Просвещението
В теоретичните писания на космолозите нашата Вселена, е показана като в огледала, която се отразява в безброен брой от личния тип. Така паралелните вселени се показват до безконечност.
Паралелните светова са нашите близнаци, които в другите съществувания се поддават на всички тези изкушения, които сме отказали в този свят и назад. Вселените, които са разнообразни от нашата (във всичко) важат изцяло разнообразни закони на природата и физическите константи. При тях времето тече в друга посока и с друга скорост, а частиците им, се втурват със свръхсветлинна скорост.
За учените, концепцията за паралелните вселени наподобява доста подозрителна. Всеки физик, решил да приказва за паралелните вселени, незабавно се трансформира в обект на насмешка в очите на сътрудниците си и рискува кариерата си, тъй като даже и в този момент няма ни минимум пробно удостоверение за тяхната точност и битие.
“Но с течение на времето отношението към този проблем се промени фрапантно и най-хубавите мозъци настойчиво се пробват да го решат “, споделя професорът от Нюйоркския университет Мичио Каку, създател на книгата Паралелни вселени.
Колекцията от Вселени към този момент е получила името си – Мултивселена.
Сериозни научни книги са от ден на ден отдадени на нея. Авторът на един от тях, The Universe Next Door, английският астрофизик Маркъс Чаун написа:
Макс Тегмарк, създател на проучването „ Паралелни вселени “, декларира:
Дори най-авторитетните физици на нашето време не остават настрана от тази илюзия. Така професорът от Кеймбриджския университет Мартин Рийс, кралски астроном на Англия, е сигурен, че:
Идеите от този тип се вписват в актуалните показа на физици и астрономи. И по този начин, нашата Вселена се е родила преди 13,7 милиарда години вследствие на Големия гърмеж. Нищо не споделя, че това е било неповторимо, единично събитие. Такива детонации могат да се случват безчет пъти, като непроменяемо дават началото на друга извънземна галактика. Те, като късчета от пъзел, съставляват една картина на „ Света в Цялото “ – Мултивселената.
Подобната концепция е изпълнена със странни изводи.
Най-общо казано, този тип картина се връща към концепцията на американския физик Хю Еверет, обрисувана преди повече от половин век, през 1957 година Той интерпретира квантовата доктрина по следния метод – той допуска, че всякога, когато би трябвало да вършим избор сред няколко вероятни положения, нашата Вселена се разделя на няколко паралелни вселени, доста сходни една на друга.
Така има една галактика, в която довечера ще излезна с Елена. Има галактика, в която срещата няма да се състои. И оттук насетне всеки от тях ще се развива по собствен личен метод. Така че персоналният ми живот в действителност е единствено частен случай на доста ориси, които аз и всички мои двойници би трябвало да изживеем summa summarum.
В същото време концепцията на Еверет е и брилянтен метод за разрешаване на неизбежните парадокси, които пораждат, когато приказваме за „ машина на времето “. Ами в случай че неговият откривател, отишъл в предишното, ненадейно изпадне в дива потиснатост и реши да постави завършек на себе си?
Той ще почине в далечната си младост и той няма да изобрети машината, която лети през дистанцията на времето. Той няма да може да се върне в младостта си, тъй като тогава той няма да може да се самоубие. Той ще живее дълго, занимавайки се с техническо творчество и тогава той ще измисли машина на времето. Той ще се върне обратно във времето, ще се самоубие и ще почине в далечната си младост… Плъзгайки се по тази логическа верига, като по лентата на Мобиус, без да разбираме, къде се е преместил.
През 1991 година възелът на този абсурд е разрязан от Дейвид Дойч от Оксфордския университет. Наистина можем да пътуваме в предишното – и даже с револвер в ръка, само че всякога, когато пътуваме към предишното, ние не се озоваваме в нашата Вселена, където към момента не са били виждани или чути посетители от бъдещето, а в различна Вселена, която се ражда незабавно откакто машината на времето кацне. В нашия свят рамката на причинно-следствените връзки е непоклатима.
Обектът пътува от несъмнено време, в избран свят, и влиза в друго време и различен свят. Но нито един обект не е в положение да бъде пренесен в отминалата епоха на същия този свят, тъй че може да се формулира това прекарване като пътуването във времето, което се трансформира в пътешестване до редом пространство.
Афоризмът на Морис Метерлинк „ Ако Юда тръгне през днешния ден, този път ще го води при Юда “ не устоя теста на космологичните възгледи. Човек, който пътува в предишното, с цел да се срещне със себе си, намира единствено своя двойник в предишното в различен успореден свят.
Странно? „ Интерпретацията на Еверет е неизбежният извод, който би трябвало да се направи, в случай че се преглежда квантовата доктрина като универсална теория, използвана постоянно и на всички места “, ще се съгласят доста физици с това размишление. Други пък към този момент са ангажирани с картографирането на Вселената, способни да поберат не една, а безконечен брой вселени.
Възможно ли е да се посети паралелна галактика?
Когато учените приказват за паралелни Вселени, те най-често приказват за разнообразни тематики: за далечни райони на Вселената, сред които се намират „ свръхсветлинни “ инфлационни бездни, за поредност от светове, които към момента изпъпват от нашата Вселена.
Според някои сюжети енергийната компактност на вакуума от време на време може непринудено да се промени по подобен метод, че това да докара до раждането на “дъщерна Вселена “. Такива Вселени се разпръскват из Мултивселената като сапунени мехурчета, издухани от дете. Според други сюжети в дълбините на черните дупки се раждат нови вселени.
Критиците считат самата догадка за Мултивселената за спекулативна. Това в действителност не може да бъде обосновано или потвърдено. Други вселени не се виждат и не можем да ги забележим със личните си очи, както не можем да забележим през вчерашния ден или на следващия ден. И по този начин, допустимо ли е, разчитайки на познатите ни физически закони или обстоятелства, да опишем, какво се крие оттатък хоризонта на Вселената? Би било самоуверено да се каже, че „ няма луна, до момента в който никой не я види ”. Затова ли отхвъляме опцията за други светове, тъй като те не се виждат. Струва ли си да отхвърлим тази „ спекулативна фикция “, в случай че всеки опит да се опише това, което се намира отвън нашия свят, е приказен по собствен метод?
Трябва да имаме работа единствено с теоретичната основа, върху която не може да се построи нищо от практическата стойност. Що се отнася до екстравагантността, квантовата доктрина, по мнението на външен наблюдаващ, е не по-малко фантастична от това да приказваме за безкрайното голям брой вселени.
Постепенно във физиката се утвърждава правилото: „ Всичко, което не е неразрешено, неизбежно ще се сбъдне ”. В този случай правото на идващия ход се трансферира на съперниците. От тях зависи да потвърдят невъзможността на тази или онази догадка, а от запалянковците е да ги предложат. Така че делът на критиците е да убедят, че нито една от многото Вселени няма право да съществува, в който и да е парсек от n-измерността. И в случай че можехме да се оправим с доказателството, това би било много необичайно.
С царуването на концепцията за “множеството вселени “, Коперниковата гражданска война, почнала преди 5 века, стига до своя логически край.
Първо Земята била изгонена от центъра на Вселената, по-късно нашата Галактика се оказва един от дребните острови в Космоса, и в този момент Космосът се развъжда като песъчинка в безконечен набор от огледала. Хоризонтите на Вселената се уголемяват във всички направления, и във всички измерения! Безкрайността се е трансформирала в естествената действителност във физиката, неизменимото свойство на света.
И по този начин, някъде в далечината се крият други вселени.
Възможно ли е да се стигне до тях?
Може би в научната фантастика е пристигнал моментът да сменим „ машините на времето “, които към този момент са съумели да летят из световете на предишното и бъдещето, към „ галактическите машини “, които ще се втурнат през нашите звездни светове в незнайната отдалеченост на трансценденталната геометрия. Какво мислят учените за това?
През 2005 година – Американският институт по аеронавтика и астронавтика отличи в категория “полет на бъдещето ” на австрийския физик Валтер Дрешер и немския му сътрудник Йоахим Хойзер. Ако концепциите, които те предложили, са верни, тогава Луната може да бъде достигната за няколко минути, Марс за два часа и половина, а 80 дни са задоволителни освен да обиколите Земята, само че и да бъдете превозени до звезда, лежаща на 10 светлинни години от нас.
Такива оферти просто не могат да не се появят, в противоположен случай космонавтиката ще спре. Няма различен избор или някой ден ще летим до звездите, или галактическите пътувания са безусловно безсмислени, като опитите да заобиколим земното кълбо, скачайки на един крайник.
Каква е основата на концепцията на Дрешер и Хойзер?
Преди половин век немският академик Буркхард Хайм се опитал да сдобри двете най-важни теории на актуалната физика – квантовата механика и общата доктрина на относителността.
Едно време Айнщайн демонстрира, че пространството наоколо до планети или звездите е мощно извито и времето тече по-бавно, в сравнение с надалеч от тях. Това е мъчно да се ревизира, само че е елементарно да се изясни с метафора. Пространството може да се оприличи на компактно обтегнат гумен лист, а небесните тела съставляват разпръснати железни топчета, монотонно кръжащи над него. Колкото по-масивна е топката, толкоз по-дълбока е депресията под нея. Гравитацията, споделя Айнщайн, е пространствена геометрия, очевидното деформиране на пространство-времето.
Хайм довежда концепцията си до разумното умозаключение, като допуска, че другите фундаментални взаимоотношения също се генерират от характерностите на пространството, в което живеем, а ние живеем, съгласно Хайм, в шестизмерно пространство (включително времето).
Неговите почитатели Дрешер и Хойзер довели броя на измеренията на нашата галактика до осем и даже описали, по какъв начин е допустимо да се проникне оттатък границите на познатите ни измерения (ето го и, „ полет на бъдещето “!).
Техният модел на „ галактическата машина “ е следният – въртящ се пръстен и мощно магнитно поле с избрана настройка. С увеличение на скоростта на въртене на пръстена, разположеният тук звезден транспортен съд като че ли се разтваря във въздуха, става незабележим (тези, които са гледали кино лентата „ Контакт “, основан на романа на Карл Сейгън, помнят добре сцената, когато сферичният транспортен съд се върти диво на място, изчезва зад завесата мъгла и тогава той бил трансфериран в “тунела на червеевите дупки “).
Така галактическият транспортен съд на Дрешер и Хойзер също ще се плъзне в друго измерение, където съгласно хипотезата на учените физическите константи, в това число скоростта на светлината, могат да придобият напълно друга стойност – да вземем за пример доста повече. Препускайки през извънземното измерение – около „ паралелната Вселена “, със свръхсветлинна (според нас) скорост, корабът мигновено ще се появи при задачата, било то Луна, Марс или на друга звезда.
Авторите на работата почтено пишат, че „ този план съдържа дефекти и математически недостатъци “, по-специално, не е напълно ясно, по какъв начин корабът прониква в паралелната галактика и още повече излиза от нея. Съвременните технологии не са способни на това. Като цяло препоръчаната доктрина, се споделя в коментара на списание New Scientist, е мъчно да се свърже със актуалната физика, само че може да е много обещаваща посока.
Благодарим Ви, че прочетохте тази публикация. няма за цел да промени вашата позиция. Дали ще повярвате на тази публикация или не, това е ваш избор! Не забравяйте да ни последвате в обществените мрежи!
