Деструктивното чувство за вина
Угризенията на съвестта човъркат като малко червейче съзнанието ни. Независимо какъв брой сме огромни тези чувства за виновност съпътстват непроменяемо битието ни. Човешкият жанр е основал по този начин съществуването си, че е подхранвал и добре съхранявал тази форма на нездраво държание. Умишлено или не, то е реалност, който е добре да не подценяваме. Ако се замислим единствено за секунда, незабавно можем да изредим какъв брой пъти сме се почувствали отговорни за неща, които независят директно от нас. Често даже си вършим неприятна услуга да се нарамим с виновност за безусловно несъществени неща.
Виновни сме, когато ни се прииска отмора, привикнали сме да бъдем под пара и постоянно в центъра на динамичността. Ако се замислим за отблъскване от пътя или кажем стоп, това е лимита ми, дребният демон се появява като от шоу за фокуси на рамото ни и злокобно ни боде с тризъбеца. И като е станало дума за фокуси, постоянно ни се желае да жонглираме с доста действия с цел да е чиста съвестта ни и да няма време и място това малко червейче да си проправя път в мозъка ни. Вина изпитваме, когато се укоряваме, че не сме положителни родители. Захапали управленията за идеалния родител 200 страници гълтаме виновност. Кършим пръсти какъв брой сме кърмили или не нашето отроче, по кое време се е научило да приказва, да поздравява, да щипе и хапе, да употребява гърнето. Нима родителят, който желае отмора е себелюбив, или пък майката, която не е чела „ Основни стадии на детството “ е некомпетентна и неспособна? Виновни сме, че сме се оженили/омъжили за неправилния сътрудник или сме не запомнили остарели другари. А те, дали помнят нас? И за какво още на следващия ден не им се обадим с цел да подновим хубавото минало. Изпитваме виновност, когато сме се развели и считаме, че сме осакатили детството на най- благото ни като отнемем идеала за семейство. Малцина обаче схващат, че принудително непокътнатите връзки са повече злощастни точно за детето им, което един ден ще поеме своя път в живота, а те ще са на прага на половината си живот, празни, нещастни и необичани.
Едно от най- унищожителните усеща за виновност изпитват родителите. Да ли са задоволително положителни родители, да ли са прекомерно строги или пък нехайни по отношение на развъждането на детето си. Често, когато ни боли, си мислим, че някъде сме сбъркали и поради това не сме могли да предотвратим сегашната болежка. Или че тя е наказване за нещо неприятно, което сме сторили.
Кой сподели, че болката е единствено неприятно и нездравословно нещо? Да, неприятно е когато страдаме и ни боли, само че болката може да ни калява за нещо по- огромно и щом ни боли затова учим значим урок. Децата също учат значим урок благодарение на болката. В интервала на детството доста родители компенсират възприятието си за виновност с дарове или пък такива родители, които демонстрират примирителност в държанието си. Децата са доста сензитивни и неведнъж могат да спекулират с родителското възприятие за виновност. Но не тъй като са неприятни, а тъй като виновният родител е слаб и манипулируем. Има избрани изрази, които безспорно посяват семенцето на виновността у децата: „ Ти не си като Х. “; „ Не си малко дете. “; „ Не се прави на по- интелигентен от мен. “; „ Аз изкарвам парите,… до момента в който живееш в моята къща... “; „ Не прави това самичък, остави ме аз да го свърша. “ и така нататък
Виновността ни сполита и когато желаеме нещо за себе си. Смята се за огромно мъжество самоотвержените и безплатни действия. И щом решим да желаеме нещичко за себе си, нахлува чувството за неправда, за прекрачване на неразрешена граница.
Как да преодоляваме възприятието за виновност?
За да може да се оправим с възприятието за виновност на първо място е належащо да се научим да си прощаваме, сами на себе си. Чувството за виновност има деструктивна мощ, която може да ни направи непълноценни. Прошката е сложна стъпка, даже по- сложна към самите нас, в сравнение с към близките. Помислете единствено, какъв брой пъти сте си казвали, че не ще си простите избрана постъпка или неизказано мнение? Кой ще ви елементарни, в случай че не вие самите?
Когато изпитваме моменти на уязвимост, това не е безвъзвратна загуба. По този метод демонстрираме на детето, че е човешко да се бърка, че хората не са идеални, че мама и баща не са супер герои и това оформя една действителна преценка за света.
Всеки има избран лимит на сензитивност и схващане. Няма общо годно държание, няма формула, рецепта, книга или философия, която да дефинира и поставя граници и да дава безпрекословна независимост. Всеки носи в себе си своето лично схващане за нещата, познание за нещо, което другият не умее и назад.
Няма правилни и неверни отговори, всичко е опит, който ни учи. Ако сме позволили неточност дано приемем това за урок, който ни прави една концепция по- мъдри за в бъдеще.
Прекалено високите условия също теглят виновността след себе си, тъй като не постоянно съумяваме да задоволим взискателността си. Трябва да сме толерантни към себе си и да се вместваме в личните си благоприятни условия.
Виновни сме, когато ни се прииска отмора, привикнали сме да бъдем под пара и постоянно в центъра на динамичността. Ако се замислим за отблъскване от пътя или кажем стоп, това е лимита ми, дребният демон се появява като от шоу за фокуси на рамото ни и злокобно ни боде с тризъбеца. И като е станало дума за фокуси, постоянно ни се желае да жонглираме с доста действия с цел да е чиста съвестта ни и да няма време и място това малко червейче да си проправя път в мозъка ни. Вина изпитваме, когато се укоряваме, че не сме положителни родители. Захапали управленията за идеалния родител 200 страници гълтаме виновност. Кършим пръсти какъв брой сме кърмили или не нашето отроче, по кое време се е научило да приказва, да поздравява, да щипе и хапе, да употребява гърнето. Нима родителят, който желае отмора е себелюбив, или пък майката, която не е чела „ Основни стадии на детството “ е некомпетентна и неспособна? Виновни сме, че сме се оженили/омъжили за неправилния сътрудник или сме не запомнили остарели другари. А те, дали помнят нас? И за какво още на следващия ден не им се обадим с цел да подновим хубавото минало. Изпитваме виновност, когато сме се развели и считаме, че сме осакатили детството на най- благото ни като отнемем идеала за семейство. Малцина обаче схващат, че принудително непокътнатите връзки са повече злощастни точно за детето им, което един ден ще поеме своя път в живота, а те ще са на прага на половината си живот, празни, нещастни и необичани.
Едно от най- унищожителните усеща за виновност изпитват родителите. Да ли са задоволително положителни родители, да ли са прекомерно строги или пък нехайни по отношение на развъждането на детето си. Често, когато ни боли, си мислим, че някъде сме сбъркали и поради това не сме могли да предотвратим сегашната болежка. Или че тя е наказване за нещо неприятно, което сме сторили.
Кой сподели, че болката е единствено неприятно и нездравословно нещо? Да, неприятно е когато страдаме и ни боли, само че болката може да ни калява за нещо по- огромно и щом ни боли затова учим значим урок. Децата също учат значим урок благодарение на болката. В интервала на детството доста родители компенсират възприятието си за виновност с дарове или пък такива родители, които демонстрират примирителност в държанието си. Децата са доста сензитивни и неведнъж могат да спекулират с родителското възприятие за виновност. Но не тъй като са неприятни, а тъй като виновният родител е слаб и манипулируем. Има избрани изрази, които безспорно посяват семенцето на виновността у децата: „ Ти не си като Х. “; „ Не си малко дете. “; „ Не се прави на по- интелигентен от мен. “; „ Аз изкарвам парите,… до момента в който живееш в моята къща... “; „ Не прави това самичък, остави ме аз да го свърша. “ и така нататък
Виновността ни сполита и когато желаеме нещо за себе си. Смята се за огромно мъжество самоотвержените и безплатни действия. И щом решим да желаеме нещичко за себе си, нахлува чувството за неправда, за прекрачване на неразрешена граница.
Как да преодоляваме възприятието за виновност?
За да може да се оправим с възприятието за виновност на първо място е належащо да се научим да си прощаваме, сами на себе си. Чувството за виновност има деструктивна мощ, която може да ни направи непълноценни. Прошката е сложна стъпка, даже по- сложна към самите нас, в сравнение с към близките. Помислете единствено, какъв брой пъти сте си казвали, че не ще си простите избрана постъпка или неизказано мнение? Кой ще ви елементарни, в случай че не вие самите?
Когато изпитваме моменти на уязвимост, това не е безвъзвратна загуба. По този метод демонстрираме на детето, че е човешко да се бърка, че хората не са идеални, че мама и баща не са супер герои и това оформя една действителна преценка за света.
Всеки има избран лимит на сензитивност и схващане. Няма общо годно държание, няма формула, рецепта, книга или философия, която да дефинира и поставя граници и да дава безпрекословна независимост. Всеки носи в себе си своето лично схващане за нещата, познание за нещо, което другият не умее и назад.
Няма правилни и неверни отговори, всичко е опит, който ни учи. Ако сме позволили неточност дано приемем това за урок, който ни прави една концепция по- мъдри за в бъдеще.
Прекалено високите условия също теглят виновността след себе си, тъй като не постоянно съумяваме да задоволим взискателността си. Трябва да сме толерантни към себе си и да се вместваме в личните си благоприятни условия.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ