(The Flight of Icarus by Jacob Peter Gowy, c.1610) За

(„ The Flight of Icarus ” by Jacob Peter Gowy, c.1610)

За гордостта | Думи на акад. Владета ЙЕРОТИЧ

За човешките пристрастености са размишлявали и писали най-вече тези, които са ги претърпяли най-дълбоко в себе си, без значение дали това са християнските светци и отци на Църквата през вековете, а естествено и огромните създатели през историята. Много по-късно, едвам през ХІХ век, с тях са се занимавали и учените-психолози, с цел да стигнат и те, както и техните славни прародители, макар че са разглеждали пристрастеностите по друг метод, до сходни изводи за тяхната природа и аргументи, за метода им на проявление и битката на индивида с тях. – с ония, които прекарват отшелнически живот, заради липса на случаи за това ” (Лествица 15:75-76). За св. Йоан Лествичник „ пристрастеността е зло ”, наличие на мислите и стремежи на сърцето, което насочва душата към нездравословни стремежи и греховни каузи. 

Според мнението на съвсем всички църковни отци, гордостта (а и завистта) е най-тежката и най-пагубна пристрастеност. Тя е „ античното зло ”, тъй като посредством нея завистливият Луцифер изнемощял от Бога, посредством нея е паднал и Адам, посредством нея всички ние падаме всеки ден. Гордостта е майка на всеки различен грях, тъй като във всеки един от седемте смъртни гряха се съдържа и горделивост. Затова и битката с тях е толкоз сложна. Според наставление 23 в Лествицата „ гордостта е отменяне на Бога, бесовско откритие, пренебрежение към индивидите, майка на осъждането, изчадие на похвалите, знак за неплодородие на душата, прогонване на Божията помощ, предтеча на безумието, виновница на паденията, причина за беснуване, извор на яд, врата на лицемерието, цитадела на бесовете, страж на греховете, причина за немилосърдието, непознаване на състраданието, нечовечен мъчител, безсърдечен арбитър, съперник на Бога, корен на хулата ” (Лествица 23:1). Не знам дали има някоя друга човешка пристрастеност, която да е избрана от св. Йоан Лествичник с толкоз доста разнородни, само че в основата си сходни свойства.

Според християнското обучение човешката битка със пристрастеностите, т. е. с нашите грехове, е исполинска, неравностойна битка, която продължава до края на живота, в която индивидът може да бъде победител, единствено в случай че „ Бог му е на помощ ”, тъй като неговите естествени сили са оскъдни в съпоставяне със силите на тези естествено-неестествени сили (неестествени съгласно християнското обучение за падналата човешка природа). Борбата е исполинска и продължителна, тъй като Яков е този, който се бори с Бога, т. е. греховната и паднала човешка природа – с „ неестествената ” християнска религия. С тази оценка за битката на човешката природа и вярата (моралните забрани в нас!) биха се съгласили и актуалните психолози, изключително почитателите на Фройд, Адлер и Юнг, които са съдействали за емпиричните и клинични доказателства за деструктивната (но и конструктивна) мощ на човешките нагони (сексуален и агресивен) и на човешката патология. Не съм сигурен обаче, дали тези огромни психолози на ХХ век биха се съгласили със св. Йоан Лествичник, който споделя: „ Бог не е нито провинен, нито създател на злото. Поради това, заблуждават се ония, които споделят, че някои от пристрастеностите са естествени за душата; те не схващат, че ние сме трансформирали в пристрастености естествените свойства към положително ” (Лествица 26:155). Тук може би ще ни помогне терминът сублимация в психоанализата, под който от християнска позиция би трябвало да се схваща не унищожаването на пристрастеностите, а тяхното видоизменение, или по-точно тяхното връщане към първичните позитивни свойства, като в същото време се резервира тяхната енергийна полезност.

Възможно е нуждата от появяването и наличието на гордостта в индивида да се изясни психически: с безкрайната човешка уязвимост, с неговото повече или по-малко дълготрайно възприятие за непълноценност – както във връзка с Всемогъщия, Невидим и Неразбираем Бог (доколкото човек изобщо Го признава и има вяра в Него), по този начин и във връзка с неукротимата и неразбрана до дъно природа, от която индивидът лишава принудително нейната страшна мощност, като освен това усеща (заради това похищение), умишлено или неумишлено, мощно възприятие за виновност. Всичко прометеевско в индивида, който не осъзнава своя възвишен генезис (с веригите на гордостта човек е завързан за земната канара на смъртта), е наказано да бъде приковано на скалата и орлите да раздерат утробата му. Затова в действителност можем колкото си желаеме и даже през целия си живот да се бунтуваме срещу Бога, както са се бунтували Иван Карамазов или Албер Камю, Маркс, Фройд или Ницше, за това, че Бог не ни Се е разкрил по различен метод, а единствено посредством израилските пророци, Моисей и Богочовека Иисус Христос (Когото не признават за такъв). Можем да релативизираме безапелационно човешката религия в Бога колкото си желаеме, като се позоваваме на многочислените религии в света, всяка от които свидетелства за „ своя ” господ. И не на последно място, можем с яд или с горест да се позовем на ниския растеж, с който сме се родили, на неуместния характер и темперамент, завещан от родителите, на прокълнатата земя „ на плевели и тръни, на подли слънчогледи, на гуляи и на паметници ”, земя на „ късни цветове и ранни мразове ”, в която сме се родили (от поемата Сръбска земя на поета Велко Петрович), само че нищо няма да ни помогне, в случай че макар всички тези, безспорно съществуващи зависимости, които неумишлено ни водят, не създадем свободен и волеви избор. Това е избор на достолепието да бъдем Божии и Христови, тъй като той ще ни даде опция за непрестанно рационализиране – и от тази, и от другата страна на живота – „ до цялостната възраст на Христовото съвършенство ” (Еф. 4:13); до Божието съвършенство, тъй като сме богове – и съгласно думите на св. оракул и цар Давид, и съгласно тези на Христос. Или с избор на гордостта на Луцифер и на Каин, на въстаналите Прометей и Юда, на безконечните богоборци и човекобогове, които, макар че знаят за съществуването на Бога, Го отхвърлят посредством живота, думите и делата си, които подвигат международни революции, унищожават взаимно храмовете си, замърсяват водата, въздуха и земята и проповядват ненавист, отплата и война.

Гордостта се зачева в мозъка, в това „ лудо и свирепо пес ” (както го назовава св. Йоан Лествичник), по-късно слиза в нашите усеща и прониква във волята и по този начин поробва целия човек. Човешкият разум, който непрестанно изследва всички „ пътеки и проходи ” на естественото и човешкото пространство, всички дълбини и ширини на „ Божието и дяволското наличие ”, неизбежно се възгордява, тъй като мисли, че е разкрил нещо, което никой преди него не е съумял да открие; тъй като е прозрял нечии планове или е разкрил някоя причинност в природата или в човешката душeвност, за които твърди, че никой преди него не ги е схванал по този начин фундаментално и всеобхватно. Но индивидът, изключително младежът, неизбежно се възгордява и поради по-малко възвишени неща: да вземем за пример, тъй като е хубав и заради това има триумф пред другия пол; тъй като е интелигентен и е един от най-хубавите възпитаници или студенти; или още по-банално, тъй като родителите му са богати и той може да пилее пари и да бъде друг от другите. Стотици са всички дребни и огромни изкушения, които дебнат индивида през целия му живот, с цел да го предадат на най-трудно излечимата от всички човешки пристрастености – гордостта.

Със съкращения от публикацията „ За гордостта и гнева, за скръбта и отчаянието ” на акад. Владета Йеротич, Превод: Свещ. Стоян Бербатов, презвитера Екатерина Крумова

Източник:
Картина: „ The Flight of Icarus ” by Jacob Peter Gowy, c.1610 - Wikipedia