Как историята на Паисий събуди българите
Три години след написването й св. Софроний Врачански прави първия дубликат Светецът употребил сведения от произведения на св. патриарх Евтимий, Христофор Жефарович и Мавро Орбини
През 2022 година се изпълват 300 години от рождението и 60 години от канонизацията на св. Паисий Хилендарски, както и 260 години от написването на „ История славянобългарска ”. По този мотив в поредност от изявления ще ви срещнем с най-важните моменти от живота на св. Паисий, както и с неговата творба, запалила огъня на Българското Възраждане. В този брой приказваме за неговата творба „ История славянобългарска ”.
„ Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате драговолно своя жанр и своето българско родно място и желаете да разберете и знаете известното за своя български жанр и за вашите татковци, прародители и царе, патриарси и светии по какъв начин изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и потребно да знаете известното за делата на вашите татковци, както знаят всички други племена и нации своя жанр и език, имат история и всеки образован от тях знае, споделя и се гордее със своя жанр и език ”.
Така стартира Предисловието към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в „ История славянобългарска ”.
Тази история е първото възрожденско произведение на българска историография. Написана е в интервала 1760-1762 година, а три години по-късно - през 1765 година, св. Софроний Врачански прави нейн дубликат. Историците и учените одобряват за алегорично начало на Българското възобновление написването и разпространяването на „ История славянобългарска ”.
През XVIII в., когато св. Паисий стартира „ замислянето на история на България, останалите балкански нации също са потиснати от Османската империя. Но като че
тяхното самочувствие е смазано по-малко спрямо българското
Много от учените сочат творбата на св. Паисий като значим повод за образуването на българското съзнание. Поради вековното иго българите стартират да губят своето съзнание и не помнят историята си, славното си минало и това, че в действителност има защо да се гордеят.
Благодарение на това, че става таксидиот, св. Паисий има опцията да пътува и по този начин да обиколи села и градове и да добавя с „ многочислени свидетелства историята на българите ”. В това свое пътешествие светецът открива богатите библиотеки на светогорските манастири. След като бива изпратен от братството на Хилендарския манастир в Сремски Карловци, което по това време се намира в Хабсбургската империя, св. Паисий се среща с съветското издание на съчинението на дубровнишкия историк, публицист и летописец Мавро Орбини, който се посвещава на работа по създаване на историята на южнославянските нации. От него точно св. Паисий научава незнайни до тогава обстоятелства за историята на българския народ.
„ Четете и знайте, с цел да не бивате подигравани и укорявани от други племена и нации. Твърде доста обикнах българския жанр и родно място и доста труд използвах да групирам от разнообразни книги и истории, до момента в който събрах и сплотих историята на българския жанр в тая книжчица за ваша изгода и хвалба. Написах я за вас, които обичате своя жанр и българското родно място и обичате да знаете за своя жанр и език. Преписвайте тая историйца и платете, дано ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне! ”, написа светецът в своя увод към „ История славянобългарска ”.
В своята творба светецът
мощно упреква своите сънародници за това, че елементарно се отхвърлят от своето
и стартират да следват непознатото. „ Аз видях, че доста българи постъпват по този начин и отиват по непознати език и бит, а своя хулят ”, написа той. За това и основава своята история, за всички отцеругатели, които не обичат своя жанр и език, само че освен за тях написа. „ А за вас, които обичате да знаете и слушате своя жанр и език, написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики. Толкова години са царували и господствували на земята и са имали царски истории и архиерейски кондики, познания за всичко и за доста български светци, жития и служби ”, споделя още св. Паисий.
Връщайки се на Св. Гора – Атон, св. Паисий обобщава историята, открита в Сремски Карловци. Той се среща с житията на доста български светии, царски грамоти, съчинения и произведения на св. патриарх Евтимий, както и „ Стематографията ” на Христофор Жефарович. Влияние върху неговата история има и творбата на Цезар Бароний.
Появилите се почти по същото време исторически съчинения от втората половина на XVIII в. не реализират същата стойност като труда на св. Паисий Хилендарски, " тъй като „ История славянобългарска ” ги оставя в сянка и продължава да живее и да буди интерес у народа с доста по-голяма мощ от всичко написано ”. Спиридоновата и Зографската анонимна история не получават същата известност. Св. Паисий Хилендарски съумява да разсъни възрожденския интерес към предишното, а народът се оказва разчувствуван от това минало.
По думите на един от митрополитите на Св. Синод при канонизацията на св. Паисий Хилендарски през 1962 година, светецът от Св. Гора в „ безпросветните дни на многовековното двойно иго пална светлинката на национално осъзнаване, разпали в сърцата жадност за независимост, възкреси народа за нов, свободен живот ”. Св. Паисий се явява
сходно на старозаветен оракул на българския народ
който в мрака на робството начертава пътя на българското страдалческо, само че и героично възмогване. „ Авторът на тази „ историйца ” се открива повече като един мъдрец на историята, в сравнение с като един историограф ”.
Въпреки че е далечен на Света Гора, св. Паисий е покрай своя народ, до неговите премеждия, паники и тествания. „ Няколко десетилетия той кръстосва с това схващане българската (отива даже и в немска) земя и неговият вървеж е като в приказките: единият му крайник тука, другият – два века напред. Защото като всяко неизмеримо събитие, той не се мери със своето време и неговата същинска тежест е в бъдещето ”, написа Константин Константинов в паметния брой на „ Църковен вестник ” за св. Паисий Хилендарски. И пита в своя текст: „ Виждал ли е той в своите самотни часове на бдение далечния плод на тоя странна сеитба? Вярвал ли е самият той в обещанията на своите лични думи? Кой би могъл да ни каже де свършва паниката и подозрението – де почва увереността? Но, в края на краищата, не е ли все едно: книгата е написана и изпратена в света, с цел да прави своята работа ”.
И в този неукротим проливен дъжд, който прелива отвън текста на тази дребна „ историйца ” и повлича всичко след себе си, думите изгубват своето нормално значение, добиват друга стойност, „ трептят умилително, увещават упорито, разтапят се от някаква сурова деликатност към „ простите орачи, копачи, овчари и занаятчии ”, съкратяват се буреносно, тътнат от негодувание… Това е в действителност чоп на фаворит. Защото неговият облик се е стопил във вековечния облик на българската земя и няма по какъв начин да се отдели от него. И тъй като неговото име от дълго време към този момент не е просто човешко име, а нов смисъл на това безсмъртно нещо, без което „ няма живот ” и което се назовава със страшната и сладка дума - независимост ”.
Св. Паисий Хилендарски ни освободи от оковите на духовното иго.
Даде късмет на българите да подишат чист въздух
Даде на народа, когато той най-вече се нуждаеше, да пие от извора на чистата вода. Възбуди в него ентусиазъм за нов живот, за обновяване, за независимост. Всички тези пориви на българския народ, целият негов обичай и всички неясно живеещи в душата му обичаи се сливаха, по думите на протопрезвитер Стефан Цанков, в едно хармонично цяло и бликаха от един чист извор. „ Неговата национална философия, морал, култура и вяра; живата му религия и очакване в Бога. За това и битките му за националност, дързост, култура, чест и човечност се изляха в битки църковни и тъй като тия битки бяха битки за религия и Бог, за религия в правдата, за Бог на любовта. Затова се те водиха с непорочност и възторг на религиозната религия. За това се те увенчаха с нечувания в друга история триумф – един пропуснат, аргатски народ да се самоизрови, да се самоиздигне ”.
През 2022 година се изпълват 300 години от рождението и 60 години от канонизацията на св. Паисий Хилендарски, както и 260 години от написването на „ История славянобългарска ”. По този мотив в поредност от изявления ще ви срещнем с най-важните моменти от живота на св. Паисий, както и с неговата творба, запалила огъня на Българското Възраждане. В този брой приказваме за неговата творба „ История славянобългарска ”.
„ Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате драговолно своя жанр и своето българско родно място и желаете да разберете и знаете известното за своя български жанр и за вашите татковци, прародители и царе, патриарси и светии по какъв начин изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и потребно да знаете известното за делата на вашите татковци, както знаят всички други племена и нации своя жанр и език, имат история и всеки образован от тях знае, споделя и се гордее със своя жанр и език ”.
Така стартира Предисловието към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в „ История славянобългарска ”.
Тази история е първото възрожденско произведение на българска историография. Написана е в интервала 1760-1762 година, а три години по-късно - през 1765 година, св. Софроний Врачански прави нейн дубликат. Историците и учените одобряват за алегорично начало на Българското възобновление написването и разпространяването на „ История славянобългарска ”.
През XVIII в., когато св. Паисий стартира „ замислянето на история на България, останалите балкански нации също са потиснати от Османската империя. Но като че
тяхното самочувствие е смазано по-малко спрямо българското
Много от учените сочат творбата на св. Паисий като значим повод за образуването на българското съзнание. Поради вековното иго българите стартират да губят своето съзнание и не помнят историята си, славното си минало и това, че в действителност има защо да се гордеят.
Благодарение на това, че става таксидиот, св. Паисий има опцията да пътува и по този начин да обиколи села и градове и да добавя с „ многочислени свидетелства историята на българите ”. В това свое пътешествие светецът открива богатите библиотеки на светогорските манастири. След като бива изпратен от братството на Хилендарския манастир в Сремски Карловци, което по това време се намира в Хабсбургската империя, св. Паисий се среща с съветското издание на съчинението на дубровнишкия историк, публицист и летописец Мавро Орбини, който се посвещава на работа по създаване на историята на южнославянските нации. От него точно св. Паисий научава незнайни до тогава обстоятелства за историята на българския народ.
„ Четете и знайте, с цел да не бивате подигравани и укорявани от други племена и нации. Твърде доста обикнах българския жанр и родно място и доста труд използвах да групирам от разнообразни книги и истории, до момента в който събрах и сплотих историята на българския жанр в тая книжчица за ваша изгода и хвалба. Написах я за вас, които обичате своя жанр и българското родно място и обичате да знаете за своя жанр и език. Преписвайте тая историйца и платете, дано ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне! ”, написа светецът в своя увод към „ История славянобългарска ”. В своята творба светецът
мощно упреква своите сънародници за това, че елементарно се отхвърлят от своето
и стартират да следват непознатото. „ Аз видях, че доста българи постъпват по този начин и отиват по непознати език и бит, а своя хулят ”, написа той. За това и основава своята история, за всички отцеругатели, които не обичат своя жанр и език, само че освен за тях написа. „ А за вас, които обичате да знаете и слушате своя жанр и език, написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики. Толкова години са царували и господствували на земята и са имали царски истории и архиерейски кондики, познания за всичко и за доста български светци, жития и служби ”, споделя още св. Паисий.
Връщайки се на Св. Гора – Атон, св. Паисий обобщава историята, открита в Сремски Карловци. Той се среща с житията на доста български светии, царски грамоти, съчинения и произведения на св. патриарх Евтимий, както и „ Стематографията ” на Христофор Жефарович. Влияние върху неговата история има и творбата на Цезар Бароний.
Появилите се почти по същото време исторически съчинения от втората половина на XVIII в. не реализират същата стойност като труда на св. Паисий Хилендарски, " тъй като „ История славянобългарска ” ги оставя в сянка и продължава да живее и да буди интерес у народа с доста по-голяма мощ от всичко написано ”. Спиридоновата и Зографската анонимна история не получават същата известност. Св. Паисий Хилендарски съумява да разсъни възрожденския интерес към предишното, а народът се оказва разчувствуван от това минало.
По думите на един от митрополитите на Св. Синод при канонизацията на св. Паисий Хилендарски през 1962 година, светецът от Св. Гора в „ безпросветните дни на многовековното двойно иго пална светлинката на национално осъзнаване, разпали в сърцата жадност за независимост, възкреси народа за нов, свободен живот ”. Св. Паисий се явява
сходно на старозаветен оракул на българския народ
който в мрака на робството начертава пътя на българското страдалческо, само че и героично възмогване. „ Авторът на тази „ историйца ” се открива повече като един мъдрец на историята, в сравнение с като един историограф ”.
Въпреки че е далечен на Света Гора, св. Паисий е покрай своя народ, до неговите премеждия, паники и тествания. „ Няколко десетилетия той кръстосва с това схващане българската (отива даже и в немска) земя и неговият вървеж е като в приказките: единият му крайник тука, другият – два века напред. Защото като всяко неизмеримо събитие, той не се мери със своето време и неговата същинска тежест е в бъдещето ”, написа Константин Константинов в паметния брой на „ Църковен вестник ” за св. Паисий Хилендарски. И пита в своя текст: „ Виждал ли е той в своите самотни часове на бдение далечния плод на тоя странна сеитба? Вярвал ли е самият той в обещанията на своите лични думи? Кой би могъл да ни каже де свършва паниката и подозрението – де почва увереността? Но, в края на краищата, не е ли все едно: книгата е написана и изпратена в света, с цел да прави своята работа ”.
И в този неукротим проливен дъжд, който прелива отвън текста на тази дребна „ историйца ” и повлича всичко след себе си, думите изгубват своето нормално значение, добиват друга стойност, „ трептят умилително, увещават упорито, разтапят се от някаква сурова деликатност към „ простите орачи, копачи, овчари и занаятчии ”, съкратяват се буреносно, тътнат от негодувание… Това е в действителност чоп на фаворит. Защото неговият облик се е стопил във вековечния облик на българската земя и няма по какъв начин да се отдели от него. И тъй като неговото име от дълго време към този момент не е просто човешко име, а нов смисъл на това безсмъртно нещо, без което „ няма живот ” и което се назовава със страшната и сладка дума - независимост ”.
Св. Паисий Хилендарски ни освободи от оковите на духовното иго.
Даде късмет на българите да подишат чист въздух
Даде на народа, когато той най-вече се нуждаеше, да пие от извора на чистата вода. Възбуди в него ентусиазъм за нов живот, за обновяване, за независимост. Всички тези пориви на българския народ, целият негов обичай и всички неясно живеещи в душата му обичаи се сливаха, по думите на протопрезвитер Стефан Цанков, в едно хармонично цяло и бликаха от един чист извор. „ Неговата национална философия, морал, култура и вяра; живата му религия и очакване в Бога. За това и битките му за националност, дързост, култура, чест и човечност се изляха в битки църковни и тъй като тия битки бяха битки за религия и Бог, за религия в правдата, за Бог на любовта. Затова се те водиха с непорочност и възторг на религиозната религия. За това се те увенчаха с нечувания в друга история триумф – един пропуснат, аргатски народ да се самоизрови, да се самоиздигне ”.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ