В последните години все по-често започнахме да говорим и да

В последните години все по-често започнахме да приказваме и да виждаме хората в неравностойно състояние. За разлика от предишното, през днешния ден тези хора не стоят скрити в домовете си, а вършат опити да са измежду нас в обществото. Особено трудно е когато се касае за деца.

Но другите деца съществуват. И да си родител на дете с увреждане, тежко болно дете е повече от орис, то е идея на живот и гибел. Диагнозите носят дълги комплицирани имена, стартират с безобидното Синдром на..., а смисъла е ужасяващо. От умствени до физически увреждания, произшествия и вродени аномалии. Децата не са пропуснати от всевъзможни страхотии, въпреки да са почтени, въпреки да са невръстни.

Мобилизация. Без подозрение за всеки родител е същински потрес да разбере, че детето му има увреждане или неизлечимо заболяване. Обикновено първичните усеща, с които се сблъскват околните на детето са отказване, виновност и неприемане на болестта. Чувстват протичащото се като нещо нереално, като призрачен сън, от който скоро ще се разсънят. Макар шокът да е огромен, доста е значимо още в първите дни да се активизираме и да помислим трезво върху обстановката. Разсъжденията върху въпросите: " Защо се случва навръх нас? Къде сбъркахме? Нещо неправилно ли направихме? Кой ни прокле? Лекарска неточност ли е това? " са изцяло безплодни, тъй като всекидневието ни пришпорва с нови и нови провокации и би трябвало непрекъснато да им отвръщаме, вместо да пилеем силата си.

Информираност. В наши дни информация постоянно се намира. Интернет е широко пространство и след слагане на страшната диагноза доста родители изчитат всичко, което могат да намерят, даже и на непознати езици – учебници, научни писания, реномирани проучвания. доста е значимо да се доверяваме на верните източници. В интернет има всичко, само че постоянно злонамерени и меркантилни хора дават обещание чудеса, различни лекувания за броени дни, които не са по никакъв начин евтини. Търсете същински обстоятелства, зад които стоят същински учени и същински институции.

Лекарите. Ако имате въпроси или се съмнявате в нещо, по-добре е да се консултирате с доктор, в сравнение с да си вършиме прибързани и неверни изводи. Предстоящото лекуване и термините, които не разбирате, единствено ще засилят отчаянието ви от безизходната обстановка. Истината е, че това е последното нещо, от което се нуждаете тъкмо в този миг. Ако имате опция, срещнете се и с родители, минали към този момент през същото тестване. От тях ще получите потребни препоръки и насоки за това, което ви чака и кой е най-удачният метод, с цел да се справите.

Собствените страхове. При по този начин стеклите се условия надали има родители, които да не изпитват същински боязън. Страх от незнайното бъдеще, боязън от позицията на най-близките, боязън и позор от мнението на хората, от съжалението в очите им. Страхът се е настанил трайно в сърцата им, а фантазиите за безоблачно бъдеще и щастливи дни са изчезнали - на тяхно място е застанала само мисълта за детето. Говорете за всичко с околните си, кажете им по какъв начин се чувствате и не се измъчвайте от виновност. Потърсете групи и псилотерапевти, пациентски организации, благотворителни сдружения. Бъдете дейни, самосъжалението и затварянето у дома не са от изгода на никого.

Реакциите на близките. Разбирането, поддръжката и помощта на най-близките е първата стъпка към триумфа. Не се изненадвайте, в случай че роднините ви са срещу или имат съмнения по отношение на това да отглеждате дете с увреждания. Няма идентични хора и в комплицирана обстановка всички реагираме по друг метод. Възможно е да се опитат да ви убедят, че най-хубавото решение за него и вас ще е, в случай че го оставите в дом за развъждане. Не е изключено да получите същия съвет и от лекуващите лекари. Подгответе се и заемете твърда позиция. Те би трябвало да схванат, че това е вашето дете, че го обичате, приемате го такова, каквото е и решението ви е изрично.

Интеграцията на детето с увреждане

Интеграцията на децата е най-трудното нещо и най-важното, което би трябвало да се случи, с цел да има то колкото се може по-пълноценен живот. Обикновено в тези фамилии единият родител е незает и се е отдал напълно в грижи и опити да интегрира детето в обществото. Като цяло обезсърчителна и доста сложна задача е интеграцията на децата в всеобщите образователни заведения. Много пъти проблем е тесногръдието на родители, които не желаят децата им да контактуват с повредени деца. От друга страна стои и нежеланието на някои учители да се занимават с тях, което в последна сметка ги принуждава да останат у дома или да преминат към друга форма на образование. Това е нещо, с което никой не трябва да се помирява, а да търси нови и нови пътища детето да има пълностоен живот и да се развива, съгласно силите си.

Да помогнем на детето си и да го учим да се оправя единствено, колкото е допустимо. Говорете, обяснете, разкажете на тези, от които зависи интеграцията в образователните заведения. Не се ограничавайте единствено до шефа и учителите, тъй като те даже да са позитивно настроени, казусът постоянно идва от самите родители. Поставете се на тяхно място. Помислете за какво тези хора не желаят детето ви да е измежду техните деца. Вземете поради и не подценявайте главната причина - страхът. Страхът от незнанието. Твърде евентуално е да считат, че болното ви дете може да заплаши живота и здравето на децата им. Затова е значима информацията. На родителска среща разкажете за болестта, какви са спецификите му, какво могат да чакат и по какъв начин да реагират съответно. В същото време, детето би трябвало единствено да се научи да се оправя с житейски обстановки и да натрупа опит, както в обгрижването си, по този начин и в общуването.

Детето - във фокуса на нашата грижа

Понякога околните на болното дете, съсредоточени напълно в личната си тъга или в търсене на подобаващото и ефикасно лекуване, не помнят изцяло за възприятията на детето. Пренебрегват обстоятелството, че то повече от всички други изпитва най-голяма потребност от внимание и схващане.

Различното дете ще се почувства доста по-добре, в случай че усеща близостта и поддръжката на околните си. Може би си мислите, че то знае, че го обичате и подкрепяте, такова, каквото е, само че в никакъв случай не спирайте да му го показвате. Не го залъгвайте и не живейте в неистина по отношение на него - децата са доста по- интуитивни от възрастните и усещат настроенията ни в много по-голяма степен, в сравнение с допускаме.

Не забравяйте за самочувствието му. Хвалете го и го поощрявайте, обяснете му, че има качества, които липсват при здравите деца. Дори и да има умствено увреждане, то ще усети страстта в гласа ви, прегръдката.

Разширете кръгозора му. Казвайте, показвайте и разказвайте, за всичко, което съставлява интерес за него. Насърчавайте го да се развива и учи, в случай че болестта разрешава това.

Социалните контакти са значими за всеки човек, без значение от недостига му. Ако детето ви не върви в образователно заведение, добра концепция е да посещава дневен център. Досегът му с други деца ще му се отрази позитивно, ще получи внимание и прочувствена поддръжка.

Не се срамувайте да излизате с детето си. Може и да не ви се има вяра, само че детето усеща нежеланието ви да го изведете. Често родителите излизат с принуда, тъй като се пробват да предпазят себе си и него от нежелани мнения или нездраво любознание, нормалното вторачване и шушукане. Вероятно знаете, че няма по какъв начин да измененията хората и тяхното отношение, само че можете да го извършите със себе си - да измененията настройката си. Разходете се, заведете детето на кино, в зоологическата градина, в парка, в магазина. Не го лишавайте от нищо, което вършат неговите връстници.

И без значение от обстоятелството, че всички хора сме разнообразни – с усеща, настройка, образование - можем най-малко да опитаме да проявим схващане към тези, на които им се постанова да се борят за живота си ден след ден, година след година. Защото единственото, от което имат потребност, е опцията да водят един заслужен и първокласен живот. И макар че страната постоянно им пречи, като се изключи че не оказва помощ, хората още не сме изгубили тази дарба - да се поддържаме в сложни времена.