Трябва да стъпим на самочувствието си на древен, силен и

„ Трябва да стъпим на самочувствието си на античен, мощен и културен народ и да не пропуснем шанса още веднъж да бъдем подобен. “

Професор Кирил Топалов е роден през 1943 година в София. Дълги години преподава български език и литература в български, френски и гръцки университети. Бил е шеф на Националната библиотека „ Св. Св. Кирил и Методий “.

Носител е на най-високи държавни ордени на Ватикана (2016), Суверенния Малтийски медал (2017) и Черна Гора (2016). Почетен жител е на Атина и София.

Автор е на доста научни проучвания, на 4 книги с разкази, на 11 романа, множеството неведнъж издавани. Някои от тях са филмирани – „ Бъди благословена “, „ Не се сърди, Човече “, „ Бягай… Обичам те “.

Автор е на голям брой пиеси, поставяни на български и задгранични подиуми.

Писател, драматург, киносценарист, книжовен историк и критик, преводач, посланик и държавник – проф. Кирил Топалов е освен бележит създател, само че и значима персона, съдействала за развиването на българската просвета и общество.

Неговото творчество и активност оставят трайна диря в духовния живот на България.

Още старобългарският публицист е споделил: „ Голи са без книги народите “.

Защото общуването с книгата е съкровен акт – ти я държиш в ръцете си, галиш я, обичаш я, можеш от време на време даже и да ѝ се разгневиш, само че в никакъв случай не можеш без нея. Тоест можеш, само че не е здравословно за теб.

Все повече са хората, които признават, че от години не са прочели нито една книга, четат единствено спортните рубрики на вестниците или гледат телевизионни шоута.

Как тогава ще знаят какво е било преди двайсет, трийсет или петдесет години?

С времето неприятното се не помни и не е инцидентно, че от ден на ден хора от нечетящите са подготвени да ти кажат: „ Ах, какъв брой спокоен е бил животът в миналото! “. Спокоен ли?

В Съюза на писателите идваше всеки ден нощният бюлетин на Министерство на вътрешните работи, беше за началниците единствено, само че от време на време се случваше и на някои от простосмъртните да надзърнат вътре. Когато за първи път прочетох този бюлетин, аз помислих, че пребивавам в Чикаго, тогава този град бе определян като знак на престъпността в Америка.

В София всяка нощ са се правили страшни закононарушения, само че нищо не се съобщаваше. И всички живееха със съзнанието, че се намираме в една Аркадия.

Е, правилно, могат да те пратят на лагер, но в случай че си затваряш устата и не приказваш политически вицове, може и да не те пратят.

Да, не е било чак по този начин както е в този момент, тъй като диктатурата постоянно вкарва несравнимо по-строг ред. Наказвайки те грубо за дребни неща, тя ти дава урок и образува боязън у останалите.

Диктатурата искаше да ти покаже, че не можеш да правиш нищо прикрито от нея. Тя вижда на всички места, чува всичко и ти не можеш да се скриеш.

Това те „ възпитава “ и си казваш – аха, значи всичко се вижда, всичко се знае, да си налягам парцалите, да не се зъбя на системата.

Но това не беше „ грижа за индивида “, а отбрана на речената система, беше педагогика на насилието и тежките санкции, които се постановяваха, имаха известно превантивно значение.

Съвременникът ни е човек на кръстопът.

Той половин век беше лишен от независимост, само че в този момент тя му се оказва ненужна, той наподобява на корабокрушенец, който, прекарвайки на уединен сал доста години, с цел да оцелее, последователно е нагодил организма си да пие по някакъв неестествен метод солената морска вода и да яде сурова риба, която съвсем сама е изскачала на сала му.

Достигането до някакъв бряг или избавителен транспортен съд може да стресира съвсем гибелно и стомашно-ензимно-преработващата, и духовно-ценностната му система.

Казано с други думи, за дълго и ловко обработваното по избран метод мислене цялостната с отговорности и опасности независимост е несравнимо и евентуално в някаква степен естествено по-лоша от уюта на стадно обезпеченото иго.

За мен това е основната тематика за индивида на времето.