Стефан Цанев е един от най-изтъкнатите съвременни български писатели, поети,

Иде времето, когато преставаме да вярваме в безсмъртието - СТЕФАН ЦАНЕВ

Стефан Цанев е един от най-изтъкнатите модерни български писатели, поети, драматурзи и есеисти. Роден е на 7 август 1936 година в село Червена вода, Русенска област. С годините той става водеща фигура в българската литература и спектакъл, прочут с острите си обществени и политически послания и метафизичен разсъждения върху българската история и общество.

Стефан Цанев стартира своята креативна кариера като стихотворец, само че последователно уголемява сферата си на изложение, като включва в репертоара си и пиеси, есета и романи. Неговата лирика постоянно е философска и надълбоко рефлексира върху човешката психика, до момента в който драматургията му визира остри обществени и политически тематики. Стилът на Цанев се характеризира със мощна емоционалност, драматизъм и самобитен изказ, постоянно изпълнен с метафори и знаци.

През своята дългогодишна кариера Стефан Цанев е награждаван с голям брой оценки за приноса си към българската литература и просвета, измежду които Националната премия за литература „ Иван Вазов “ и Орден „ Стара планина “. Стефан Цанев получи премията „ Перото “ за повсеместен принос към българската литература.

НОКТЮРНО

Залезът падна… Спиш ли?
Или ме чакаш… Обичам те.
Дълго ли ме нямаше?
Не се сърди, че ме нямаше. Обичам те.
Често ще ме няма.
Ще бъда до теб – и ще ме няма. Обичам те.
Трябва да свикнеш с това.
Не те ревнувам от тревите. Повече
не ми изменяй. Ето
погалвам косите ти… Спиш ли?
Вече иде времето, когато преставаме да имаме вяра
в безсмъртието. Обичам те.
Мислим съответно. Какво ще остане след нас?
Стих или тон,
който ще скача като бълха от човек на човек?
Или стол, на който ще седи някой
и ще приказва нещо неясно за стола?
Или креват, на който ще бъде заченат някой?
Или оръжие, с което ще убиват по-добре?
Траншея или канал за напояване?
Мост или преграда? Или прозорец?
Или прозорец?
Не се сърди, че ме няма.
Северният вятър вие зад прозореца,
северният вятър…
(1965)

БАБАТА СТОИ, ОБЛЕГНАТА НА БОРА
и гледа към върховете. Бабата плаче,
само че очите ѝ като варовик попиват сълзите,
попиват всичко. Тя няма към този момент илюзии,
че нещо може да се случи – да се влюби
или да роди. Бабо,
остава ти единствено да умреш –
последното човешко премеждие.

И тази мисъл е огромна, огромна като море
и ти си единствено една от рибите,
които не могат да избягат от морето.
Хайде, не плачи.
Кажи довиждане на върховете, на птиците, напразно,
на мравките,
на всичко,
единствено на земята кажи сбогом!

Тя ни чака, цялостен живот ни чака
тази черна Пенелопа –
преди няколко ери изпусна ръцете ни,
в този момент ни държи крепко за краката,
ние, погрешни одисейчета, се опитваме да летим,
само че летим, не летим – идва часът
на огромното приземяване…

Мръква се. Бабата стои, облегната на бора,
надалеч от грижите, надалеч от парите, надалеч от движимостите,
надалеч от нашите борби,
свети в тъмното ореола на косите ѝ,
плаче под звездите
и е над
всички ни.
(1971)