Просвещението
В продължение на доста години учените са се опитвали да дефинират, по какъв начин викингите са успяли да създадат тези дълги морски пътувания. В края на краищата, както знаете, за тези обезверени скандинавски мореплаватели с техните компактни, маневрени кораби, drakkars, не било мъчно да преодолеят път от към 2500 километра от крайбрежията на Норвегия до Гренландия, без да се отклоняват от курса, т.е. съвсем по права линия!
Да не приказваме за обстоятелството, че точно викингите, водени от Лейф Ериксон, са се считали за същинските откриватели на Америка.
В тези дни не можело да става дума за никаква магнитна навигация, а моряците трябвало безусловно да разчитат на волята на небето като се ориентират по позицията на слънцето, луната и звездите. За страдание северните води нямат мек климат и слънчево време, а облаците и мъглите там са най-често срещаното събитие.
Но по какъв начин викингите успявали да се ориентират в такива условия?
Този въпрос останал без отговор до 1948 година, когато бил открит именитият диск Uunartok – компас, който съгласно сагите в композиция с избран solstenen, вълшебен безоблачен кристал, служил като главен навигационен инструмент за северните мореплаватели. Но това изобретение повдигнало повече въпроси, в сравнение с отговори.
В записите от актуалната викингска ера и по-късните писмени източници може да се откри споменаване на много прецизен, (въпреки външната простота), компас, който разрешавал на воѝните-пътешественици да дефинират посоката на кораба при всяко време.
Навярно ще попитате, какво е толкоз особено? За ранното Средновековие сходни благоприятни условия и творения са били считани за магьосничество. Било съвсем невероятно да се плава в намерено море, без да се видят небесните тела, поради равнището на навигация, което съществувало по това време.
Въпреки това викингите, които в християнския свят от 9-11 век са считани за мръсни езичници, които даже нямали лична страна, успяли със забележителен триумф да се оправят с морето.
Какво съставлява викингският компас и по какъв начин работи?
Фрагмент от диск от гренландския фиорд Уунарток разрешил на откривателите да дефинират, че компасът на викингите в действителност е комплициран безоблачен часовник с маркировки, указващи съществените точки и резби, съответстващи на траекториите на сянката от гномона (централният език на слънчевия часовник).
Според пробните данни, получени от откривателя на този артефакт Габор Хорват (Gabor Horvath) от Университета на Отвос в Будапеща, точността на часовника е доста висока. Ако позиционирате диска в слънчево време по избран метод – тъй че сянката на гномона да съответствува със съответния разрез, можете да се ориентирате съгласно съществените направления с неточност не повече от 4°.
Вярно е, че в писанията на Хорват се прави корекция към обстоятелството, че дискът Uunartok е най-ефективен в интервала от май до септември и единствено на широчина от 61°. С други думи, часовникът с компас е бил употребен извънредно и единствено през лятото, когато викингите са правили своите пътувания, и е осигурявал най-точната навигация по пътя от Скандинавия до Гренландия през Северния Атлантически океан – най-честият и най-дълъг маршрут в открити води.
Самото проучване на диска Уунарток обаче не дава отговор на въпроса, какъв тайнствен „ безоблачен камък “ е, който е бил лидер на викингите, когато нашето величие не се виждало в небето.
Правдоподобността на потреблението от викингите
на митичния камък за навигация от дълго време е сложена под въпрос. Скептиците даже вярвали, че „ слънчевият камък “ е нормално парче магнитна желязна руда, а блясъкът и появяването на слънцето зад облаците е просто откритие на разказвачи.
Но откривателите, които проучили този проблем по-подробно, стигнали до извода, че всичко не е толкоз просто и даже дефинирали теоретичния принцип на метода на северните моряци.
Още през 1969 година датският археолог Торкилд Рамскоу изрича догатката, че „ слънчевият камък “ би трябвало да се търси измежду кристали с поляризиращи свойства. Неговата доктрина се удостоверява индиректно и от текста на сагата за Олаф Светия, написана през 13 век в известния набор от скандинавските саги „ Кръгът на Земята “ посредством напъните на исландския скалд Снори Стурлусон.
Текстът на сагата гласи:
Изследвайки всички вероятни минерали, публикувани в областите на активност на античните скандинавци, учените стигнали до извода, че три минерала могат да се смятат за основни претенденти за ролята на прословутия солстенен – турмалин, йолит и исландски шпат, който е един от разновидностите на транспарантния калцит.
Въпросът остава да се дефинира кой от тези минерали е “единственият ”,
тъй като всички те са били налични за викингите.
Находка от 2003 година по време на следствие на останките на транспортен съд, потопен през 1592 година покрай нормандския остров Олдърни, помогнали да се хвърли светлина върху казуса с същинския “слънчев камък “. В кабината на капитана бил открит полупрозрачен белезникав блок от гладък камък, който се оказал нищо повече от исландски шпат.
Това изобретение било от огромен интерес за френските физици от университета в Рен Гай Ропарс (Guy Ropars) и Алберт Лефлох (Albert Le Floch), които провели серия от опити с исландски шпат. Публикуваните през 2011 година резултати надминали всички упования.
Принципът на потребление на минерала се основава на двойното изкривяване, свойство, което е разказано още през 17 век от датския физик Расмус Бертолин. Благодарение на него светлината, проникваща в структурата на кристала, се разделя на два съставния елемент.
Тъй като лъчите имат друга поляризация, яркостта на изображенията на противоположната страна на камъка зависи от поляризацията на източника на светлина. По този метод, посредством смяна на позицията на кристала, изображенията получават идентична бляскавост, като по този метод е допустимо да се пресметна позицията на слънцето даже при облачно време или при изискване, че е паднало под хоризонта преди не повече от 15 минути.
Две години по-късно Proceedings of the Royal Society, физико – математическото списание на Кралското сдружение в Лондон, разгласило публикация, не по-малко смела в своите решения, в която се показва, че блок от исландски шпат, открит на потопен транспортен съд, може с право да се смята за надеждно навигационно устройство, което викингите употребявали в своите морски скитания.
Не е изненадващо, че едно много самоуверено изказване за открития геоложки генезис на „ слънчевия камък “ от староисландските саги, което не може да бъде доказано от археологически данни от 9-11 век, била посрещната с вълна от рецензии.
Според воѝнстващите скептици,
които не приели теорията за “полярната навигация ” на викингите, с цел да се дефинира позицията на слънцето в облачно време, не е належащо да се измислят комплицирани способи – лъчите, пробиващи воала на облаците, са изцяло задоволителни за това.
В отговор на тези клевети Габор Хорват предложил на скептиците да се опитат да дефинират позицията на слънцето безусловно като „ бутнат с пръст в небето “. На участниците били препоръчани няколко панорами на небето в разнообразни часове на деня и с друга степен на облачност, върху които те трябвало да маркират с мишката мястото, където съгласно тях се намира слънцето.
Както дипломатично обобщават експериментаторите, с увеличение на плътността на облаците междинните статистически разлики сред въображаемото и действителното местонахождение на светилото се нараснали доста.
С други думи, критиците се провалили гръмко. Викингите в действителност се нуждаеха от в допълнение навигационно устройство – и те освен го намерили, само че и създали много гениална техника за потреблението му.
Съвместните старания на Хорват, Ропар и Лефлох пробно удостоверили, че викингският компас, който преди се считал единствено за откритие на разказвачи, освен че фактически съществува, само че също по този начин направило допустимо определянето на маршрута с невероятна акуратност в открити води.
