Тази седмица изявени социолози разсъждаваха защо през новия век демократичната

Тази седмица изявени социолози разсъждаваха за какво през новия век демократичната общественост у нас от ден на ден губи парламентарното си посланичество. Бяха изтъкнати редица добре известни аргументи – загуба на идея (особено след влизането ни в ЕС), ценностно разминаване сред гласоподаватели и партийни елити, безмислени междулидерски битки и прочие Въпреки очевидната политическа воля те да бъдат преодоляни обаче, това по този начин и не става. Социолозите надалеч не бяха оптимисти, че и в бъдеще историческата десница ще стартира още веднъж да пораства. Усещането е за неизбежност, за непреодолима спънка. А тя е непреодолима от вътрешната страна, тъй като идва извън.

След рухването на Берлинската стена изглеждаше, че политическият Запад, като притежател на демократичния модел, е победил политическия Изток, като притежател на властническия. И протовопостанявето им е изгубило историческия си смисъл. Но по този начин стана за малко, след това то последователно върна остротата си. И на юг ние дружно с румънците се оказахме на фронта сред две системи, които след съответните трансформации отново са застанали една против друга. И двете обаче желаят фронта да е мек, с цел да не им се постанова да водят нова Студена (пък и, не дай Боже, гореща) война.

На процедура какво значи това за нас? Видимо да принадлежим към Запада, само че невидимо да позволяваме въздействието на Изтока, с присъщата за него мафиотизация, корупция, потъпкване на права и тем сходни. Значи хибридна социална среда, в която локалните дилъри на невидимото въздействие играят значима политическа и икономическа роля, „ разпределят порциите ”, както ни беше осветлил един партиен водач в сянка.

Ние сме по този начин да се каже в „ уречен мач ”, в предпоставена обстановка, в която мъчно ще пристигна на власт мощ, подготвена да втърди фронта. Румънците пробваха, само че като че ли и там потегли противоположният развой...

И отново тази седмица президентът и вицепрезидентът регистрираха първата година от мандата си. Тонът им беше овладян, тъй че да не наподобяват нито кой знае какъв брой нападателени, нито беззъби. Радев не пропусна да се оплаче от неналичието на власт, което за съзвучие се назовава лимитирани пълномощия.

Нашата политическа система обаче е такава, че от президента не се чака да е властова фигура, а да е коректив на властта. От позиция на демократичните стандарти при упражняването й, сходна роля напълно не е за подценяване. Но с цел да може да я изиграе, той би трябвало, с изключение на да се възползва от даденото му право на несъгласие върху признатите закони, и да е в положение обществено да показва грешките във вътрешната и външната политика. Да бъде нещо като институционален критик на страната.

За тази цел са нужни подготвеност, темперамент, престиж и най-много самостоятелност. Включително и във връзка с партията, която те е издигнала. Чак тогава в действителност ставаш президент в България. По този неписан закон в спор със „ своите ” влязоха и Желю Желев, и Петър Стоянов, и Георги Първанов, а за избран интервал и Росен Плевнелиев.

Засега обаче Румен Радев „ пази държание ”. На въпрос дали преди да взима решенията си не се съветва с Българска социалистическа партия, той – след дежурните заявления за автономия, удостовери, че приема за естествено да се преценява с тези, които са го подкрепили на изборите.

Вярно, Българска социалистическа партия не е на власт, само че с цел да бъдеш безапелационен критик на властта, би трябвало да е ясно, че не го правиш точно за да пристигна.

Коментарът на Георги Лозанов е от авторското му предаване " Необичайните обвинени " по телевизия Bulgaria ON AIR.