Хората може и да изчезват, но историческата памет - не
" Стеклият се многохиляден народ се пръсна по цялото полесражение. Деца се явяваха във веригите с пачки патрони и биваха убивани и ранявани. Ударените бойци се носеха с карети, а когато конете биваха убивани, впрягаха се даже дами да возят. Млади девойки доближиха картечниците, забиваха с мокри кърпи нажежените цеви и сипеха на тях вода от менци, които носеха на кобилици, като при пожар... Дори туркини и татаркини хвърлили фереджетата си, идваха на огнената линия, в окопите, и с резени от дини мокреха попуканите устни на умиращите герои ".
Антон Страшимиров, 1916 година
На двадесетина километра югозападно от Добрич, посред шубраци и рядка гора, край едно обезлюдено село, има мост. Свързва височините над дере, по него минава жп линията Варна - Добрич. Стотици хора ежедневно минават по него с влака. Не го виждат, тъй като най-безсмисленото нещо на света е да се вълнуваш от мост.
Селцето също е допустимо най-голяма прозаичност. В него живеят едвам 43-ма души. На порутената му гаричка никой не слиза. Казва се Ново Ботево. В него влиза този, който инцидентно сбърка пътя. Понеже никой не бърка, мостът и селото са надълбоко незнайни на България.
Този мост и селото обаче се свързани с толкоз доста значими неща, че човек изпитва позор, когато разбере за тях -
възмущава се от досегашното си неведение
Срамът е и от околната пустота. Подобни места не трябва да бъдат изоставени, забравени.
За история иде тирада. Не единствено. Но да върнем лентата обратно:
31 август, 1916 г. Тече Първата международна война. Българското население в отнетата 3 години по-рано Южна Добруджа стене под издевателствата на румънската власт. След няколко часа България ще разгласи война на Румъния. Срещу нея е несравнимо по-многочислен единен зложелател - руснаци, румънци и сърби. Предстои най-героичната есен в българската история, станала известна като Добричката епопея. Но с цел да се случи тя, с цел да е имало каквато и да е опция за победа, на първо време е трябвало да бъде овладян... мостът на Ново Ботево.
" Мостът е бил доста значим по две аргументи ", изяснява историкът и основен специалист в Министерството на защитата Радослав Симеонов. Първото е по него да се придвижат българските войски на север. Второто е ранените при борбите бойци да бъдат транспортирани до лечебните заведения във Варна. И двете функционалности са основни при малочислеността на българската войска. Ще бъдат значими и поради голямото клане след няколко дни в Добрич. Мостът е от генерално значение България да победи, а не да крушира - без логистиката се обезсмисля освобождението на Тутракан; с контранастъплението врагът може да стигне чак до Варна. Друга жп линия в региона няма, по тази причина най-важната предварителна задача е мостът да бъде овладян. Както се подразбира, при едно основно изискване - да бъде овладян неразрушен.
На 31-ви вечерта рота от колоездачи, пехотинци и граничари го прави. Караулът е задремал,
същинската битка
за дългото над 50 метра оборудване е къса. Мостът е овладян незасегнат, въпреки врагът да е бил подготвил експлозиви, с цел да го унищожи при потребност. След малко обаче от дълбочина румънската артилерия отвръща със яростен огън, засипал втурнало се към българските елементи цивилно население. Това са хората от Ново Ботево, тичат да оказват помощ на армията. Според Антон Страшимиров, боен сътрудник, умират 11 поданици. Но за какво селяните не се заключват по домовете? Защо хукват под дъжда от снаряди? Как така ще оказват помощ, като не са подготвени? Отговорът е освен тъй като са българи. Не единствено тъй като се опасяват да не бъдат избити от румънските управляващи, в случай че територията остане румънска. А и тъй като знаят, че при числовото неравноправие всяко едно живо тяло е скъпа помощ. Това е боен конфликт, в който има
невиждано единство сред народ и армия
Цитатът от Страшимиров при започване на сегашния текст описва тъкмо това.
Битката при Добрич няколко дни по-късно е неравна, съчетана с обрати. Няколко пъти загубата на българската войска виси на косъм. " Настръхна популацията в градове и села. Стотици могили в Добруджа почерняха от старци, дами и невръстни момчета: чугулеха се по тях да наблюдават по-ясно със слух бойния ураган при Добрич. Вълнуваше се народът, трупаше се по могилите и остреше уши на север, само че очите бяха извърнати на юг по железопътната линия Синдел - Добрич: трябваше да пристигна помощ, това се усещаше и от децaтa, трябваше да пристигна помощ! Може би ще се надигне самата великанка Стара планина със своите великански буки и дъбове... А може би и самичък Бог ще извърши знамение... ", написа Страшимиров. Не се надига планината. Надигат се редиците на Осми крайморски полк.
Пътуват тъкмо по моста
Случват се и в действителност чудеса. Но са от смелост и предвидливост. В повратен миг на обезсърчение полковник Васил Таслаков, един от командирите, яхва коня и повежда офанзива - бойците се втурват напред, окрилени от Божия знак, че командирът им не е улучен от патроните. Чудо била и връхлетялата изненадващо кавалерия на военачалник Иван Колев, решила конфликта. А най-голямото може би е, че българските предводители съумяват да стимулират бойците да се бият против руснаци. Преди конфликта е имало големи страхове, че
войничетата няма да вдигнат оръжие против армията,
освободила България 38 години по-рано. Но не, никаква Русия не е могла да измести любовта към България.
Генералите Иван Колев, Тодор Кантарджиев, Стефан Тошев, Пантелей Киселов, полковници, поручици и редови бойци остават вечно част от най-славната история на България. Десетки селища по-късно са кръстени на тях. Които не са, получават името на родното място на съответното поделение - Козлодуйци, Бдинци...
Стотици са местата, сцена на забележителните събития
На някои от тях признателните съвременници вдигнат монументи, на други - не. Просто е мъчно на всички места... Мостът при Ново Ботево е единствено едно от славните места. (Друго да вземем за пример е Каралезка чешма край село Стефан Караджа, разказана от Йовков в " Песента на колелетата ", спектакъл на безмилостни сражения; трето - Девненска могила, която макар името си е край Добрич; от нея се командват част от боевете... ). Най-новите генерации обаче знаят оскъдна част от всичко това. Дължи се и на преобладаващата през днешния ден социална небрежност и тъй като до 1989 година този пай от историята бе неразрешен. Боеве против руснаци?!;
Нападащи България руснаци и героично победили ги българи?!... -
властта в интервала 1944 година - 1989 година не позволяваше и ред от това минало. Днес тази част от българската история остава някак незабележима. Тя живее само когато някой постави старания да отвори страниците й.
На 8 октомври 2022 година, събота, дребна група хора се събраха пред една селска постройка. Те бяха тихи, незабележими в океана от български и международни събития. Бяха и житейски опърпани от несгодите на делника. Поговориха малко, помълчаха, почерпиха се. След което се разотидоха към все по този начин сивия делник.
Никаква рекламация,
никаква пищност в тях! Зад гърба им обаче остана плоча на стената с пет имена. Ще стоят изписани даже когато актуалните хора физически изчезнат. Селото бе Ново Ботево, постройката - кметството, имената - на починали бойци от селото във войните. Хората си поговориха и за жертвите край моста. Преминаващите пасажери във влака ги гледаха, само че не схванаха защо са се събрали.
Няколко пъти попитах кметския наместник Георги Атанасов за какво в това безрадостно настояще им е притрябвала паметна плоча. " Ами по този начин. Хората я желаеха, наследниците. Просто по този начин - с цел да се знае, запази. От селото са били тия хора. Просто по този начин ", отговори няколко пъти той.
Това " Просто по този начин " е най-голямата хубост, която съм чувал в последно време. Тя е въглен. Скучен, скромен, затиснат в околната сивота, само че без мощ, която да го загаси. И изскача.
КАРЕ
НАД 100-ГОДИШНА КРАСОТА
Всъщност мостът при Ново Ботево е извънреден красавец, скъп архитектурно. Но това може да се види и разбере единствено при взор в профил, а не прекосяване бързо от горната страна, както се случва с влака. Състои се от каменни редове и железа. Създаден е към 1908 година от италиански инженери, с цел да компенсира релефа при Суха река (дерето е нейно). Мостът е напълно за потребностите на железницата, а тя е трябвало да обслужи бурно разрастващи се чифлици, които не могат към този момент да изнасят житото с каруци. Италианците построяват цялата линия, три от гарите (Вълчи дол, Суворово и Оборище) имат идентична архитектура, плод на авангардна тогава инженерна мисъл. Но румънската окупация през 1913 година стопира развиването на Южна Добруджа. После историческите превратности, а и други събития, стават причина за самобитна транспортна изолираност на вътрешността на района. Днес жп линията Варна - Добрич е една от дребното неелектрифицирани в страната. Мостът обаче " не е мръднал ". Той е все така красив, здрав, тъкмо когато е бил основан - контрапункт на днешното инфраструктурно строителство.
Антон Страшимиров, 1916 година
На двадесетина километра югозападно от Добрич, посред шубраци и рядка гора, край едно обезлюдено село, има мост. Свързва височините над дере, по него минава жп линията Варна - Добрич. Стотици хора ежедневно минават по него с влака. Не го виждат, тъй като най-безсмисленото нещо на света е да се вълнуваш от мост.
Селцето също е допустимо най-голяма прозаичност. В него живеят едвам 43-ма души. На порутената му гаричка никой не слиза. Казва се Ново Ботево. В него влиза този, който инцидентно сбърка пътя. Понеже никой не бърка, мостът и селото са надълбоко незнайни на България.
Този мост и селото обаче се свързани с толкоз доста значими неща, че човек изпитва позор, когато разбере за тях -
възмущава се от досегашното си неведение
Срамът е и от околната пустота. Подобни места не трябва да бъдат изоставени, забравени.
За история иде тирада. Не единствено. Но да върнем лентата обратно:
31 август, 1916 г. Тече Първата международна война. Българското население в отнетата 3 години по-рано Южна Добруджа стене под издевателствата на румънската власт. След няколко часа България ще разгласи война на Румъния. Срещу нея е несравнимо по-многочислен единен зложелател - руснаци, румънци и сърби. Предстои най-героичната есен в българската история, станала известна като Добричката епопея. Но с цел да се случи тя, с цел да е имало каквато и да е опция за победа, на първо време е трябвало да бъде овладян... мостът на Ново Ботево.
" Мостът е бил доста значим по две аргументи ", изяснява историкът и основен специалист в Министерството на защитата Радослав Симеонов. Първото е по него да се придвижат българските войски на север. Второто е ранените при борбите бойци да бъдат транспортирани до лечебните заведения във Варна. И двете функционалности са основни при малочислеността на българската войска. Ще бъдат значими и поради голямото клане след няколко дни в Добрич. Мостът е от генерално значение България да победи, а не да крушира - без логистиката се обезсмисля освобождението на Тутракан; с контранастъплението врагът може да стигне чак до Варна. Друга жп линия в региона няма, по тази причина най-важната предварителна задача е мостът да бъде овладян. Както се подразбира, при едно основно изискване - да бъде овладян неразрушен.
На 31-ви вечерта рота от колоездачи, пехотинци и граничари го прави. Караулът е задремал,
същинската битка
за дългото над 50 метра оборудване е къса. Мостът е овладян незасегнат, въпреки врагът да е бил подготвил експлозиви, с цел да го унищожи при потребност. След малко обаче от дълбочина румънската артилерия отвръща със яростен огън, засипал втурнало се към българските елементи цивилно население. Това са хората от Ново Ботево, тичат да оказват помощ на армията. Според Антон Страшимиров, боен сътрудник, умират 11 поданици. Но за какво селяните не се заключват по домовете? Защо хукват под дъжда от снаряди? Как така ще оказват помощ, като не са подготвени? Отговорът е освен тъй като са българи. Не единствено тъй като се опасяват да не бъдат избити от румънските управляващи, в случай че територията остане румънска. А и тъй като знаят, че при числовото неравноправие всяко едно живо тяло е скъпа помощ. Това е боен конфликт, в който има
невиждано единство сред народ и армия
Цитатът от Страшимиров при започване на сегашния текст описва тъкмо това.
Битката при Добрич няколко дни по-късно е неравна, съчетана с обрати. Няколко пъти загубата на българската войска виси на косъм. " Настръхна популацията в градове и села. Стотици могили в Добруджа почерняха от старци, дами и невръстни момчета: чугулеха се по тях да наблюдават по-ясно със слух бойния ураган при Добрич. Вълнуваше се народът, трупаше се по могилите и остреше уши на север, само че очите бяха извърнати на юг по железопътната линия Синдел - Добрич: трябваше да пристигна помощ, това се усещаше и от децaтa, трябваше да пристигна помощ! Може би ще се надигне самата великанка Стара планина със своите великански буки и дъбове... А може би и самичък Бог ще извърши знамение... ", написа Страшимиров. Не се надига планината. Надигат се редиците на Осми крайморски полк.
Пътуват тъкмо по моста
Случват се и в действителност чудеса. Но са от смелост и предвидливост. В повратен миг на обезсърчение полковник Васил Таслаков, един от командирите, яхва коня и повежда офанзива - бойците се втурват напред, окрилени от Божия знак, че командирът им не е улучен от патроните. Чудо била и връхлетялата изненадващо кавалерия на военачалник Иван Колев, решила конфликта. А най-голямото може би е, че българските предводители съумяват да стимулират бойците да се бият против руснаци. Преди конфликта е имало големи страхове, че
войничетата няма да вдигнат оръжие против армията,
освободила България 38 години по-рано. Но не, никаква Русия не е могла да измести любовта към България.
Генералите Иван Колев, Тодор Кантарджиев, Стефан Тошев, Пантелей Киселов, полковници, поручици и редови бойци остават вечно част от най-славната история на България. Десетки селища по-късно са кръстени на тях. Които не са, получават името на родното място на съответното поделение - Козлодуйци, Бдинци...
Стотици са местата, сцена на забележителните събития
На някои от тях признателните съвременници вдигнат монументи, на други - не. Просто е мъчно на всички места... Мостът при Ново Ботево е единствено едно от славните места. (Друго да вземем за пример е Каралезка чешма край село Стефан Караджа, разказана от Йовков в " Песента на колелетата ", спектакъл на безмилостни сражения; трето - Девненска могила, която макар името си е край Добрич; от нея се командват част от боевете... ). Най-новите генерации обаче знаят оскъдна част от всичко това. Дължи се и на преобладаващата през днешния ден социална небрежност и тъй като до 1989 година този пай от историята бе неразрешен. Боеве против руснаци?!;
Нападащи България руснаци и героично победили ги българи?!... -
властта в интервала 1944 година - 1989 година не позволяваше и ред от това минало. Днес тази част от българската история остава някак незабележима. Тя живее само когато някой постави старания да отвори страниците й.
На 8 октомври 2022 година, събота, дребна група хора се събраха пред една селска постройка. Те бяха тихи, незабележими в океана от български и международни събития. Бяха и житейски опърпани от несгодите на делника. Поговориха малко, помълчаха, почерпиха се. След което се разотидоха към все по този начин сивия делник.
Никаква рекламация,
никаква пищност в тях! Зад гърба им обаче остана плоча на стената с пет имена. Ще стоят изписани даже когато актуалните хора физически изчезнат. Селото бе Ново Ботево, постройката - кметството, имената - на починали бойци от селото във войните. Хората си поговориха и за жертвите край моста. Преминаващите пасажери във влака ги гледаха, само че не схванаха защо са се събрали.
Няколко пъти попитах кметския наместник Георги Атанасов за какво в това безрадостно настояще им е притрябвала паметна плоча. " Ами по този начин. Хората я желаеха, наследниците. Просто по този начин - с цел да се знае, запази. От селото са били тия хора. Просто по този начин ", отговори няколко пъти той.
Това " Просто по този начин " е най-голямата хубост, която съм чувал в последно време. Тя е въглен. Скучен, скромен, затиснат в околната сивота, само че без мощ, която да го загаси. И изскача.
КАРЕ
НАД 100-ГОДИШНА КРАСОТА
Всъщност мостът при Ново Ботево е извънреден красавец, скъп архитектурно. Но това може да се види и разбере единствено при взор в профил, а не прекосяване бързо от горната страна, както се случва с влака. Състои се от каменни редове и железа. Създаден е към 1908 година от италиански инженери, с цел да компенсира релефа при Суха река (дерето е нейно). Мостът е напълно за потребностите на железницата, а тя е трябвало да обслужи бурно разрастващи се чифлици, които не могат към този момент да изнасят житото с каруци. Италианците построяват цялата линия, три от гарите (Вълчи дол, Суворово и Оборище) имат идентична архитектура, плод на авангардна тогава инженерна мисъл. Но румънската окупация през 1913 година стопира развиването на Южна Добруджа. После историческите превратности, а и други събития, стават причина за самобитна транспортна изолираност на вътрешността на района. Днес жп линията Варна - Добрич е една от дребното неелектрифицирани в страната. Мостът обаче " не е мръднал ". Той е все така красив, здрав, тъкмо когато е бил основан - контрапункт на днешното инфраструктурно строителство.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ