Просвещението
Търсенето на физиците за теорията на всичко е водено основно от отношението им към концепцията за безкрайността. При представянето на въпроса по отношение на физиката на обикновените частици, да вземем за пример, появяването на безконечен отговор постоянно се приемало като предизвестие за неверната посока в изследователския развой за теорията на всичко.
Така в продължение на десетилетия неизбежната поява на безкрайността се регулирала от чудноват развой на изваждане, който отстранил безкрайната част от изчислението, оставяйки единствено краен излишък, който може да се съпостави с действителното наблюдаване. Въпреки че резултатите от тази по този начин наречена “нормализация ” донесла решения, които се съгласуват с опитите, постоянно е имало дълбока угриженост, че това противоречие не може да бъде част от физическата действителност.
Всичко се трансформирало през 1982 година, когато теориите за суперструните били възприети с възторг от някои физици и това било разследване от гениалното решение, което те дали на казуса за безкрайността. Теорията на суперструните не включвала безкрайността по подобен нежелателен метод. Общоприето, е било доста по-добра доктрина от до момента съществуващите.
Въпросът дали би трябвало да чакаме материята да бъде безпределно делима остава този въпрос без отговор. Това наподобява допустимо и краят на това търсене ще бъде подбуден от размера на главния, най-елементарен низ.
Най-далечните градивни детайли на материята не са дребни топчета, които могат да бъдат разграничени и преразпределени до безконечност. Засега не знаем дали пространството и времето са непрекъснати или непрекъснато се трансформират. Това, което знаем, е, че дискретните структури са безпределно по-сложни за работа от непрекъснатите, най-малко в случай че ги погледнем от теоретична позиция.
Теорията на струните отразява общата процедура на учените,
които имат вяра, че появяването на действителната безконечност в теорията на физиката е индикация, че теорията е надхвърлила всевъзможни благоприятни условия за своето приложение. Има потребност от усъвършенстване и при надграждането на безкрайните концепции, които гладко се трансформират в огромни крайни количества, защото рампата (наклон) може вълшебен да се трансформира в стълба.
Космолозите, въпреки това, обичайно са подготвени да одобряват по-сериозно прогнозата за действителните безкрайности, като в същото време не изключват опцията това да опровергае най-важните ни математически теории. Включването на концепцията за безконечност в техните разнообразни мирогледи е много разнообразно. Вселената може да бъде безкрайна по мярка или може да бъде пред безкрайна бъдеща историческа еволюция или може да включва безконечен брой звезди.
Всички тези вероятни безкрайности наподобява не заплашват директно спектъра на действителността. В последна сметка те може даже да не съществуват. Истинските безкрайности обаче са доста по-обезпокоителни и в продължение на десетилетия космолозите се усещат щастливи да живеят с концепцията, че пространството и времето са почнали преди няколко милиарда години, в мистериозната точка от пространството и времето, наречена единица, където температурата, плътността и съвсем всичко била безкрайна.
Освен това, когато огромните звезди изчерпват енергийните си ресурси и се срутват под силата на гравитацията, те наподобяват обречени – най-малко в нашите теории, да доближат положението на безкрайна компактност за извънредно време. Впечатляващо е, че тези случаи наподобяват обгърнати в мистериозна граница, известна като небосвод на събитията на черната дупка. Не можем да ги забележим, единствено с цел да открием гравитационните изкривявания, които предизвикват в заобикалящата ги среда.
Физикът Роджър Пенроуз се задоволява с концепцията, че положенията на същинска безконечност пораждат в центъра на черната дупка, макар че не можем да ги следим там. Той допуска, че законите на природата обезпечават формата на “космическата цензура “, гарантирайки, че такива естествени безкрайности постоянно са лимитирани от хоризонтите на събитията. Това ни припомня за небесния медиатор, употребен от средновековните философи, с цел да се избегне основаването на когнитивна празнота във всеки натурален развой.
Космолозите разчитат на друга странна безконечност
опцията за безкрайното бъдеще. От това изказване пораждат редица въпроси. Съществува ли Вселената постоянно? Какво значи вечно? Може ли животът, под каквато и да е форма, да продължи постоянно?
Освен това има светове с безконечен размер.
Тук космолозите би трябвало да се сблъскат с “парадокса на безкрайната реплика “. Освен това, за всяка история, която се случва, би трябвало да има всички вероятни различни обстановки, които се случват някъде другаде във Вселената. Това е огромно предизвикателство за всеки вид морал, само че и за теологията на съвсем всяка вяра (нека си напомним тук Джордано Бруно) и неговата доктрина за безкрайните светове, което бил мотивът да го изгорят на клада.
Някои учени намират този факт за изключително спорен, дотолкоз, че на драго сърце биха застъпили теорията за съществуването на галактика с лимитирани размери. Важно е да се означи, че ограничеността на скоростта на светлината ни защищава от контакт с нашия избавител и други елементи на безкрайния свят. Така че за на практика цели можем да виждаме и получаваме сигнали единствено от лимитираната част на Вселената, на към 14 милиарда светлинни години от нас.
Математиците също би трябвало да се изправят пред действителността на безкрайността. Този въпрос е един от най-големите, които математиците в миналото са били желани да адресират. Преди 100 години математиците са се забъркали в “световната война ” за значимостта на безкрайността, оставяйки доста жертви и доста оскърбление. Някои желали да отстранен безкрайността от математиката и да предефинират границите на математиката, изключвайки всички възгледи за безкрайните количества като действителни величини, на които до тогава било разрешено да се появяват в математическите доказателства. Периодично те спирали да разгласяват и математиците били изгонени, тъй като желали да изключат тези, които желаят безкрайността да съществува в математиката.
В края на 19-ти век Джордж Кантор съумява да разбере парадоксите на безкрайността, които в началото са избрани от Алберт Саксонски и Галилей. Как се дефинира безкрайността? Може ли една безконечност да бъде по-голяма от друга? Има ли безспорна безконечност, оттатък която нищо по-голямо не може да бъде построено или замислено, или безкрайностите не престават безпределно? Това са въпросите, на които Кантор дал отговор доста тъкмо.
Но той не живее задоволително дълго, с цел да види, по какъв начин плодовете на неговия талант се срещат с приетата математика. Понижен от фанатичните съперници на безкрайната математика, той се отхвърля за дълго време от своето начинание и изпада в меланхолия. Умира в санаториум.
Колкото и да е необичайно, не математиците, а теолозите първи се възползвали от смисъла на работата на Кантор. Древните и актуалните теолози са се борили да схванат безкрайността, скрита в техните доктрини и вярвания. Бог безконечен ли е? Не би трябвало ли да е по-голям от другите, по-светски от безкрайностите, като сбора от всички позитивни цифри? Така че тук имаме способността да разграничаваме – както направи Кантор – разновидностите на безкрайността. Математическата безконечност, естествената и нереалната (трансценденталната).
Древните философи,
започвайки от Зенон, са били очаровани от парадоксите на безкрайността в многото аспекти, които човек може да срещне, само че какво да кажем за актуалните философи? От какви проблеми се тормозят те? Съществуват жизненоважни въпроси във връзка сред философията и науката по отношение на това дали е допустимо да се реализиран безконечен брой цели за извънредно време.
Разбира се, този елементарен въпрос се нуждае от известно изясняване. Например, какво тъкмо имаме поради, когато споделяме “вероятно “, “цели “, “безкрайност “, “число “, извънредно “и даже повече, какво имаме поради, когато споделяме “време “? Движейки се от ден на ден и повече в актуалната просвета, ние се сблъскваме с поредност от странни проблеми, свързани с безкрайността, като да вземем за пример безкрайна ли е Вселената или е последна? Ще продължи ли постоянно? Безкрайно ли е предишното? Вярно ли е, че нещо евентуално ще се случи в една безкрайна галактика?
Има и странни случаи, когато времето може да бъде извънредно, само че към момента няма край. Обикновено си представяме времето като права линия, която се простира пред нас. Като поредност от бойци, които вървят един зад различен, където всеки може да каже кой е напред и кой е откъм гърба, по този начин с линейното време можем да отличим бъдещето си от предишното си. Но представете си, че вървят в кръг и всички ще бъдат по едно и също време напред и един зад различен. И по този начин се случва, в случай че времето се върне обратно, образувайки кръг. Ако времето е безпределно по този метод, то тогава това ще разреши да се случи пътуването във времето и ще можем да пътуваме без да се случат всевъзможни парадокси.
Благодарим Ви, че прочетохте тази публикация. няма за цел да промени вашата позиция. Дали ще повярвате на тази публикация или не, това е ваш избор! Не забравяйте да ни последвате в обществените мрежи!
