерен – в провокациите си той в никакъв случай не минава през „ алената линия “ – както в Залива, по този начин и в по-широкия подтекст. Вместо това, режимът избира да употребява своите протежета с цел да му правят „ мръсната работа “. По подобен метод Техеран в никакъв случай не дава задоволително съображение на Белия дом да го нападна непосредствено, за което е нужно и решение на Конгреса на Съединени американски щати. Всичките провокации на Иран са деликатно премислени и остават усещането, че са били планувани от специалисти по интернационално право.

От своя страна, наред с извънредно мъчителните за Техеран стопански наказания, до момента Вашингтон също предпочиташе подмолната война. За задачата се организират секретни интервенции против Иран и нейните ползи, като за задачата се употребява арсенала на Централно разузнавателно управление на САЩ, както и този на американските съдружници. С други думи, в Белия дом също се надяват Иран да промени позицията си и да премине в лагера на съдружниците на Съединени американски щати. Или най-малко американците не желаят да тласкат Техеран в ръцете на Русия и Китай, които си остават основните противници на Съединени американски щати. Защото при такава догадка може да се допусне, че една от тези две велики сили ще се намеси, с цел да избави режима на айатолласите – най-малко такава е логиката в световната шахматна партия сред огромните играчи.