В историческото минало на всеки един народ може да срещнем

В историческото минало на всеки един народ може да срещнем една особена категория хора, отличаващи се със склонността си да не се самоизтъкват, макар че заслугите и неуморната им работа в интерес на родината са извънредно значими.

Един подобен представител на тази група е ген. Христофор Хесапчиев, чийто живот е изпълнен с чудновати случки и тежки отговорности. Невероятните условия, свързани с битието на този човек стартират още с раждането му. Това става в Йерусалим, през 1858 година, а повода е, че по това време неговите родителите са на поклонение към Божи гроб. Христофор прекарва детството си в Габрово, откъдето е неговото семейство, и приключва Априловската гимназия година преди Освобождението. Хесапчиев се отдава на кариера в армията, завършвайки първия випуск на Военното учебното заведение в София с чин подпоручик през май 1878 година Още тогава притегля вниманието със своята грижливост, интерес и знания към въпросите на военната история. Така той получава предложение от Управлението на императорския комисар да продължи образованието си в Русия, където приключва специфичния курс на Константиновското военно учебно заведение, Кавалерийската офицерска школа и Академията на Генералния щаб в столицата Петербург. Резултатът от цялото учене е един от най-подготвените български офицери с знания по военните науки, необятна обща просвета, говорещ съветски и френски език.

Много скоро получава опция да покаже своите теоретични знания на процедура, когато на 2 ноември 1885 година избухва Сръско-българската война.

Малкоизвестен факт е, че точно Хесапчиев, тогава помощник-началник към щаба на Действащата войска, е индивидът, избрал Сливница за място на съдбоносен отпор против врага, а самият той взе участие в сраженията при Алдомировци и Раяновци на 5 ноември. Успешните прояви по време на спора му носят медал „ За Храброст “ – IV степен. Две години след войната той става шеф на Военното учебно заведение, което в миналото приключва, само че остава единствено година на позицията, защото му е предоставено да се заеме с издаването на първото военно списание у нас – „ Военен вестник “. В продължение на 11 години Хесапчиев прави редакторска активност към списанието, трансформирайки го в авторитетно и реномирано издание. Освен това е виновен за появяването и на други профилирани военни издания. В личните си материали не се лимитира до родното военно дело, а прави съпоставения и разбори на задгранични армии и военни писания.

Като академик, неговата огромната обич е военната история.

За него тя „ е единственият богат, изобилен източник за опитни и рационални познания по всички браншове освен на военната просвета, само че основно на военното изкуство “, а също и че „ тя е най-авторитетната учителница както в публичния, така и в частния живот на хората. “ Междувременно не изоставя тогавашната си Алма матер и остава на преподавателска позиция, водейки курсове по военна история, тактичност и топография. Отличава се като занимателен преподавател, кадърен да подтиква интереса към тематиките, които визира. В тази връзка става и създател на голям брой научни писания – учебници, студии, преводни материали и други През 1890 година се появява една от най-важните му книги – „ Тактика “, където преглежда както общи въпроси като предметът на тактиката и нейното значение, по този начин и съответни тематики като войсковите обози и въздействието на местността върху бойните дейности. Научните му заслуги не са подценени и през 1898 година той е признат за автентичен член на бъдещата Българска академия на науките, тогава Българско книжовно сдружение. Преподавателската и научната работа наподобява са същинското предопределение на Хесапчиев или както показва той: „ Един от първите учители – възпитатели по военното изкуство, един от първите основатели и сътрудници на българската военна книжнина, аз нямах друго предпочитание, с изключение на да не преставам със същото въодушевление обичаната си предприемчивост в интерес на родната млада войска. Тази предприемчивост изцяло задоволяваше моята упоритост и с нея мечтаех да завърша служебната си кариера “.

Но Фортуна има други планове. През 1899 година Христофор Хесапчиев вкусва от работата в дипломатическата сфера с назначението си за боен аташе в Белград (въпреки че не изгаря от предпочитание да заеме поста, защото го отдалечава от обичаните научни занимания), а още същата година е определен за втори български пратеник на първата Хагска мирна конференция (първи пратеник е Димитър Станчов, началник на представителството ни в Петербург). Българското присъединяване на огромния конгрес се трансформира в една от следващите прояви на отменяне на васалния статут, натрапен от Берлинския контракт, въпреки и страната ни да е принудена да подпише финалния акт след делегатите на Османската империя, а не по азбучен ред, какъвто е редът за самостоятелните страни.

От 1904 до 1905 година Хесапчиев е дипломатически сътрудник в сръбската столица (така се е наричал ръководителят на задачата по това време). По време на престоя си в западната ни съседка той има огромна заслуга за сключването на българо-сръбския контракт от 1905 година, в който страната ни не позволява възприемането на правилото за делба на Македония.

Работата му като посланик също е забележителна, удостоверение за което е неговият метод към поверената позиция: „ При осъществяване на моята прекомерно деликатна и сложна задача като боен сътрудник, при най-натегнатите сръбско-български връзки аз се стараех да надникна в сръбската душа, да схвана по-добре културните и политически тежнения на сръбския народ и наличните благоприятни условия за тяхното реализиране. За тази цел аз се стремях да подкрепям постоянни сношения и с членовете на дипломатическото тяло и със сръбските държавници, политици и изтъкнати общественици “. Емпатията, разбирането на ползите на отсрещната страна са извънредно значими качества за един посланик и стремежът на Хесапчиев да прозре тяхната същина и да ги съчетае с непрекъснати контакти с най-важните хора в Сърбия са ключът към триумфа в служебните задължения. През идващите шест години управлява дипломатическото посланичество на България в Румъния първо като дипломатически сътрудник, а след Независимостта като пълномощен министър. Поверяването на толкоз значими постове, каквито са управленията на дипломатическите задачи в прилежащи на България страни е още една проява за доверието в качествата на Хесапчиев. През 1910 година е създаден в чин генерал-майор, а през Балканската война го чака нова виновна задача като български представител в гръцката Главна квартира. На тази служба прави не просто задания от военностратегически темперамент, само че се постанова да влиза още веднъж във функционалностите на посланик при разискването на противоречивите въпроси с гърците. В тази връзка той не пропуща да заяви на българското държавно управление за териториалните упоритостите на Атина, въпреки по това време кабинетът да се е фокусирал върху добруджанския спор с Румъния.

През 1914 година ген. Хесапчиев минава в запаса, само че не отвръща взор от публичния живот. След двете национални произшествия той още веднъж се отдава на книжовна активност, като сътрудничи на разнообразни печатни издания, разяснява въпроси както от предишното, по този начин и от сегашното политическо развиване, намира време и да напише спомените си, озаглавени „ В работа на България. Военно-дипломатически мемоари (1899-1914 г.) “. Завесата се спуска върху живота на този старателен човек на 15 май 1938 година Като същински патриот, усещащ смисъла на просветителното дело за напредъка на една страна, в съвещанието си подарява 70 000 лв. на Министерството на просвещението, с които да се образува фонд на негово име за подкрепяне на небогати възпитаници от гимназията в Габрово, където самият той е израснал. Оставя още 100 000 лв. за фонд на негово име при Славянското сдружение, с който да бъдат награждавани славянски създатели, чиито старания спомагат за доближаването сред славянските нации.

Източник: bulgarianhistory.org