Емил Чоран е един от най-оригиналните мислители и писатели на

Емил Чоран е един от най-оригиналните мислители и писатели на XX век, прочут със своите мрачни, метафизичен размишления, бездънен песимизъм и блян да разкрие най-тъмните ъгли на човешката душа. Роден през 1911 година в дребното румънско градче Ръшнари, Чоран прекарва ранните си години в среда, която ще сложи основите на неговото скептично отношение към живота и съществуването.

Още от млада възраст Чоран се потапя в литературата и философията, приключва философия в Букурещ и стартира своя книжовен път, като скоро става прочут с острите си есета и метафизичен трактати. През 1937 година се мести в Париж – град, който се трансформира в негов дом до края на живота му. Париж го въодушевява, само че в същото време и затвърждава неговия вътрешен спор и отчаяние от човешката природа и от личното му битие.

Чоран остава в историята със своите произведения на френски език – език, който той усвоява напълно и който му разрешава да съобщи в нюанси и тактичност дълбоките си метафизичен прозрения. Книги като „ Сълзи и светии “ и „ Падението в бездната “ разкриват една невероятна интелектуална и прочувствена мощ – мислите му се движат сред отчаянието и възхищението пред парадокса на живота, сред мъчителното търсене на истината и сладостта на отчаянието. В тези произведения Чоран не просто подлага на критика човешката същина – той съумява да откри хубост и в най-дълбоките форми на човешкото страдалчество и болежка.

Животът и творчеството на Чоран са белязани от една мъчителна искреност. Той не търси избавление, а намерено приема неизбежността на гибелта и на разпадането на смисъла, трансформирайки ги в собствен главен обект на метафизичен размисли. Парадоксално, въпреки и изпълнени с мрак, неговите текстове разкриват и една самобитна светлина – той открива „ мир “ в самото страдалчество, намира разтуха в скептицизма си.

До последните си дни Емил Чоран остава правилен на своите хрумвания, а животът му – непретенциозен и съвсем аскетичен – отразява философията, която той предава в своите творби. Чрез мъчително точната си прозаичност, Чоран приканва читателите си освен да размишляват над съществуването, само че и да одобряват безсмислието на света като източник на независимост.

В историята на литературата и философията Емил Чоран оставя диря като публицист, който не се бои да разголи душата си пред своите читатели и да покаже несъвършенствата на света. Той е човек, който, изпълнен с несклоняем песимизъм, съумява да трансформира този песимизъм в креативна мощ, която продължава да провокира и въодушевява.

Сама по себе си всяка концепция е неутрална или би трябвало да бъде такава, но индивидът ѝ придава живот, придвижва в нея своите пристрастености и своето безумие; размътена, превърната във поверие, тя се вписва във времето, приема образа на събитие и по този начин преходът от логичност към епилепсия е завършен… По този метод се раждат идеологиите, доктрините и кървавите фарсове.

Веднъж изгубил способността си да бъде апатичен, човек се трансформира в евентуален убиец; задоволително е да трансформира своята концепция в господ, и резултатите стават непредсказуеми. Убива се постоянно в името на някакъв господ или на негови заместители; безчинствата, провокирани от богинята на Разума, от национални, класови или расови хрумвания, се родеят с тези на Инквизицията или на Реформацията.

Самият демон бледнее пред оногова, който обладава истина, своята истина.

Какво друго е Грехопадението, в случай че не гонене на една истина и увереността, че тази истина е била открита, в случай че не пристрастеност към догмата и празненство на тази доктрина?

Огледайте се към вас: на всички места ларви, които проповядват; всяка институция извършва някаква мисия; сходно на храмовете, кметствата си имат собствен абсолют; администрацията с нейните правила – метафизика, предопределена за маймуни…

Всички се стремят да поправят общия живот; за това мечтаят даже просяците и неизлечимо болните; уличните тротоари и лечебните заведения гъмжат от реформатори.

Стремежът да стане източник на събития се демонстрира у всеки като лудост или като умишлено признато проклинание. Обществото е истински ад, обитаем от спасители!

Всички несгоди в живота се дължат на някаква „ идея за живота “.

Страстта към проповеди е по този начин крепко вкоренена в нас, че изплува от дълбини, които инстинктът за самозапазване не познава. Всеки чака своя момент, с цел да предложи нещо, без значение какво. Той има глас и това е задоволително. Ние плащаме скъпо за това, че не сме глухи и че не сме неми.

От боклукчиите до снобите всички сеят незаконно милосърдие, всички раздават предписания за благополучие, всички желаят да направляват стъпките на другите; от това животът на общността става нетърпим, а животът уединено още по-непоносим. Когато не се месим в делата на другите, дотам се тревожим за нашите лични каузи, че трансформираме нашето аз в вяра или, в противен случай, започваме да го отхвърляме: ставаме жертва на всемирната игра…

Източникът на нашите дейности се корени в несъзнателната податливост да считаме себе си за център, за смисъл и за постижение на времето.

Съзнавайки, че нищо не може да докара до на никое място, че всемирът е просто непряк артикул на нашата горест, за какво да се лишаваме от удоволствието да се препънем и да си строшим главата в земята и небето?

Животът се основава от бълнуването и се разрушава от скуката.