Студент: СУ е дупка, в която загубих 4 години от живота си
Текст на български студент, приключил Софийски университет и оповестен в Offnews, стана шлагер в интернет през днешния ден. В него Калоян Константинов споделя за премеждията си в специалността " Връзки с обществеността " по време на бакалавърската си степен, а обявата му е във връзка новината, че СУ не съумя да запълни цели 850 бройки от кандидат-студентската си акция, в това число за влиятелни специалности. Ето какво написа Константинов:
" Статията, че даже след трето класиране в СУ има стотици незаети места и университетът разгласи, че ще приема жадно куцо и сакато, не ме изненада, само че най-накрая ме накара да опиша за своите инциденти с ВУЗ-а. Ако не ви се чете докрая, запомнете единствено това: Никога не следвайте в български университет, изучете се в чужбина и се върнете! Но, в случай че въпреки всичко имате една цигара време, апелирам:
Годината е 2012, смело отхвърлям концепцията да последвам в чужбина, тъй като за мен Софийският университет постоянно е бил Светая Светих на образованието, даже към този момент не помня за какво: дали поради криворазбрано родолюбство, или толкоз ми е разбирала главата. Приеха ме с първо предпочитание Връзки с обществеността („ влиятелна компетентност “) във Факултета по публицистика и всеобща връзка, а конспектът пращеше от гръмки обещания, че ще науча необятен набор от дисциплини – от ВО и реклама, през публицистика и социология, до логика на психиката и така нататък
Червените лампички замигаха, когато на първата ни въобще лекция с „ доайена “ на PR-а у нас – Здравко Райков – ни беше казано, че по предмета ще би трябвало да учим единствено от неговите книги, които той услужливо може да ни продаде. Те бяха общо 5 на брой за към 70-80 лева, а курсът малко над 60 души, множеството от които си ги закупиха. Аз обаче не бях измежду тях, защото две от книгите, които той се опита да ни пробута, бяха озаглавени „ Вино за здраве “ и „ Сън за здраве “ и нямаха нищо общо с предмета.
През идващите седмици потресът ми от правописната, пунктуационна и техническа просветеност на другите преподаватели растеше обратнопропорционално на актуалността на техните лекции, които даже преди 20 години е било комплимент да наречеш „ овехтели “. По Компютърно-опосредствена връзка (КОК, огромен подбив, знам) учехме по учебник от 90-те години на предишния век, в който се споделяше, че “chat rooms” са бъдещето на интернет връзката.
По Писане за ВО имахме рубрика по какъв начин се пускат телеграми, по Редактиране ни изпитваха на коректорски знаци, нещо, което след скромните ми 6 години като публицист още не съм видял да се употребява даже в чужбина.
Това обаче не беше изключително огромна болежка за умиране, защото в доста от случаите преподавателите даже не се показваха за лекции, а когато го правеха, от плануваните 3-4 часа стояхме един, директно сили два, след което отвисявахме няколко часа по кафетата до идната лекция, в случай че въобще се проведеше. Така още първоначално, откакто две следващи седмици 60 души бихме път за лекция, на която Райков просто не се появи и даже не си направи труда да предизвести, аз стопирах да вървя. Подобни образци бол; Георги Лозанов повече от един път не се вясна на лекция, а на самия изпит пристигна, написа тематиките на дъската и си потегли с думите, като сме подготвени, да съберем листовете си на един чин и той щял да се върне в някой неустановен миг в бъдещето, с цел да ги събере.
Комуникацията с множеството преподаватели беше единствено доктрина: телефон не можеш да намериш, на електронната си поща рядко отговаряха, а приемното им време беше по-скоро пожелателно. Аз даже допускам, че част от тях не можеха да боравят добре с техника, откакто най-малко два пъти следих разнообразни лектори да стигат до ръба на отчаянието в опит да включат преносимия компютър си или проектора. А тези, които въпреки всичко успяваха, не впечатляваха с PowerPoint презентациите си на равнище 10-и клас. Но това не трябва да ви изненадва, защото междинната възраст на лекторите несъмнено беше 50-60 години. За Бога, Минка Златева и Здравко Райков се познаваха от времето, когато са работили дружно във в. „ Работническо дело “. Тук може би стартирам да звуча злобно и дребнаво, само че няма да се съглася с вас. Да, моите лични майка и татко не могат да включат компютъра, само че те не са преподаватели във Факултета по публицистика и МАСОВА КОМУНИКАЦИЯ, където се допуска, че да си в крайник с технологиите е част от характерността.
В тази връзка, намирането на материали, по които да учиш, ставаше съвсем апокрифно – ще вземеш от някой сътрудник в по-горен курс лекции, ще преснимаш от различен страниците на едно от общо двете копия в цялата страна на едия-коя-си книга, ще надраскаш надве-натри записките, които преподавателят каканиже, гледайки от ръчно написания си лист хартия, нищо, че Гутенберг още през 15-и век е измислил печатането. Практиката в естествените университети материалите, по които да учиш, да ти бъдат елементарно и налично предоставени в електронен формат или най-малко разпечатани и раздадени преди/след лекцията е идеал. Вместо това, преди да стартира да учи така и така безумните нелепости и алабалистики, студентът минава през премеждие в търсенето им, сравнимо с това на Индиана Джоунс, единствено че в тази ситуация Храмът на обречените се назовава Софийски университет.
След ученето, несъмнено, идваха изпитите, огромна част от които бяха просто скандални. При страшилището на ФЖМК – Бондиков – никой и до момента не може да каже критериите, по които оценяваше. Един сътрудник преписва със слушалка на неговия изпит едно към едно от лекциите по предмета и все пак едвам получи тройка. Мен ме къса може би 4-5 пъти по общо два предмета. След последната корекция с няколко сътрудници даже го видяхме по какъв начин хвърля през прозореца листовете от изпита ни (не се ебавам). Подозрението е, че пишеше оценки за наличие. Същият беше казусът с Райков, при който няколко души три години поред предавахме едни и същи курсови работи и всякога получавахме тройки. Същото беше и при Абаджимарионова, Фъртунова и кой ли още не. Слава на Помагало.ком. Положението беше такова: те ни преподаваха едвам не заспим, ние учехме едвам не ни скъсат. След всички инциденти и небивалици последните две години от следването си не стъпих на нито една-единствена лекция, даже на някои изпити не отидох. Към този миг аз и още много сътрудници от дълго време бяхме загрели накъде отиват нещата и се бяхме ориентирали към професионално развиване. На отбраната на дипломната ми работа взех решение да съм малко по-креативен и вместо PowerPoint да употребявам онлайн софтуера Prezi. Видите ли обаче, интернет в залата нямаше. Минутата, в която излязох от отбраната, хвърлих всички копия на дипломната си работа в най-близката кофа и си дадох обещание, че кракът ми повече няма да стъпи в български университет като студент.
Дори няма да разтварям дума за бумащината и безкрайното редене на всевъзможни тъпи опашки като че ли сме Зимбабве, а онлайн администрацията е мираж от прогнилия западен капитализъм. За общежитията не мога да приказвам, от София съм, само че след дребното ми визити в Студентски съм се къпал с „ Мистър Пропър “ и „ Райд “. Колкото до сътрудниците... при започване на първи курс организирах анкета за една публикация, от която се разбра, че към половината даже не знаеха коя е Людмила Живкова, а няколко искрено не виждаха смисъл от това да се учи история въобще.
Виждате ли, конфликтът с цяла образователна система, която като че ли е скроена по най-неудобния метод за студента, арогантните и морално остарели преподаватели, сътрудниците, събрани от прът и въже, след 4 години оставят у теб надълбоко възприятие на засегнатост и обезсърчение. И знам от мои другари и родственици, че ситуацията не е по-различно в множеството факултети и специалности на Софийския. Корумпираността на УНСС даже е възпята в ария, а НСА, Господи, НСА каква порнография е. Бедна ми е фантастиката какво е ситуацията в останалите университети и университетчета.
И не е въпрос на пари, пичове и дами, какъв брой коства да си набереш лекциите на компютър и да ги разпратиш до студентите? Колко коства да сканираш нужната глава от книга? Колко му е да пратиш един мейл, че на следващия ден няма да проведеш лекцията или да следиш няколко онлайн интернационалните журнала по специалността си, с цел да не се излагаш като кифладжия? Струва усилието да си вдигнеш глутеус максимуса и да сършиш малко работа, вместо да лежиш на остарели лаври, в случай че бъдем задоволително великодушни и предположим, че такива в миналото е имало. И в случай че въпреки всичко ще си приказваме за пари, дано да попитаме: заслужава ли гореизброеното 20 милиона лв. (от общ бюджет на СУ 48 милиона за 2016 г.) в надбавки към заплатите, раздадени единствено за една година?!? Нима не можеха тия пари да се вкарат в изработката на удовлетворителен уебсайт, на нови общежития, съоръжение, пропускателна система? Можете ли да си визиите какви колосални суми пари са прилапани от администрацията и преподавателското тяло... не, туловище на Софийския за последните 20 години!
И се чудите за какво няма задоволително студенти. Аз се чудя по какъв начин въобще има и един студент. Да, попаднах и на преподаватели като Нели Огнянова, Христо Кафтанджиев, Николай Михайлов, Искра Баева, Мария Николова, за които не мога да кажа и една неприятна дума и от чиито професионални качества съм останал впечатлен, само че даже няколко птички пролет не вършат.
Крайно време e да признаем, че царят е гол и да си кажем право, куме, в очи истината, вместо да мълчим гузно, тъй като всички участваме в заверата. Може би това е една от аргументите да си мълча до момента, тъй като не е като да съм бил мечтаният студент. Имал съм своите провинения и стоя с името си зад тях, по тази причина и си разреших да назова поименно редица преподаватели – както с неприятно, по този начин и с положително – с цел да понесат отговорността за своите каузи. За това, че прахосват най-хубавите години в живота на едни деца, за това, че опропастяват бъдещето им с мързела и глупавите си брътвежи, за това, че предават едно от най-отговорните призвания и обричат родината си на крах. Но и с цел да признаем, че множеството от нас способстват със своето безмълвно единодушие за кочината, в която живеем. Е, аз няма да си мълча повече. На мен ми писна да съм прасе.
Авторът Калоян Константинов е някогашен редактор в OFFNews, откакто приключва бакалавъра си по ВО в Софийския университет, продължава да следва Близкоизточни науки и политика в Кралския лондонски лицей и Оксфорд, както и да показва страната ни на редица журналистически и политически конференции и конгреси в Англия, Шотландия, Германия, Белгия, Египет. В момента работи в Тунис, където преподава на деца и младежи.
" Статията, че даже след трето класиране в СУ има стотици незаети места и университетът разгласи, че ще приема жадно куцо и сакато, не ме изненада, само че най-накрая ме накара да опиша за своите инциденти с ВУЗ-а. Ако не ви се чете докрая, запомнете единствено това: Никога не следвайте в български университет, изучете се в чужбина и се върнете! Но, в случай че въпреки всичко имате една цигара време, апелирам:
Годината е 2012, смело отхвърлям концепцията да последвам в чужбина, тъй като за мен Софийският университет постоянно е бил Светая Светих на образованието, даже към този момент не помня за какво: дали поради криворазбрано родолюбство, или толкоз ми е разбирала главата. Приеха ме с първо предпочитание Връзки с обществеността („ влиятелна компетентност “) във Факултета по публицистика и всеобща връзка, а конспектът пращеше от гръмки обещания, че ще науча необятен набор от дисциплини – от ВО и реклама, през публицистика и социология, до логика на психиката и така нататък
Червените лампички замигаха, когато на първата ни въобще лекция с „ доайена “ на PR-а у нас – Здравко Райков – ни беше казано, че по предмета ще би трябвало да учим единствено от неговите книги, които той услужливо може да ни продаде. Те бяха общо 5 на брой за към 70-80 лева, а курсът малко над 60 души, множеството от които си ги закупиха. Аз обаче не бях измежду тях, защото две от книгите, които той се опита да ни пробута, бяха озаглавени „ Вино за здраве “ и „ Сън за здраве “ и нямаха нищо общо с предмета.
През идващите седмици потресът ми от правописната, пунктуационна и техническа просветеност на другите преподаватели растеше обратнопропорционално на актуалността на техните лекции, които даже преди 20 години е било комплимент да наречеш „ овехтели “. По Компютърно-опосредствена връзка (КОК, огромен подбив, знам) учехме по учебник от 90-те години на предишния век, в който се споделяше, че “chat rooms” са бъдещето на интернет връзката.
По Писане за ВО имахме рубрика по какъв начин се пускат телеграми, по Редактиране ни изпитваха на коректорски знаци, нещо, което след скромните ми 6 години като публицист още не съм видял да се употребява даже в чужбина.
Това обаче не беше изключително огромна болежка за умиране, защото в доста от случаите преподавателите даже не се показваха за лекции, а когато го правеха, от плануваните 3-4 часа стояхме един, директно сили два, след което отвисявахме няколко часа по кафетата до идната лекция, в случай че въобще се проведеше. Така още първоначално, откакто две следващи седмици 60 души бихме път за лекция, на която Райков просто не се появи и даже не си направи труда да предизвести, аз стопирах да вървя. Подобни образци бол; Георги Лозанов повече от един път не се вясна на лекция, а на самия изпит пристигна, написа тематиките на дъската и си потегли с думите, като сме подготвени, да съберем листовете си на един чин и той щял да се върне в някой неустановен миг в бъдещето, с цел да ги събере.
Комуникацията с множеството преподаватели беше единствено доктрина: телефон не можеш да намериш, на електронната си поща рядко отговаряха, а приемното им време беше по-скоро пожелателно. Аз даже допускам, че част от тях не можеха да боравят добре с техника, откакто най-малко два пъти следих разнообразни лектори да стигат до ръба на отчаянието в опит да включат преносимия компютър си или проектора. А тези, които въпреки всичко успяваха, не впечатляваха с PowerPoint презентациите си на равнище 10-и клас. Но това не трябва да ви изненадва, защото междинната възраст на лекторите несъмнено беше 50-60 години. За Бога, Минка Златева и Здравко Райков се познаваха от времето, когато са работили дружно във в. „ Работническо дело “. Тук може би стартирам да звуча злобно и дребнаво, само че няма да се съглася с вас. Да, моите лични майка и татко не могат да включат компютъра, само че те не са преподаватели във Факултета по публицистика и МАСОВА КОМУНИКАЦИЯ, където се допуска, че да си в крайник с технологиите е част от характерността.
В тази връзка, намирането на материали, по които да учиш, ставаше съвсем апокрифно – ще вземеш от някой сътрудник в по-горен курс лекции, ще преснимаш от различен страниците на едно от общо двете копия в цялата страна на едия-коя-си книга, ще надраскаш надве-натри записките, които преподавателят каканиже, гледайки от ръчно написания си лист хартия, нищо, че Гутенберг още през 15-и век е измислил печатането. Практиката в естествените университети материалите, по които да учиш, да ти бъдат елементарно и налично предоставени в електронен формат или най-малко разпечатани и раздадени преди/след лекцията е идеал. Вместо това, преди да стартира да учи така и така безумните нелепости и алабалистики, студентът минава през премеждие в търсенето им, сравнимо с това на Индиана Джоунс, единствено че в тази ситуация Храмът на обречените се назовава Софийски университет.
След ученето, несъмнено, идваха изпитите, огромна част от които бяха просто скандални. При страшилището на ФЖМК – Бондиков – никой и до момента не може да каже критериите, по които оценяваше. Един сътрудник преписва със слушалка на неговия изпит едно към едно от лекциите по предмета и все пак едвам получи тройка. Мен ме къса може би 4-5 пъти по общо два предмета. След последната корекция с няколко сътрудници даже го видяхме по какъв начин хвърля през прозореца листовете от изпита ни (не се ебавам). Подозрението е, че пишеше оценки за наличие. Същият беше казусът с Райков, при който няколко души три години поред предавахме едни и същи курсови работи и всякога получавахме тройки. Същото беше и при Абаджимарионова, Фъртунова и кой ли още не. Слава на Помагало.ком. Положението беше такова: те ни преподаваха едвам не заспим, ние учехме едвам не ни скъсат. След всички инциденти и небивалици последните две години от следването си не стъпих на нито една-единствена лекция, даже на някои изпити не отидох. Към този миг аз и още много сътрудници от дълго време бяхме загрели накъде отиват нещата и се бяхме ориентирали към професионално развиване. На отбраната на дипломната ми работа взех решение да съм малко по-креативен и вместо PowerPoint да употребявам онлайн софтуера Prezi. Видите ли обаче, интернет в залата нямаше. Минутата, в която излязох от отбраната, хвърлих всички копия на дипломната си работа в най-близката кофа и си дадох обещание, че кракът ми повече няма да стъпи в български университет като студент.
Дори няма да разтварям дума за бумащината и безкрайното редене на всевъзможни тъпи опашки като че ли сме Зимбабве, а онлайн администрацията е мираж от прогнилия западен капитализъм. За общежитията не мога да приказвам, от София съм, само че след дребното ми визити в Студентски съм се къпал с „ Мистър Пропър “ и „ Райд “. Колкото до сътрудниците... при започване на първи курс организирах анкета за една публикация, от която се разбра, че към половината даже не знаеха коя е Людмила Живкова, а няколко искрено не виждаха смисъл от това да се учи история въобще.
Виждате ли, конфликтът с цяла образователна система, която като че ли е скроена по най-неудобния метод за студента, арогантните и морално остарели преподаватели, сътрудниците, събрани от прът и въже, след 4 години оставят у теб надълбоко възприятие на засегнатост и обезсърчение. И знам от мои другари и родственици, че ситуацията не е по-различно в множеството факултети и специалности на Софийския. Корумпираността на УНСС даже е възпята в ария, а НСА, Господи, НСА каква порнография е. Бедна ми е фантастиката какво е ситуацията в останалите университети и университетчета.
И не е въпрос на пари, пичове и дами, какъв брой коства да си набереш лекциите на компютър и да ги разпратиш до студентите? Колко коства да сканираш нужната глава от книга? Колко му е да пратиш един мейл, че на следващия ден няма да проведеш лекцията или да следиш няколко онлайн интернационалните журнала по специалността си, с цел да не се излагаш като кифладжия? Струва усилието да си вдигнеш глутеус максимуса и да сършиш малко работа, вместо да лежиш на остарели лаври, в случай че бъдем задоволително великодушни и предположим, че такива в миналото е имало. И в случай че въпреки всичко ще си приказваме за пари, дано да попитаме: заслужава ли гореизброеното 20 милиона лв. (от общ бюджет на СУ 48 милиона за 2016 г.) в надбавки към заплатите, раздадени единствено за една година?!? Нима не можеха тия пари да се вкарат в изработката на удовлетворителен уебсайт, на нови общежития, съоръжение, пропускателна система? Можете ли да си визиите какви колосални суми пари са прилапани от администрацията и преподавателското тяло... не, туловище на Софийския за последните 20 години!
И се чудите за какво няма задоволително студенти. Аз се чудя по какъв начин въобще има и един студент. Да, попаднах и на преподаватели като Нели Огнянова, Христо Кафтанджиев, Николай Михайлов, Искра Баева, Мария Николова, за които не мога да кажа и една неприятна дума и от чиито професионални качества съм останал впечатлен, само че даже няколко птички пролет не вършат.
Крайно време e да признаем, че царят е гол и да си кажем право, куме, в очи истината, вместо да мълчим гузно, тъй като всички участваме в заверата. Може би това е една от аргументите да си мълча до момента, тъй като не е като да съм бил мечтаният студент. Имал съм своите провинения и стоя с името си зад тях, по тази причина и си разреших да назова поименно редица преподаватели – както с неприятно, по този начин и с положително – с цел да понесат отговорността за своите каузи. За това, че прахосват най-хубавите години в живота на едни деца, за това, че опропастяват бъдещето им с мързела и глупавите си брътвежи, за това, че предават едно от най-отговорните призвания и обричат родината си на крах. Но и с цел да признаем, че множеството от нас способстват със своето безмълвно единодушие за кочината, в която живеем. Е, аз няма да си мълча повече. На мен ми писна да съм прасе.
Авторът Калоян Константинов е някогашен редактор в OFFNews, откакто приключва бакалавъра си по ВО в Софийския университет, продължава да следва Близкоизточни науки и политика в Кралския лондонски лицей и Оксфорд, както и да показва страната ни на редица журналистически и политически конференции и конгреси в Англия, Шотландия, Германия, Белгия, Египет. В момента работи в Тунис, където преподава на деца и младежи.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ