``Място за влизане/пробване`` ли е политиката? |
В последно време в обществения език у нас е на път да се утвърди още едно факсимиле. Става дума за все по-често използвания израз: „ Еди-кой си обмислял (решил) да влезе в политиката ”: да вземем за пример боксьорът К. Пулев. Често продължение на този израз е словосъчетанието „ със собствен политически план ”: да вземем за пример министрите от актуалното служебно държавно управление К. Петков и А. Василев.
Понякога като синоним на този израз се употребява словосъчетанието: „ Еди-кой си има желание да се опитва в политиката ”. С тези изрази се отбелязва самостоятелна или на дребна група от хора самодейност за основаване на нова партия, която се стреми да размести политическия пейзаж в страната и да създаде конспирация в изглеждащата понастоящем патова обстановка. Някои публични пластове чакат с обновяването на партийната карта тя да стане освен по-пъстра и да внесе конспирация в скучния пейзаж, само че и да даде опция на статуквото, т.е. на към този момент наличните политически субекти.
Обикновено при използването на посочените изрази се имат поради желанията за бъдеща политическа кариера на известни персони, които са спечелили уважението на обществото със свои достижения в съответна обществена област: стопанска, научна, спортна, от сферата на изкуството и други Тези им триумфи като специалисти ги изкушават да се заемат с политическа активност. Особеното в актуалната обстановка в страната е това, че от занапред „ влизащите ” или „ пробващите се ” в политиката лица обществото чака да са партийно „ девствени ”, т.е. до момента да не са членували в политически организации или най-малко да не са заемали управителни постове в тях. От друга страна основателите на „ новите политически планове ” следва да не са очевидни представители на дискредитирани в обществото сили: мафията, олигархията, избрани икономически „ кръгове ”, а да са бранители на ползите на страната и жителите.
Да се обновява кръгът от политически „ играчи ” единствено по себе си е не просто възможно, а от време на време и мечтано деяние, с оглед вероятно по-добрата изява и отбрана на публичния интерес. Ала това обновяване не трябва да се трансформира в самоцел, като стане средство да се заместят познати лица „ в политиката ” с незнайни, само че от същия тип. В такава обстановка е по-добре да се придържаме към „ бръснача на Окам ”, т.е. правилото да не се умножават същностите – в тази ситуация партиите, без потребност.
„ Правенето ” на политика е работа, която е добре да се прави от експерти. Това е поминък, който се учи, като не всеки има качества да го практикува. Упражняването му от лаици е сигурен път към неуспех на държавното ръководство, както понастоящем се случва в нашия парламент. Достатъчно скръбен опит натрупахме през последните десетилетия от импровизациите на дилетанти в него.
Всеки, който счита да се заеме с политическа активност, е добре да реши дали е в положение да се оправи както със характерните ù условия, по този начин и в актуалната конюнктура в страната. Добре е да си даде сметка в какви условия ще я прави и дали те са подобаващи за реализиране на желанията му. И най-много какво по-различно предлага като съдържателна стратегия на обществото от своите съперници. Не на последно място е редно да се запита за какво счита, че ще се оправи по-добре от актуалните си противници – какви са неговите преимущества и има ли дефекти по отношение на тях. Ала таман това не виждаме в поръчките на евентуалните обновители на българската политика.
Липсва оценка за общото положение на страната – рамковите условия за възможни техни бъдещи дейности: статус на популацията (брой, систематизиране по места, здравен статус, обучение и подготовка, и пр.), материални и икономически запаси (дееспособни стопански субекти, капацитет за вложения и пр.), административно-териториално устройство (количество и функционалности на наличните структури, брой заети в звената) и други Не чуваме какви са стратегическите цели, които следва да преследва страната. Още по-малко от какви полезности се изхожда при формулирането даже на настоящите задания за решение. Най-многото, което научаваме е поредност от несвързани между тях в цялостна и дълготрайна стратегия ограничения.
Започващите занапред политическа активност в страната следва да си дадат сметка, че я начеват в неподходящи условия, а вероятностите им за триумф не са огромни. Въпреки моментното благосклонно отношение на забележителна част от жителите към тях поради предходните им достижения, цялостната социална конюнктура не допуска безпроблемно реализиране на начинанията им, каквито и да са те. Добре е да помнят, че пътят от „ Осанна ” до „ Разпни го ” е прекомерно къс. Както нееднократно в последно време е установено от мнозина обществени представители, включително от мен, нашето общество е болно от съмнение. При това болестта е в тежка форма и е израз както на дълбоката му ценностна рецесия, по този начин и на неговото задълбочаващо се раздробяване (фрагментиране, атомизиране). Наследеният нрав на подозрителност към себеподобните и нововъзникващите учредения за недоверчивост към всяко начинание, идващо от страната („ политиците ”, „ служителите ”), са голяма спирачка пред всеки ентусиазъм за реформиране на страната.
Преобладаващата социална настройка на пасивност и песимистични упования водят до разграничаване от публичните каузи, опозиция и саботиране на всеки опит за основна смяна на обществената среда и изключително на личния метод на живот от обособените човеци или дребни общности. Промените у нас са вероятни, само че в случай че са постепенни и търпими за преобладаващата част от популацията. Те могат да се осъществят след солидна предварителна подготовка, необятна разяснителна акция и най-много след замесване на сериозна маса от дееспособни жители в тяхното обмисляне и реализиране. Без реализиране авансово на оптимално единодушие за посоката на придвижване на страната и включване на необятен кръг от българи – у нас и зад граница, в изработването на взаимен план за бъдещото ù развиване, всеки частен „ политически план ” е жертван. „ Влизането/пробването ” в актуалната българска политиката става безсмислено.
Добрин Тодоров, учител по философия
Понякога като синоним на този израз се употребява словосъчетанието: „ Еди-кой си има желание да се опитва в политиката ”. С тези изрази се отбелязва самостоятелна или на дребна група от хора самодейност за основаване на нова партия, която се стреми да размести политическия пейзаж в страната и да създаде конспирация в изглеждащата понастоящем патова обстановка. Някои публични пластове чакат с обновяването на партийната карта тя да стане освен по-пъстра и да внесе конспирация в скучния пейзаж, само че и да даде опция на статуквото, т.е. на към този момент наличните политически субекти.
Обикновено при използването на посочените изрази се имат поради желанията за бъдеща политическа кариера на известни персони, които са спечелили уважението на обществото със свои достижения в съответна обществена област: стопанска, научна, спортна, от сферата на изкуството и други Тези им триумфи като специалисти ги изкушават да се заемат с политическа активност. Особеното в актуалната обстановка в страната е това, че от занапред „ влизащите ” или „ пробващите се ” в политиката лица обществото чака да са партийно „ девствени ”, т.е. до момента да не са членували в политически организации или най-малко да не са заемали управителни постове в тях. От друга страна основателите на „ новите политически планове ” следва да не са очевидни представители на дискредитирани в обществото сили: мафията, олигархията, избрани икономически „ кръгове ”, а да са бранители на ползите на страната и жителите.
Да се обновява кръгът от политически „ играчи ” единствено по себе си е не просто възможно, а от време на време и мечтано деяние, с оглед вероятно по-добрата изява и отбрана на публичния интерес. Ала това обновяване не трябва да се трансформира в самоцел, като стане средство да се заместят познати лица „ в политиката ” с незнайни, само че от същия тип. В такава обстановка е по-добре да се придържаме към „ бръснача на Окам ”, т.е. правилото да не се умножават същностите – в тази ситуация партиите, без потребност.
„ Правенето ” на политика е работа, която е добре да се прави от експерти. Това е поминък, който се учи, като не всеки има качества да го практикува. Упражняването му от лаици е сигурен път към неуспех на държавното ръководство, както понастоящем се случва в нашия парламент. Достатъчно скръбен опит натрупахме през последните десетилетия от импровизациите на дилетанти в него.
Всеки, който счита да се заеме с политическа активност, е добре да реши дали е в положение да се оправи както със характерните ù условия, по този начин и в актуалната конюнктура в страната. Добре е да си даде сметка в какви условия ще я прави и дали те са подобаващи за реализиране на желанията му. И най-много какво по-различно предлага като съдържателна стратегия на обществото от своите съперници. Не на последно място е редно да се запита за какво счита, че ще се оправи по-добре от актуалните си противници – какви са неговите преимущества и има ли дефекти по отношение на тях. Ала таман това не виждаме в поръчките на евентуалните обновители на българската политика.
Липсва оценка за общото положение на страната – рамковите условия за възможни техни бъдещи дейности: статус на популацията (брой, систематизиране по места, здравен статус, обучение и подготовка, и пр.), материални и икономически запаси (дееспособни стопански субекти, капацитет за вложения и пр.), административно-териториално устройство (количество и функционалности на наличните структури, брой заети в звената) и други Не чуваме какви са стратегическите цели, които следва да преследва страната. Още по-малко от какви полезности се изхожда при формулирането даже на настоящите задания за решение. Най-многото, което научаваме е поредност от несвързани между тях в цялостна и дълготрайна стратегия ограничения.
Започващите занапред политическа активност в страната следва да си дадат сметка, че я начеват в неподходящи условия, а вероятностите им за триумф не са огромни. Въпреки моментното благосклонно отношение на забележителна част от жителите към тях поради предходните им достижения, цялостната социална конюнктура не допуска безпроблемно реализиране на начинанията им, каквито и да са те. Добре е да помнят, че пътят от „ Осанна ” до „ Разпни го ” е прекомерно къс. Както нееднократно в последно време е установено от мнозина обществени представители, включително от мен, нашето общество е болно от съмнение. При това болестта е в тежка форма и е израз както на дълбоката му ценностна рецесия, по този начин и на неговото задълбочаващо се раздробяване (фрагментиране, атомизиране). Наследеният нрав на подозрителност към себеподобните и нововъзникващите учредения за недоверчивост към всяко начинание, идващо от страната („ политиците ”, „ служителите ”), са голяма спирачка пред всеки ентусиазъм за реформиране на страната.
Преобладаващата социална настройка на пасивност и песимистични упования водят до разграничаване от публичните каузи, опозиция и саботиране на всеки опит за основна смяна на обществената среда и изключително на личния метод на живот от обособените човеци или дребни общности. Промените у нас са вероятни, само че в случай че са постепенни и търпими за преобладаващата част от популацията. Те могат да се осъществят след солидна предварителна подготовка, необятна разяснителна акция и най-много след замесване на сериозна маса от дееспособни жители в тяхното обмисляне и реализиране. Без реализиране авансово на оптимално единодушие за посоката на придвижване на страната и включване на необятен кръг от българи – у нас и зад граница, в изработването на взаимен план за бъдещото ù развиване, всеки частен „ политически план ” е жертван. „ Влизането/пробването ” в актуалната българска политиката става безсмислено.
Добрин Тодоров, учител по философия
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ