Любовта е люлка между еуфория и разочарование |
Театър " София " сложи една от най-изящните до момента министър председатели на новия сезон. Дебютът " Цветята " на младата авторка Теодора Иванова-Додо впечатлява с прочувствена просветеност и новаторска мисъл. Текстът ѝ издава предпочитание за сверяване на часовника с модерния спектакъл в европейските метрополии. Което Додо значително и съумява. Новото потомство български драматурзи алармира, че е надживяло родното. Че параметрите на локалното му отесняват. Че е квалифицирано да твори европейски спектакъл.
" Цветята " пояснява невъзможността на любовта да оправдае началните бурни упования, с които стартира. Невъзможността да запази себе си дълготрайно. Пиесата се бори с въпроса дали до в действителност огромна обич не се стига единствено тогава, когато тя остава неосъществена... Дали осъществената обич не прилича люлка, която изначално полита в споделена еуфория, само с цел да доближи точка на цялостен поврат. Точка, след която еуфорията се прекършва в отчаяние. Следват нови опити. Опити с нови хора. Люлката отново полита. Пак еуфория. Но още веднъж и още веднъж се връща…
Разсъжденията на авторката върху летливостта на любовта режисьорът Калин Ангелов съумява да трансформира в ефирни импресии. Импресии, в които героите се разтварят в метаобрази. Метаобрази, които мечтателно се понасят отвън време и пространство. Като метаувод към тях в сюжета са вплетени пояснения за естеството на космоса съгласно теориите на квантовата физика. Обяснения, напътстващи от сцената като хор в древногръцка драма. Намекват, че вселената, животът и любовта са неща доста по-сложни от одобрените показа за тях. Далеч по-сложни от доктрините на еснафското съвремие.
Винтидж декорът на Никола Налбантов е в ловко благозвучие. Улавя мечтателното въодушевление на трагичния текст. Заиграва се с носталгията на блуждаещото днешно потомство по романтиката на предишното. Вдъхновяващото, само че изгубено минало… Минало, в което взаимоотношенията сред хората като че ли са били по-подредени, а може би и по-истински? В което животът е текъл в по-спокоен, по-човешки темп, а разсъдъкът не е бил омаломощаван от внушенията на реклама.
Младият актьорски квартет разпростира гений с лекост. Умело осъществя замислите на режисьора. Героите бързо печелят благосклонност. Стават близки. Като да сме ние самите, наши близки или другари. Двете дами – Симона Халачева и Неда Спасова – са източник на лиричен възторг, който оцветява действието с особена емоционалност.
Попитах Теодора Иванова-Додо за историята на творбата ѝ, която е победителка в тазгодишния конкурс на Театър " София " за написване на нова българска пиеса. Поинтересувах се и какво е да си през днешния ден млад драматург, както и за посланието ѝ към публиката.
Какво те въодушеви да напишеш „ Цветята “ и да участваш в състезанието на Театър „ София “?
Цветята е писана като моя дипломна пиеса, с която се дипломирах в НАТФИЗ. Професорите ми бяха единомислещи, че този текст би трябвало да види сцена. Аз също знаех, че пиесата не трябва да е пандизчия на хартия, предусещах, че тя ще живее. Но по какъв начин - това не знаех. Може да се каже, че Симона Халачева, която е в този момент е в основната роля на Рая, е и основен провинен за това. С нея нееднократно сме говорили дълго, крояли сме проекти и сме мечтали по какъв начин ще стигне този текст до феновете, по какъв начин ще наподобява, кой ще го режисира. Тя ме убеди да вземам участие в състезанието на Театър " София ". Това е уникален конкурс за българска драматургия и е добър късмет за драматурзи като мен, които към момента нямат име и опит в театралните среди.
В късата си критика споделям личните си усещания от премиерата. А какво е твоето обръщение към публиката?
Мисля, че посланието на създателя е прекомерно интуитивно, с цел да може да бъде онагледено в няколко думи. В този текст описвам една история за обич и за нелюбов. А какво е противоположното на любовта? Някои ще кажат, че това е омразата, само че това е страхът. Този момент на боязън, когато се вкопчваме в себе си и не виждаме цялостен един свят, преминаващ около нас. Цвят на светове, макро облици, хора с изящни и красиви ръце, същества, които се протягат към нас и биха желали да ни обичат. Само в случай че им позволим. Но сигурна съм, че всеки би отнесъл нещо друго вкъщи си след края на спектакъла.
Има ли младото потомство интерес към драматургията? И – в случай че има – ще го има ли съгласно теб и след 10 години?
Интерес може би е прекомерно мощна дума, имайки поради какъв брой понижава процентът кандидат-студенти в специалността " Драматургия " в НАТФИЗ. Чувала съм, че преди 10 години са кандидатствали 100 души за осем места. Сега нещата са напълно други. Но мисля си, че е прекомерно обяснимо. В един свят, цялостен със същества, които желаят да демонстрират лицата си, краката си, обяда си, котката си, децата си, яхтата си и цялото си всичко, в един свят на директни ексхибиционисти кой желае да се крие зад кулисите в театъра, кой желае съвсем анонимно да написа реплики за други хора? Всички желаят да са на сцената, да са известни, а през днешния ден театрите даже нямат драматурзи на щат. Няма по какъв начин тази специалност да е всеобща и мечтана.
Но имам вяра, че за пишещия човек това няма значение – той желае да работи и думите му да се чуват далеко, а другото не е от голяма важност. След 10 години драматургията евентуално ще е все по този начин „ бутикова “ компетентност. Но съм сигурна в едно – че в никакъв случай няма да изчезне.
А в случай че приказваме за по-общ интерес, драматургията е на всички места – във всяка една форма на развлечение, което ни заобикаля. В компютърните игри, даже и в обществените мрежи и приложения, които са съвременни през днешния ден – във всяко интернет наличие има драматургия. Така че в този смисъл – да, младите имат интерес към драматургия, даже без да го осъзнават.
Мислила ли си по какъв начин интернет технологиите ще се отразят на класическия спектакъл? Има ли нещо в развиването на модерния спектакъл, което вие, младите, забелязвате, а на улегналите театрали убягва?
В България младите театрали се пробват с всички сили да творят и да основават опция за всички нас. Докато оцеляват, до момента в който са изправени пред всичко това, пред което е изправен всеки – повишаването на тока, храната, ресурсите за физическото ни оцеляване. Не мисля, че модерността е въпрос на уталоженост. Мисля, че е въпрос на благоприятни условия и предпочитание за излизане отвън рамките на класическата сцена.
Колкото до интернет технологиите – не би седвало да са спънка, а спомагателен прийом за изява, за реклама, за път към модерния, младеж.
Кои са обичаните ти драматурзи? С кой от тях искаш най-вече да те съпоставят?
От българските боготворя светоусещането на Маргарит Минков, също нежните души на Иван Радоев, Стефан Цанев. Разбира се - Константин Павлов – този несравним гений, какъвто се ражда един път на 100 години. По света - от актуалните харесвам Ерик-Еманюел Шмит, както и Мартин Макдона – светът в пиесите му е тъмен и нежен, толкоз проницаем и тънък, че те хваща боязън. И моят кумир – Харолд Пинтър, с който имах щастието да бъда съпоставена около " Цветята ". Пинтеров език – ми споделиха много хора, да, и това е търсено, само че не по самоцелен метод. Харесвам тази трудност и напластеност на езика, тази индиректност на изрязяване на възприятията на персонажите, която задава безкрайни въпроси у фена. Както споделя самият Пинтър – драматургията не е кръстословица, която публиката да взема решение, а създателят да й разкрива правилните отговори в края на представлението. И това е мое верую – драматургията може да е всичко друго, само че не и дидактична.
Прехранваш се като сценарист на телевизионни сериали и излъчвания. Убеден съм, че се съобразяваш с какви ли не наставления, а евентуално и цензура съгласно политиката на съответната медия. На какви условия си подложена обаче, когато пишеш пиеси? Може ли млад драматург да си разреши достоверно творчество, да прави изкуство вместо занаятчийство?
Освен цензура на медията, актуалният сценарист се сблъсква и с още едно затруднение. Това е разбирането на публиката. Според медиите в този момент то е прекомерно едва, прекомерно лимитирано. За мен публиката ни е доста подценена. Затова и постоянно сме принудени да пишем обяснителни разговори или да повтаряме деяние по няколко пъти. Но аз считам, че колкото повече сдъвкваш храна на някого, толкоз повече го лишаваш от опцията да му пораснат зъби. И по какъв начин да възпитаваш каквато и да е хармония у някой, до момента в който му поднасяш единствено кисело мляко и шпеков колбас? Мисля, че ние като създатели бихме могли да сътворяваме творби на няколко пласта – по този начин всеки ще има къде да се спре, какво да си вземе – високото и низкото участват, въпросът е на кой етаж ще поискаш да слезеш.
А изкуството единствено по себе си е поминък. От старогръцки – τέχνη, което значи по едно и също време и двете. Защото занаятчийството и изкуството са неделими.
В театъра не съм се сблъсквала с това. Пиесата " Цветята " не е прекосявала редакция, тя е това, което съм желала да бъде. Благодарение и на целия прелестен екип, както и на режисьора Калин Ангелов, който съм признателна, че срещнах.
Какви са креативните ти проекти оттук насетне?
Да не преставам да пиша. Умея и други неща. Но това умея най-добре.
" Цветята " пояснява невъзможността на любовта да оправдае началните бурни упования, с които стартира. Невъзможността да запази себе си дълготрайно. Пиесата се бори с въпроса дали до в действителност огромна обич не се стига единствено тогава, когато тя остава неосъществена... Дали осъществената обич не прилича люлка, която изначално полита в споделена еуфория, само с цел да доближи точка на цялостен поврат. Точка, след която еуфорията се прекършва в отчаяние. Следват нови опити. Опити с нови хора. Люлката отново полита. Пак еуфория. Но още веднъж и още веднъж се връща…
Разсъжденията на авторката върху летливостта на любовта режисьорът Калин Ангелов съумява да трансформира в ефирни импресии. Импресии, в които героите се разтварят в метаобрази. Метаобрази, които мечтателно се понасят отвън време и пространство. Като метаувод към тях в сюжета са вплетени пояснения за естеството на космоса съгласно теориите на квантовата физика. Обяснения, напътстващи от сцената като хор в древногръцка драма. Намекват, че вселената, животът и любовта са неща доста по-сложни от одобрените показа за тях. Далеч по-сложни от доктрините на еснафското съвремие.
Винтидж декорът на Никола Налбантов е в ловко благозвучие. Улавя мечтателното въодушевление на трагичния текст. Заиграва се с носталгията на блуждаещото днешно потомство по романтиката на предишното. Вдъхновяващото, само че изгубено минало… Минало, в което взаимоотношенията сред хората като че ли са били по-подредени, а може би и по-истински? В което животът е текъл в по-спокоен, по-човешки темп, а разсъдъкът не е бил омаломощаван от внушенията на реклама.
Младият актьорски квартет разпростира гений с лекост. Умело осъществя замислите на режисьора. Героите бързо печелят благосклонност. Стават близки. Като да сме ние самите, наши близки или другари. Двете дами – Симона Халачева и Неда Спасова – са източник на лиричен възторг, който оцветява действието с особена емоционалност.
Попитах Теодора Иванова-Додо за историята на творбата ѝ, която е победителка в тазгодишния конкурс на Театър " София " за написване на нова българска пиеса. Поинтересувах се и какво е да си през днешния ден млад драматург, както и за посланието ѝ към публиката.
Какво те въодушеви да напишеш „ Цветята “ и да участваш в състезанието на Театър „ София “?
Цветята е писана като моя дипломна пиеса, с която се дипломирах в НАТФИЗ. Професорите ми бяха единомислещи, че този текст би трябвало да види сцена. Аз също знаех, че пиесата не трябва да е пандизчия на хартия, предусещах, че тя ще живее. Но по какъв начин - това не знаех. Може да се каже, че Симона Халачева, която е в този момент е в основната роля на Рая, е и основен провинен за това. С нея нееднократно сме говорили дълго, крояли сме проекти и сме мечтали по какъв начин ще стигне този текст до феновете, по какъв начин ще наподобява, кой ще го режисира. Тя ме убеди да вземам участие в състезанието на Театър " София ". Това е уникален конкурс за българска драматургия и е добър късмет за драматурзи като мен, които към момента нямат име и опит в театралните среди.
В късата си критика споделям личните си усещания от премиерата. А какво е твоето обръщение към публиката?
Мисля, че посланието на създателя е прекомерно интуитивно, с цел да може да бъде онагледено в няколко думи. В този текст описвам една история за обич и за нелюбов. А какво е противоположното на любовта? Някои ще кажат, че това е омразата, само че това е страхът. Този момент на боязън, когато се вкопчваме в себе си и не виждаме цялостен един свят, преминаващ около нас. Цвят на светове, макро облици, хора с изящни и красиви ръце, същества, които се протягат към нас и биха желали да ни обичат. Само в случай че им позволим. Но сигурна съм, че всеки би отнесъл нещо друго вкъщи си след края на спектакъла.
Има ли младото потомство интерес към драматургията? И – в случай че има – ще го има ли съгласно теб и след 10 години?
Интерес може би е прекомерно мощна дума, имайки поради какъв брой понижава процентът кандидат-студенти в специалността " Драматургия " в НАТФИЗ. Чувала съм, че преди 10 години са кандидатствали 100 души за осем места. Сега нещата са напълно други. Но мисля си, че е прекомерно обяснимо. В един свят, цялостен със същества, които желаят да демонстрират лицата си, краката си, обяда си, котката си, децата си, яхтата си и цялото си всичко, в един свят на директни ексхибиционисти кой желае да се крие зад кулисите в театъра, кой желае съвсем анонимно да написа реплики за други хора? Всички желаят да са на сцената, да са известни, а през днешния ден театрите даже нямат драматурзи на щат. Няма по какъв начин тази специалност да е всеобща и мечтана.
Но имам вяра, че за пишещия човек това няма значение – той желае да работи и думите му да се чуват далеко, а другото не е от голяма важност. След 10 години драматургията евентуално ще е все по този начин „ бутикова “ компетентност. Но съм сигурна в едно – че в никакъв случай няма да изчезне.
А в случай че приказваме за по-общ интерес, драматургията е на всички места – във всяка една форма на развлечение, което ни заобикаля. В компютърните игри, даже и в обществените мрежи и приложения, които са съвременни през днешния ден – във всяко интернет наличие има драматургия. Така че в този смисъл – да, младите имат интерес към драматургия, даже без да го осъзнават.
Мислила ли си по какъв начин интернет технологиите ще се отразят на класическия спектакъл? Има ли нещо в развиването на модерния спектакъл, което вие, младите, забелязвате, а на улегналите театрали убягва?
В България младите театрали се пробват с всички сили да творят и да основават опция за всички нас. Докато оцеляват, до момента в който са изправени пред всичко това, пред което е изправен всеки – повишаването на тока, храната, ресурсите за физическото ни оцеляване. Не мисля, че модерността е въпрос на уталоженост. Мисля, че е въпрос на благоприятни условия и предпочитание за излизане отвън рамките на класическата сцена.
Колкото до интернет технологиите – не би седвало да са спънка, а спомагателен прийом за изява, за реклама, за път към модерния, младеж.
Кои са обичаните ти драматурзи? С кой от тях искаш най-вече да те съпоставят?
От българските боготворя светоусещането на Маргарит Минков, също нежните души на Иван Радоев, Стефан Цанев. Разбира се - Константин Павлов – този несравним гений, какъвто се ражда един път на 100 години. По света - от актуалните харесвам Ерик-Еманюел Шмит, както и Мартин Макдона – светът в пиесите му е тъмен и нежен, толкоз проницаем и тънък, че те хваща боязън. И моят кумир – Харолд Пинтър, с който имах щастието да бъда съпоставена около " Цветята ". Пинтеров език – ми споделиха много хора, да, и това е търсено, само че не по самоцелен метод. Харесвам тази трудност и напластеност на езика, тази индиректност на изрязяване на възприятията на персонажите, която задава безкрайни въпроси у фена. Както споделя самият Пинтър – драматургията не е кръстословица, която публиката да взема решение, а създателят да й разкрива правилните отговори в края на представлението. И това е мое верую – драматургията може да е всичко друго, само че не и дидактична.
Прехранваш се като сценарист на телевизионни сериали и излъчвания. Убеден съм, че се съобразяваш с какви ли не наставления, а евентуално и цензура съгласно политиката на съответната медия. На какви условия си подложена обаче, когато пишеш пиеси? Може ли млад драматург да си разреши достоверно творчество, да прави изкуство вместо занаятчийство?
Освен цензура на медията, актуалният сценарист се сблъсква и с още едно затруднение. Това е разбирането на публиката. Според медиите в този момент то е прекомерно едва, прекомерно лимитирано. За мен публиката ни е доста подценена. Затова и постоянно сме принудени да пишем обяснителни разговори или да повтаряме деяние по няколко пъти. Но аз считам, че колкото повече сдъвкваш храна на някого, толкоз повече го лишаваш от опцията да му пораснат зъби. И по какъв начин да възпитаваш каквато и да е хармония у някой, до момента в който му поднасяш единствено кисело мляко и шпеков колбас? Мисля, че ние като създатели бихме могли да сътворяваме творби на няколко пласта – по този начин всеки ще има къде да се спре, какво да си вземе – високото и низкото участват, въпросът е на кой етаж ще поискаш да слезеш.
А изкуството единствено по себе си е поминък. От старогръцки – τέχνη, което значи по едно и също време и двете. Защото занаятчийството и изкуството са неделими.
В театъра не съм се сблъсквала с това. Пиесата " Цветята " не е прекосявала редакция, тя е това, което съм желала да бъде. Благодарение и на целия прелестен екип, както и на режисьора Калин Ангелов, който съм признателна, че срещнах.
Какви са креативните ти проекти оттук насетне?
Да не преставам да пиша. Умея и други неща. Но това умея най-добре.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ