“Търся любов. Истинска любов.Абсурдна, неудобна, всепоглъщаща...любов, при която не можем

“Търся обич. Истинска обич.
Абсурдна, неуместна, всепоглъщаща...
обич, при която не можем един без различен.
И не мисля, че тази обич се намира тук,
в този безценен апартамент
в прелестния хотел в Париж. ”

Харесвах тези думи на Кари Брадшоу. Но дали същинската обич е точно такава? Искаме ли я, по този начин разказана, за себе си? По-важен обаче е въпросът дали с всички разбори и дефиниции, упования и показа, предразсъдъци и клишета, с всички непознати и свои романи, драматизации и екранизации не саботираме непрекъснато любовта.

Кари си потегли, с цел да връхлети точно върху любовта, която търси. Да се приюти в нея. И без да сме чели Юнг, няма по какъв начин да не отбележим, че й се получи някак синхронично. Финалът ми подухва асоциация с „ Отнесени от вихъра “. Не знам дали резултатът е издирван, само че доколкото си припомням, любовта там беше „ неуместна, неуместна, всепоглъщаща “. Книги, превърнати в сполучливи кино сюжети.Преди години един човек ми сподели, че любовта е решение. Не ми хареса.Обичам Париж. От 13-годишна мечтаех да отида там и отидох – на меден месец. Преди рядко успявах да избягам от клишетата, пък и през някои просто се изисква да преминеш, тъй като са красиви и тъй като на избран стадий имаш потребност от това. Но факсимиле или не, в Париж се почувствах уютно.

Кари и Тузаря, Скарлет О‘Хара и Рет Бътлър са емблематични двойки, само че моите същински герои бяха баба и дядо. Възхищавах им се. Хармония, непроменяемо почитание, доброта и абсолютно приемане на другия с всичките му плюсове и минуси. И изглеждаше по този начин, все едно минуси въобще нямаше. Така ги помня. Едва ли са анализирали любовта си, просто са я живеели. Баба не е имала стая, цялостна с дизайнерски облекла и обувки и графа в прочут вестник или списание, нито дядо е бил „ тузар “. И в „ града на любовта “ не са ходили. Доколкото ги познавах, и от драмата са били надалеч. Съмнявам се в миналото тяхната обич да е била „ неуместна, неуместна, всепоглъщаща “. Но съм сигурна в едно – те не можеха един без различен, а на мен ми беше уютно с тях.Парадоксално или не, изживях парижката си фантазия ненапълно сама. Леко се разочаровах, само че по-късно си дадох сметка, че е невероятно и излишно да се опитваш да вписваш в сюжетите си който и да било. Не че това ми спести впускането в драматизации и екранизации... И там, някъде по средата сред филмовите двойки и баба и дядо, има от всичко – обич, грижа, яд, засегнатост, разочарования, удивление, почитание, предоставяне, шерване, лишаване, крясъци, тишина, раздели, събирания, подозрения, решения.

Преди години един човек ми сподели, че любовта е решение. Не ми хареса. Звучеше ми толкоз прагматично и антиромантично и беше в цялостен прорез с моите главозамайващи клишета и разтърсващи сюжети. Но е правилно – тя не е романтика, решение е. Решение да избягаш, да се върнеш, да започнеш, да продължиш, да се оставиш на течението или да напуснеш зоната си на комфорт. И всичко – в търсене на уюта, на себе си и на този, без който не можеш.

Десислава е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко. Започва да ги записва, с цел да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклоняване. Вече има и блог, където да ги откриете. Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино. И да пътува доста обича. Отбелязва синхроничностите по пътя си и по този начин е сигурна в посоката. Има всичко, за което е мечтала, само че не стопира, с цел да научи и детето си. За безчет други неща се учи от него, в придвижване.