Пътник ли е западната цивилизация? |
В самия завършек на предходната година имах доста прелестно прекарване. Не, не става въпрос за новото държавно управление на Кирил Петков. Да, то изпълва почтеното болшинство на българския народ с вяра и авансово самочувствие. Но - първо би трябвало да извърши дадените обещания! Това, което ме впечатли, бе постановката на Стоян Радев в Малък градски спектакъл „ Зад канала “ „ Кой се бои от Виржиния Улф “. Ирини Жамбонас и Малин Кръстев извършват основните функции титанично. Потапят фена в незабравима театрална приятност. Все отново става дума за една от най-играните пиеси по целия свят. База за съпоставяне има, колкото щеш. Последно я гледах в края на 2015 година в Шаушпийлхаус Франкфурт. Да ме извинят франкфуртските ми другари, само че макар по-скоро семплата си сценография софийската режисура на Стоян Радев е несравнимо по-добра. А откакто девизът на новото държавно управление е за отприщване на недооценения български гений, то постановката на Радев е следващо доказателство, че гений у нас не липсва. Че с нищо не отстъпваме на аналози в Европа или където и да е по света. Че в този момент политиката е на ход да предложи поддръжка.
„ Кой се бои от Виржиния Улф “ дебютира на Бродуей в края на 1962 година В разнообразни столетия и географски точки рецензията е съумяла да извлече от текста и театралните му тълкования какво ли не. От бурна фамилна драма, през проучване на съпружеския живот чрез фантазиите на мъжа и дамата, до протест против погубващата американска фантазия и даже справочник за обречеността на западната цивилизация – всичко това в миналото е било разтълкувано от текста на Олби. Струва ми се много самоуверено, само че не невероятно. През 1969 година във философския факултет на Франкфуртския университет пиесата става тематика и на докторски труд - който евентуално не е единствен. Адаптацията за киноекран на Майк Никълсън - с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртон в основните функции, се смята за културно събитие на 1966 година Филмът печели доста награди, сред които пет Оскара.
Немалко рецензии се впечатляват не толкоз от философските размишления, колкото от езиковите качества в текста на Едуард Олби – виртуозната ритмика на разговора. Според мен тя е доста добре пресъздадена в превода на Стоян Радев. Имах чувството, че репликите в неговия превод съдържат остроумие и шеговитост с една концепция по-светли от убийствения сатанизъм на немската версия. Така или другояче преводът на Радев е наслада и за слуха, и за мозъка. Той е значима предпоставката за триумфа на постановката.
Шест десетилетния ѝ статус на блестящо културно събитие ни провокира да търсим в пиесата на Олби послания, трансцендиращи баналния фамилен скандал, към който е издигнат сюжетът. Олби я написа, когато е на 34 години. До тогава създателят е имал забавна орис. 30 дни след раждането си е пренесен в Ню Йорк, където е осиновен от мултимилионера, притежател на спектакъл Рийд Олби. Не се схваща добре с осиновителите си. Предпочита да контактува със своята баба. Учи в Тринити Колидж на Университета Колубия. На 21 години напуща дома, в който е отгледан. Въпреки че наследството му финансово го обезпечава, работи като продавач в огромен магазин, по-късно като куриер, а по-късно и като барман.
Сценичният си пробив Олби прави не в Съединени американски щати, а в Германия. През 1959 година Работилницата на Театър Шилер в Берлин слага за първи път негов текст - „ Зоологическа история “. От биографията на Олби научаваме, че намерено се декларира като гей. Малко необичайно е, че гей ерген, който в никакъв случай не е живял в сватбен съюз, взема решение в драматургичен текст да проучва брачния живот в американските колежански среди. Явно е бил добър наблюдаващ и му се получава. Все отново не мога да не отбележа субективното си чувство, че Олби малко предозира типично американската зрелищност. Че степента на преднамереност и истеричност, на която настройва героите си, на европееца като че ли идва малко допълнително. Но това е въпрос на усет. „ Кой се бои от Виржиния Улф “ остава през дългата кариера на Едуард Олби най-успешната и най-играна негова драма. През 1963 година получава премията Тони за най-хубава пиеса. Същата година получава и премията на обществото на критиците на Ню Йорк - също за най-хубава пиеса. През 1963 година текстът на Олби е определен да получи и Пулицър за драма. Решението на журито е анулирано в последния миг от консултантски ръб. Изтъкнатата причина е недодялан език и полова искреност. Така за 1963 година премията Пулицър за драма остава невръчена.
В пиесата си Олби пресъздава една типична вечер от фамилния живот на 52-годишната Марта и 46-годишния Джордж. Те са женени от 20 години. Брачният им съюз е напоен от отчаяние, прераснало в ненавист един към различен. Не просто тривиална, ежедневна ненавист. Всепроникващата, безгранична ненавист сред двамата им е станала средство за битие – метод на живот. Поради трактовката на тематиката Олби е считан за правоприемник на шведската трагична школа, датираща от Аугуст Стриндберг. В същото идейно семейство попада и различен огромен правоприемник на Стриндберг - Ингмар Бергман. Като тематично допълнение към „ Кой се бои от Виржиния Улф “ препоръчам бергмановата драма „ Сцени от един фамилен живот “, която Крис Шарков понастоящем слага също в Малък градски спектакъл „ Зад канала “.
Марта, основната героиня в „ Кой се бои от Виржиния Улф “, е - както бихме споделили през днешния ден - богата, глезена „ кифла “. Тя е щерка на декан на лицей. Мъжът ѝ Джордж, евентуално заради това, че е шурей на декана, управлява историческия факултет в същия лицей. На млади години високият обществен статус на татко ѝ необятно отваря вратите в живота на Марта. Главната ѝ задача е да си откри брачен партньор, заслужен да наследи деканското място. Марта се влюбва в шест години по-младия Джордж и го нарочва за съдбовното му предназначение. Скоро обаче схваща, че Джордж не се вписва нито в нейните, нито в визиите на татко ѝ за кандидат за поста. Марта се пропива от тъга. С властния си темперамент и безсъвестен манталитет, стартира да си отмъщава на ориста. Унижава Джордж по всевъзможен вероятен метод, при всеки комфортен случай. С течение на времето Джордж намира способи и тактики за отбрана и контраофанзива. И по този начин бракът на двамата замязва на война. Война, в която те са врагове, само че и най-интимни съдружници.
В нощта, за която Олби споделя, след празненство, устроено от декана, на посетители на Марта и Джордж идват перспективен млад професор по биология и наивната му брачна половинка. Марта и Джордж малко преди този момент са се прибрали от същото празненство порядъчно подпийнали. Домакините вземат решение да се възползват от гостите като аудитория, само че и като съучастници за диаболическата битка, която усещат, че им следва. Те излагат пред гостите кошмара, в който са трансформирали живота си. Разговорът се трансформира в остроумен, метафизичен изискан низ от пострадвания и унижения. Надеждата, че животът към момента има какво да им предложи, от дълго време се е изпарила. Става ясно, че тяхната американска фантазия се е трансформирала в смут. Тъй като в действителния живот не е останало нищо, което да радва, Марта и Джордж си изобретяват изкуствена разтуха. Съвместно измислят наследник, който да направи живота им да наподобява най-малко малко по-смислен.
Заглавието на пиесата - „ Кой се бои от Виржиния Улф “ Олби заимства от детската песничка „ Кой се бои от огромния, неприятен вълк?/Who’s afraid of the big bad wolf? “. Словосъчетанието „ огромния, неприятен вълк “ той замества с името на известната британска писателка Виржиния Улф. Олби изяснява, че в заглавието си пита: „ Кой се бои да живее живота си без измислици, без илюзии? “
Важният въпрос, с който в действителност създателят мълчешком конфронтира фена, е: пасажер ли е американската, а от там и западната цивилизация? Драмата му е протест против смазващите личността наставления на „ американската фантазия “. Бунт против натрапените извън показа, задължаващи да реализираме персонален триумф не както вътрешният глас поучава, а по метод, отговарящ на публични химери за благосъстояние и популярност. Бунт против кариеризма, който погубва обособения човек, само че и съвкупната цивилизация. Кариеризма, който лишава свободата да бъдеш себе си, лишава и насладата от живота. Който пресушава живеца, човещината и устрема към положително. Който первертира живота в полесражение, на което постепенно и трудно взаимно се изтощаваме. Това е обичана тематика на Олби, проточваща се в цялото му творчество.
Нека напомня знаковия коментар на немския драматург Оливие Гарофало, въодушевен от „ Кой се бои от Виржиния Улф “. Гарофало написа: „ Упадъкът на Запада е явен, разпадът на западната цивилизация – необратим. Причината обаче не е външна опасност - да вземем за пример настъплението на непозната културна еднаквост. Симптомите произлизат от самото западно, буржоазно общество. “ А с цел да направи заключенията си още по всеобхватни, Олби взема решение да назове двамата си основни герои Марта и Джордж, намеквайки за първия американски президент Джордж Вашингтон и жена му Марта. Тогавашната Марта е наследничка на една от най-богатите династии в щата Виржиния. И тогава обаче, още при възникването на Съединени американски щати, Марта и Джордж живеят в благоденствие и разкош, само че и в прочувствена пустош. Емоционална пустош, трансформирала живота им в отчаяние. Олби като че ли ни подшушва, че и тогава и през днешния ден аргументите за злощастие си приличат…
Имах удоволствието да продължа размислите си в диалог с режисьора Стоян Радев.
Г-н Радев, елементарно ли се превежда Едуард Олби?
В случая преводът беше част от режисьорската ми работа. Исках да поддържам връзка с героите без медиатор, да ги чуя и да предам чутото с оптималната акуратност – не просто на хартия, а като прекарване на сцената. Ако имах упоритост на преводач щеше да е по-различно и най-вероятно бих се уплашил от задачата, само че защото водеща беше пристрастеността да разбирам и съчувствам на хора, чийто живот ще стане мой и на актьорите, паниките отстъпиха на въодушевлението от един доста трогателен креативен акт.
„ Кой се опасява от Виржиния Улф “ и у нас е поставяна неведнъж. Кои са Вашите акценти, Вашето обръщение?
Във връзка с отговора на предходния въпрос – аз слагам пиесата, без да мисля за предходни тълкования, а като че ли раждането е първо и смисълът на текста ще се разкрие във допустимо най-чистия си тип. Разбира се, другите контексти насочват към друго пояснение, само че моят метод е феноменологичен – имам вяра, че най-ценно е общуването с творбата, освободено (доколкото може) от привнесени възгледи и решения. Затова не товаря с особена тежест избран биографичен или обществен подробност, а се пробвам да явя човешкия проблем в неговата екзистенциална повсеместност. Да, времето и средата, в която израстват героите, имат значение, само че въпросите за щастието, себепознанието, себеосъществяването, любовта и истината засягат всеки, без значение от характерното протичане на личния му живот. Сложността на тези въпроси, страхът да се изправиш пред тях, рискът и жестокостта да им отговориш без илюзии, милостта към грешника, който се е изгубил по пътя – това са акцентите, а посланието е, че колкото и да е мъчно, си коства да се осмелиш и да дръпнеш завесата.
С american way of life в последните три десетилетия и у нас проникна концепцията за американска фантазия. На наша почва тя се пречупи през народопсихологията ни и локалните особености, само че като че ли движеща мощ и в тази към този момент българска фантазия е прословутият англосаксонски материализъм. Трагедията на Марта и Джордж стана ли покруса и на българското общество? Виждаме по какъв начин свободолюбието, любовта, добротата и щедростта всеобщо са жертвани в името на материални гонитби. Животът духовно и прочувствено обеднява.
Обедняването на живота е тематика, която занимава историкът Джордж, а явно и създателя – Едуард Олби. Да, не можем да не видим, че в съвремието – и това стартира мъчително да се усеща още от средата или даже от началото на XX век – зейват духовни и прочувствени празноти. Човек се уплашва от личната си природа и, вместо да се стреми към по-дълбокото ѝ схващане и фактически облагородяване, се пробва да я скрие зад допустими маски, зад една подправено благоприлична и вдъхваща почит фасада. Изчезват нюансите, изчезва състраданието, изчезва даже възприятието за комизъм и тяхното място се заема от демонстративни жестове на триумф, които обаче са единствено обезверено ръкомахане в нищото – в това Джордж упреква своите по-млади посетители, това е и една от главните аргументи за спора сред него и Марта. Тя пък не може да понася неговия отвод да взе участие в “съревнованието ”, неговата уязвимост, неговия неуспех. Дали съответният американски сюжет години по-късно е станал и наш, тукашен? Сигурно е по този начин. Комунистическият режим докара до идеализиране на западната цивилизация и изключително на Америка – страната на неограничените благоприятни условия, стартира имитативно следване на модел, които в действителност не трябва да се следва безрезервно. Точно рецензията, произлизаща от самите негови представители, е най-ценното, с което можем да се срещнем. Затова и “Кой се пердах от Вирджиния Улф ” е значимо признание за публиката.
Наскоро националното броене сподели, че за 10 години сме се изгубили 850.000 българи. За последните 30 години броя е 2,5 милиона. Нацията ни като че ли е изгубила възпроизводителната си мощ, инстинкта за бъдеще. Има ли съгласно Вас това нещо общо с изродените показа за живота на Марта и Джордж?
Капанът, в който Марта и Джордж попадат, е отворен за всеки човек. Мъката да понасяш действителността, нарцистичната болежка при допира с безразличния свят, несъгласието с фалша, само че нуждата да му се подчиняваш и даже да го създаваш, суетата, самотата, сантиментите, любовната обвързаност и неизбежност – цялото това битийно наличие е мъчно за преодоляване и да се спасиш от проваляне е съвсем невероятно. Милионите, напускащи родната територия, най-вероятно се надяват да избегнат клопката, само че той е вътре във всеки от нас, ние го носим със себе си. Социално-политическите условия ненапълно могат да въздействат върху екзистенциалните проблеми, само че същинският отговор на въпроса е обвързван с духовна мощ, чийто източник е самостоятелен от променливите условия. Надеждата за героите на пиесата минава през признанието в какво са се трансформирали, страхувайки се да живеят с истината за себе си и света в близост. Този боязън стопира възпроизводството или пък създава единствено халюцинации.
Имах чувство, че под Ваше управление в театралния салон блестящите Ирини Жанбонас и Малин Кръстев организират двучасова шокова терапия. Самият текст на Олби до немалка степен е точно това. Толкова ли са изпуснати нещата, че фенът е нужно да бъде разтресен, с цел да се опомни?
Третото деяние в пиесата е наречено от Едуард Олби “Екзорсизъм ” и в действителност освен в него, само че и от самото начало се разиграва прогонване на зли духове, вселили се в героите по пътя на компромисите и лъжите, с които те са приели да живеят. Нуждата от шокова терапия, от разклащане, произтича от обстоятелството, че тези взаимни отстъпки и неистини имат благовидно опрощение, те са направени сякаш за хубаво и дори могат да бъдат окачествени позитивно като че ли са стъпки към един пълностоен, сполучлив живот. Много е комплицирано да се пребориш с неприятното, в случай че то се е маскирало като положително и отводът от него наподобява като грубо принуждение. Да предприемеш разрушение на илюзорния свят, който е станал твое леговище, е извънредно смела постъпка, обезверена, само че смела.
Във Вашата версия ми се стори, че има забележима нотка на оптимизъм, която сякаш в други постановки на „ Кой се бои от Виржиния Улф “ е по-незабележима. Накрая Марта и Джордж се сдобряват. Оптимист ли сте, че може и да намерят път към живия живот?
Оптимизмът е единственото, което остава, когато обстановката е влошена до прекаленост. Не може да е по-зле и тогава - няма какво да се губи, може единствено да се завоюва. Западната цивилизация, чийто представители са героите на пиесата, не е обособен феномен, а част от човешката история като цяло и, в случай че някъде другаде нещата наподобяват по-различно, това не значи, че и там няма да се стигне до същото, тъй като хората на всички места споделят обща орис и рано или късно си замязват. Марта и Джордж ни споделят, че каквото и да става един блян към истината не може да бъде възпрян и даже да наподобява, че той ще ни докара до злополука – в него е спасението.
Какво да чакаме от Стоян Радев през актуалната година?
През този сезон към този момент имах три министър председатели – “Сирано дьо Бержерак ” в Театър Българска Армия, “Ива е онлайн ” в Театър 199 и “Всички дребни светлини ” в спектакъл Азарян. Предстоят ми министър председатели в Народния спектакъл, в Младежкия спектакъл и в спектакъл “Възраждане ”.
„ Кой се бои от Виржиния Улф “ дебютира на Бродуей в края на 1962 година В разнообразни столетия и географски точки рецензията е съумяла да извлече от текста и театралните му тълкования какво ли не. От бурна фамилна драма, през проучване на съпружеския живот чрез фантазиите на мъжа и дамата, до протест против погубващата американска фантазия и даже справочник за обречеността на западната цивилизация – всичко това в миналото е било разтълкувано от текста на Олби. Струва ми се много самоуверено, само че не невероятно. През 1969 година във философския факултет на Франкфуртския университет пиесата става тематика и на докторски труд - който евентуално не е единствен. Адаптацията за киноекран на Майк Никълсън - с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртон в основните функции, се смята за културно събитие на 1966 година Филмът печели доста награди, сред които пет Оскара.
Немалко рецензии се впечатляват не толкоз от философските размишления, колкото от езиковите качества в текста на Едуард Олби – виртуозната ритмика на разговора. Според мен тя е доста добре пресъздадена в превода на Стоян Радев. Имах чувството, че репликите в неговия превод съдържат остроумие и шеговитост с една концепция по-светли от убийствения сатанизъм на немската версия. Така или другояче преводът на Радев е наслада и за слуха, и за мозъка. Той е значима предпоставката за триумфа на постановката.
Шест десетилетния ѝ статус на блестящо културно събитие ни провокира да търсим в пиесата на Олби послания, трансцендиращи баналния фамилен скандал, към който е издигнат сюжетът. Олби я написа, когато е на 34 години. До тогава създателят е имал забавна орис. 30 дни след раждането си е пренесен в Ню Йорк, където е осиновен от мултимилионера, притежател на спектакъл Рийд Олби. Не се схваща добре с осиновителите си. Предпочита да контактува със своята баба. Учи в Тринити Колидж на Университета Колубия. На 21 години напуща дома, в който е отгледан. Въпреки че наследството му финансово го обезпечава, работи като продавач в огромен магазин, по-късно като куриер, а по-късно и като барман.
Сценичният си пробив Олби прави не в Съединени американски щати, а в Германия. През 1959 година Работилницата на Театър Шилер в Берлин слага за първи път негов текст - „ Зоологическа история “. От биографията на Олби научаваме, че намерено се декларира като гей. Малко необичайно е, че гей ерген, който в никакъв случай не е живял в сватбен съюз, взема решение в драматургичен текст да проучва брачния живот в американските колежански среди. Явно е бил добър наблюдаващ и му се получава. Все отново не мога да не отбележа субективното си чувство, че Олби малко предозира типично американската зрелищност. Че степента на преднамереност и истеричност, на която настройва героите си, на европееца като че ли идва малко допълнително. Но това е въпрос на усет. „ Кой се бои от Виржиния Улф “ остава през дългата кариера на Едуард Олби най-успешната и най-играна негова драма. През 1963 година получава премията Тони за най-хубава пиеса. Същата година получава и премията на обществото на критиците на Ню Йорк - също за най-хубава пиеса. През 1963 година текстът на Олби е определен да получи и Пулицър за драма. Решението на журито е анулирано в последния миг от консултантски ръб. Изтъкнатата причина е недодялан език и полова искреност. Така за 1963 година премията Пулицър за драма остава невръчена.
В пиесата си Олби пресъздава една типична вечер от фамилния живот на 52-годишната Марта и 46-годишния Джордж. Те са женени от 20 години. Брачният им съюз е напоен от отчаяние, прераснало в ненавист един към различен. Не просто тривиална, ежедневна ненавист. Всепроникващата, безгранична ненавист сред двамата им е станала средство за битие – метод на живот. Поради трактовката на тематиката Олби е считан за правоприемник на шведската трагична школа, датираща от Аугуст Стриндберг. В същото идейно семейство попада и различен огромен правоприемник на Стриндберг - Ингмар Бергман. Като тематично допълнение към „ Кой се бои от Виржиния Улф “ препоръчам бергмановата драма „ Сцени от един фамилен живот “, която Крис Шарков понастоящем слага също в Малък градски спектакъл „ Зад канала “.
Марта, основната героиня в „ Кой се бои от Виржиния Улф “, е - както бихме споделили през днешния ден - богата, глезена „ кифла “. Тя е щерка на декан на лицей. Мъжът ѝ Джордж, евентуално заради това, че е шурей на декана, управлява историческия факултет в същия лицей. На млади години високият обществен статус на татко ѝ необятно отваря вратите в живота на Марта. Главната ѝ задача е да си откри брачен партньор, заслужен да наследи деканското място. Марта се влюбва в шест години по-младия Джордж и го нарочва за съдбовното му предназначение. Скоро обаче схваща, че Джордж не се вписва нито в нейните, нито в визиите на татко ѝ за кандидат за поста. Марта се пропива от тъга. С властния си темперамент и безсъвестен манталитет, стартира да си отмъщава на ориста. Унижава Джордж по всевъзможен вероятен метод, при всеки комфортен случай. С течение на времето Джордж намира способи и тактики за отбрана и контраофанзива. И по този начин бракът на двамата замязва на война. Война, в която те са врагове, само че и най-интимни съдружници.
В нощта, за която Олби споделя, след празненство, устроено от декана, на посетители на Марта и Джордж идват перспективен млад професор по биология и наивната му брачна половинка. Марта и Джордж малко преди този момент са се прибрали от същото празненство порядъчно подпийнали. Домакините вземат решение да се възползват от гостите като аудитория, само че и като съучастници за диаболическата битка, която усещат, че им следва. Те излагат пред гостите кошмара, в който са трансформирали живота си. Разговорът се трансформира в остроумен, метафизичен изискан низ от пострадвания и унижения. Надеждата, че животът към момента има какво да им предложи, от дълго време се е изпарила. Става ясно, че тяхната американска фантазия се е трансформирала в смут. Тъй като в действителния живот не е останало нищо, което да радва, Марта и Джордж си изобретяват изкуствена разтуха. Съвместно измислят наследник, който да направи живота им да наподобява най-малко малко по-смислен.
Заглавието на пиесата - „ Кой се бои от Виржиния Улф “ Олби заимства от детската песничка „ Кой се бои от огромния, неприятен вълк?/Who’s afraid of the big bad wolf? “. Словосъчетанието „ огромния, неприятен вълк “ той замества с името на известната британска писателка Виржиния Улф. Олби изяснява, че в заглавието си пита: „ Кой се бои да живее живота си без измислици, без илюзии? “
Важният въпрос, с който в действителност създателят мълчешком конфронтира фена, е: пасажер ли е американската, а от там и западната цивилизация? Драмата му е протест против смазващите личността наставления на „ американската фантазия “. Бунт против натрапените извън показа, задължаващи да реализираме персонален триумф не както вътрешният глас поучава, а по метод, отговарящ на публични химери за благосъстояние и популярност. Бунт против кариеризма, който погубва обособения човек, само че и съвкупната цивилизация. Кариеризма, който лишава свободата да бъдеш себе си, лишава и насладата от живота. Който пресушава живеца, човещината и устрема към положително. Който первертира живота в полесражение, на което постепенно и трудно взаимно се изтощаваме. Това е обичана тематика на Олби, проточваща се в цялото му творчество.
Нека напомня знаковия коментар на немския драматург Оливие Гарофало, въодушевен от „ Кой се бои от Виржиния Улф “. Гарофало написа: „ Упадъкът на Запада е явен, разпадът на западната цивилизация – необратим. Причината обаче не е външна опасност - да вземем за пример настъплението на непозната културна еднаквост. Симптомите произлизат от самото западно, буржоазно общество. “ А с цел да направи заключенията си още по всеобхватни, Олби взема решение да назове двамата си основни герои Марта и Джордж, намеквайки за първия американски президент Джордж Вашингтон и жена му Марта. Тогавашната Марта е наследничка на една от най-богатите династии в щата Виржиния. И тогава обаче, още при възникването на Съединени американски щати, Марта и Джордж живеят в благоденствие и разкош, само че и в прочувствена пустош. Емоционална пустош, трансформирала живота им в отчаяние. Олби като че ли ни подшушва, че и тогава и през днешния ден аргументите за злощастие си приличат…
Имах удоволствието да продължа размислите си в диалог с режисьора Стоян Радев.
Г-н Радев, елементарно ли се превежда Едуард Олби?
В случая преводът беше част от режисьорската ми работа. Исках да поддържам връзка с героите без медиатор, да ги чуя и да предам чутото с оптималната акуратност – не просто на хартия, а като прекарване на сцената. Ако имах упоритост на преводач щеше да е по-различно и най-вероятно бих се уплашил от задачата, само че защото водеща беше пристрастеността да разбирам и съчувствам на хора, чийто живот ще стане мой и на актьорите, паниките отстъпиха на въодушевлението от един доста трогателен креативен акт.
„ Кой се опасява от Виржиния Улф “ и у нас е поставяна неведнъж. Кои са Вашите акценти, Вашето обръщение?
Във връзка с отговора на предходния въпрос – аз слагам пиесата, без да мисля за предходни тълкования, а като че ли раждането е първо и смисълът на текста ще се разкрие във допустимо най-чистия си тип. Разбира се, другите контексти насочват към друго пояснение, само че моят метод е феноменологичен – имам вяра, че най-ценно е общуването с творбата, освободено (доколкото може) от привнесени възгледи и решения. Затова не товаря с особена тежест избран биографичен или обществен подробност, а се пробвам да явя човешкия проблем в неговата екзистенциална повсеместност. Да, времето и средата, в която израстват героите, имат значение, само че въпросите за щастието, себепознанието, себеосъществяването, любовта и истината засягат всеки, без значение от характерното протичане на личния му живот. Сложността на тези въпроси, страхът да се изправиш пред тях, рискът и жестокостта да им отговориш без илюзии, милостта към грешника, който се е изгубил по пътя – това са акцентите, а посланието е, че колкото и да е мъчно, си коства да се осмелиш и да дръпнеш завесата.
С american way of life в последните три десетилетия и у нас проникна концепцията за американска фантазия. На наша почва тя се пречупи през народопсихологията ни и локалните особености, само че като че ли движеща мощ и в тази към този момент българска фантазия е прословутият англосаксонски материализъм. Трагедията на Марта и Джордж стана ли покруса и на българското общество? Виждаме по какъв начин свободолюбието, любовта, добротата и щедростта всеобщо са жертвани в името на материални гонитби. Животът духовно и прочувствено обеднява.
Обедняването на живота е тематика, която занимава историкът Джордж, а явно и създателя – Едуард Олби. Да, не можем да не видим, че в съвремието – и това стартира мъчително да се усеща още от средата или даже от началото на XX век – зейват духовни и прочувствени празноти. Човек се уплашва от личната си природа и, вместо да се стреми към по-дълбокото ѝ схващане и фактически облагородяване, се пробва да я скрие зад допустими маски, зад една подправено благоприлична и вдъхваща почит фасада. Изчезват нюансите, изчезва състраданието, изчезва даже възприятието за комизъм и тяхното място се заема от демонстративни жестове на триумф, които обаче са единствено обезверено ръкомахане в нищото – в това Джордж упреква своите по-млади посетители, това е и една от главните аргументи за спора сред него и Марта. Тя пък не може да понася неговия отвод да взе участие в “съревнованието ”, неговата уязвимост, неговия неуспех. Дали съответният американски сюжет години по-късно е станал и наш, тукашен? Сигурно е по този начин. Комунистическият режим докара до идеализиране на западната цивилизация и изключително на Америка – страната на неограничените благоприятни условия, стартира имитативно следване на модел, които в действителност не трябва да се следва безрезервно. Точно рецензията, произлизаща от самите негови представители, е най-ценното, с което можем да се срещнем. Затова и “Кой се пердах от Вирджиния Улф ” е значимо признание за публиката.
Наскоро националното броене сподели, че за 10 години сме се изгубили 850.000 българи. За последните 30 години броя е 2,5 милиона. Нацията ни като че ли е изгубила възпроизводителната си мощ, инстинкта за бъдеще. Има ли съгласно Вас това нещо общо с изродените показа за живота на Марта и Джордж?
Капанът, в който Марта и Джордж попадат, е отворен за всеки човек. Мъката да понасяш действителността, нарцистичната болежка при допира с безразличния свят, несъгласието с фалша, само че нуждата да му се подчиняваш и даже да го създаваш, суетата, самотата, сантиментите, любовната обвързаност и неизбежност – цялото това битийно наличие е мъчно за преодоляване и да се спасиш от проваляне е съвсем невероятно. Милионите, напускащи родната територия, най-вероятно се надяват да избегнат клопката, само че той е вътре във всеки от нас, ние го носим със себе си. Социално-политическите условия ненапълно могат да въздействат върху екзистенциалните проблеми, само че същинският отговор на въпроса е обвързван с духовна мощ, чийто източник е самостоятелен от променливите условия. Надеждата за героите на пиесата минава през признанието в какво са се трансформирали, страхувайки се да живеят с истината за себе си и света в близост. Този боязън стопира възпроизводството или пък създава единствено халюцинации.
Имах чувство, че под Ваше управление в театралния салон блестящите Ирини Жанбонас и Малин Кръстев организират двучасова шокова терапия. Самият текст на Олби до немалка степен е точно това. Толкова ли са изпуснати нещата, че фенът е нужно да бъде разтресен, с цел да се опомни?
Третото деяние в пиесата е наречено от Едуард Олби “Екзорсизъм ” и в действителност освен в него, само че и от самото начало се разиграва прогонване на зли духове, вселили се в героите по пътя на компромисите и лъжите, с които те са приели да живеят. Нуждата от шокова терапия, от разклащане, произтича от обстоятелството, че тези взаимни отстъпки и неистини имат благовидно опрощение, те са направени сякаш за хубаво и дори могат да бъдат окачествени позитивно като че ли са стъпки към един пълностоен, сполучлив живот. Много е комплицирано да се пребориш с неприятното, в случай че то се е маскирало като положително и отводът от него наподобява като грубо принуждение. Да предприемеш разрушение на илюзорния свят, който е станал твое леговище, е извънредно смела постъпка, обезверена, само че смела.
Във Вашата версия ми се стори, че има забележима нотка на оптимизъм, която сякаш в други постановки на „ Кой се бои от Виржиния Улф “ е по-незабележима. Накрая Марта и Джордж се сдобряват. Оптимист ли сте, че може и да намерят път към живия живот?
Оптимизмът е единственото, което остава, когато обстановката е влошена до прекаленост. Не може да е по-зле и тогава - няма какво да се губи, може единствено да се завоюва. Западната цивилизация, чийто представители са героите на пиесата, не е обособен феномен, а част от човешката история като цяло и, в случай че някъде другаде нещата наподобяват по-различно, това не значи, че и там няма да се стигне до същото, тъй като хората на всички места споделят обща орис и рано или късно си замязват. Марта и Джордж ни споделят, че каквото и да става един блян към истината не може да бъде възпрян и даже да наподобява, че той ще ни докара до злополука – в него е спасението.
Какво да чакаме от Стоян Радев през актуалната година?
През този сезон към този момент имах три министър председатели – “Сирано дьо Бержерак ” в Театър Българска Армия, “Ива е онлайн ” в Театър 199 и “Всички дребни светлини ” в спектакъл Азарян. Предстоят ми министър председатели в Народния спектакъл, в Младежкия спектакъл и в спектакъл “Възраждане ”.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ