Живеем в момент, в който икономиката започва да се страхува

Живеем в миг, в който стопанската система стартира да се опасява от личните си триумфи. Това е може би най-точният прочит на тезата на Емад Мостак в „ Последната стопанска система “ – не като футуристичен апокалипсис, а като диагноза за система, която е достигнала границата на личната си логичност. Изобилието, което технологиите основават, не се възприема като избавление, а като неточност в кода на света, тъй като е несъвместимо с стопанска система, построена върху дефицит.Същината на аргумента на Мостак е елементарна и радикална по едно и също време: за първи път в историята интелигентността престава да бъде стеснен човешки запас. Тя се трансформира в капитал, който може да бъде заимствуван, мащабиран и подобряван без биологични разноски. Това не е просто софтуерен пробив, а цивилизационна инверсия. Всички предходни стопански революции – от индустриалната до цифровата – заменяха една форма на човешки труд с друга. Сега за първи път самият разум губи монопола си.Историческата рамка, която Мостак употребява, е изключително мощна точно тъй като не е нова. Икономическата стойност към този момент три пъти е сменяла центъра си – от земята към машините, от ръцете към автоматизацията, от капитала към вниманието. Четвъртата инверсия обаче няма накъде да продължи. Когато интелигентността стане неметаболичен труд, няма „ последващо равнище “ на човешко заменяне. Това е последна точка, не стадий.Тук Мостак вкарва понятието за „ метаболичната цепнатина “ – разломът сред труд, който изисква живот, и труд, който изисква единствено електричество. В продължение на 10 хилядолетия стопанската система е била лимитирана от човешкото тяло. Днес това ограничаване изчезва. И точно по тази причина старите измерители стартират да дават подправени сигнали. Когато знанието стане съвсем гратис, брутният вътрешен артикул го регистрира като загуба. Когато диагностиката се автоматизира, висококвалифицираният човешки труд стартира да наподобява стопански непростим.Най-тревожното в разбора на Мостак не е технологията, а държанието на системата. Четирите „ предвестника “, които той разказва – загубата на разтегливост, детонацията на съмненията, трептенето сред дефиниции и цялостната взаимосвързаност – не са нереални теории. Те към този момент са забележими в пазарите, в регулациите и в публичния спор. Икономиката реагира все по-бавно на шокове, само че с все по-големи амплитуди. Понякога една история в интернет е задоволителна, с цел да реалокира милиарди. Това не е звук, а симптом за система, която е усъвършенствана до чупливост.Особено мощен е моментът, в който Мостак нападна главните допускания на остарелия свят. Не като морална рецензия, а като инженерна. Ако оскъдността към този момент не е фундаментална, в случай че човешкият труд към този момент не е главен източник на стойност, в случай че растежът мери опустошение и болест като „ облага “, тогава казусът не е в политиката или в неравенството, а в самата архитектура. Това е моментът, в който стопанската система стартира да създава противоположни резултати на задачите си.Предложението за ново табло – MIND – е опит да се мисли редовно, а не идеологически. Материалният, интелигентният, мрежовият и разнообразният капитал не са други възможности на Брутният вътрешен продукт, а самопризнание, че цивилизацията е комплицирана система, в която неналичието на един детайл води до срив на останалите. Най-важното тук е, че тези капитали не се сумират, а се умножават. Това е основна вътрешен глас, която стопанската система на ХХ век систематично игнорираше.Трите сюжета, които Мостак обрисува, не звучат като избор сред положително и зло, а като разнообразни постоянни положения. Цифровият феодализъм не е дистопия, а разумно продължение на концентрацията. Фрагментацията не е злополука, а реакция на боязън. Симбиозата е най-трудният път точно тъй като изисква умишлен дизайн, а не инерция. Нито един от тези изходи не е фикция. Всички към този момент се зараждат по едно и също време.Числото „ 1000 дни “ не е знамение, а предел. Това е времето, в което мрежовите резултати към момента могат да бъдат ориентирани, а освен ръководени. След него системата няма да стане по-лоша или по-добра по формулировка – тя просто ще стане по-трудна за смяна. Истинският риск, който Мостак разказва, не е загубата на работни места, а загубата на избор.Най-силната част от визията му остава човешката. В свят на автоматизирано произвеждане цената не изчезва, а се реалокира. Вниманието, връзката, смисълът и въплътеното наличие не могат да бъдат усъвършенствани по същия метод. Те не са авариен проект, а нов център. Това не е отвод от напредък, а пренареждане на задачите му.Историята тук не е за края на стопанската система, а за края на една икономическа заблуда – че можем безпределно да измерваме човешкия живот с принадлежности, основани за дефицит, в свят, който стартира да създава обилие. Часовникът, за който приказва Мостак, не тиктака поради изкуствения разсъдък. Той тиктака, тъй като отлагаме избора дали ще проектираме бъдещето си умишлено, или ще го оставим да се случи по дифолт.Ето провокации, остри, къси и преднамерено неуместни — такива, които не изясняват, а разклащат:Икономиката не се проваля, тъй като изкуственият разсъдък е прекомерно мощен, а тъй като хората отхвърлят да признаят, че остарялата логичност към този момент не работи.Най-големият боязън на системата не е безработицата, а това, че човешката стойност престава да бъде измерима в пари.Ако интелигентността стане безвъзмездна, властта няма да изчезне — тя просто ще смени формата си.Истинският риск не е машините да ни заменят, а ние да продължим да се държим по този начин, като че ли сме незаменими по формулировка.Брутният вътрешен артикул не регистрира смисъл, достолепие и истина — и тъкмо по тази причина стартира да регистрира разпада като напредък.Цифровият феодализъм няма да пристигна с ботуши, а с улеснение, абонаменти и заричане за сигурност.Когато всеки има достъп до просветеност, въпросът към този момент не е „ кой знае “, а „ кой взема решение “.Ако човешката цел не бъде проектирана в системата, тя ще бъде изтрита от нея без преднамереност.Най-опасната заблуда е, че имаме време — времето е тъкмо това, което системите с мрежови резултати не дават.Изкуственият разсъдък няма да ни отнеме бъдещето; той просто ще го заключи в конфигурацията, която изберем по дифолт.Материалът е с изчерпателен и учебен темперамент и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.