Рей Бредбъри: Краят на началото
Спря косачката посред двора, тъй като усети, че тъкмо в този миг слънцето залезе и се демонстрираха звездите. Прясно окосената трева по лицето и тялото му падна на земята. Да, звездите в действителност се виждаха — изначало едва-едва, само че ставаха все по-ярки в пустинното небе. Чу мрежестата врата на верандата да се затваря и усети, че жена му го следи.
— Почти е време — сподели тя.
Той кимна; нямаше потребност да си поглежда часовника. Чувстваше се ту доста остарял, ту напълно млад, ту му бе доста студено, ту доста горещо — в този момент едното, след момент — другото. Беше личният си наследник, говореше непрекъснато и се движеше пламенно, с цел да скрие мощното тупкане на сърцето си, още веднъж и още веднъж обхващащия го боязън, до момента в който обличаше новата си униформа, ревизираше питателните ресурси, бутилките с О2, шлемовете, скафандрите и поглеждаше, сходно на всеки различен човек на Земята, към бързо пълнещото се със звезди небе.
И внезапно се озова на остарялото си място, още веднъж бе бащата на сина, стиснал дръжката на косачката.
— Ела да поседим на верандата — повика го жена му.
— По-добре да си намирам работа!
Тя слезе по стъпалата и отиде при него.
— Не се безпокой за Робърт. Всичко ще е наред.
— Но това е толкоз ново — чу личния си глас той. — Никога до момента не е било правено. Помисли си единствено — ракета с екипаж полита да построи първата галактическа станция. Господи, та това не може да се направи, не съществува, няма ракета, няма опитно поле, няма време на отлитане, няма техници. Както сме тръгнали, даже нямам наследник на име Боб. Не устоявам към този момент!
— Тогава какво си се зазяпал?
Той поклати глава.
— Ами, тази заран ходя на работа и слушам някой да се смее с цяло гърло. Така се изненадах, че замръзнах посред улицата. Защото аз бях оня, който се смееше! Защо ли? Защото най-накрая в действителност разбрах какво ще прави Боб довечера; най-накрая повярвах. Заприщих придвижването, кой знае по какъв начин са ме ругали. А следобяд се улових, че си напявам. Чувала си я тая ария. „ Колело в колелото посред небето “. Отново се разсмях. Космическата станция, несъмнено. Голямото колело с кухи спици, в което Боб ще живее шест или осем месеца, след което ще продължи към Луната. Докато се прибирах, се сетих още от песента. „ Малкото се върти от религия, огромното — по благосклонност Божия “. Искаше ми се да скачам, да крещя, самичък да се изстрелям натам!
Жена му го докосна.
— Ако ще оставаме тук, най-малко да се настаним по-удобно.
Разположиха два плетени клатещи се стола посред моравата и седнаха безшумно. Звездите разтваряха тъмнината като бледи зрънца каменна сол, разпиляна от небосвод до небосвод.
— Виж ти — сподели жена му. — Сякаш чакаме годишните фойерверки на Сисли Филд.
— Само дето довечера хората са повече…
— Все си мисля — сега милиард души гледат небето с отворени уста.
Чакаха, усещаха по какъв начин земята се движи под столовете им.
— Колко е часът?
— Осем без единайсет.
— Винаги си прецизен. Сякаш имаш часовник в главата.
— Тази нощ не мога да сгреша. Мога да ти кажа, когато остане една секунда до старта. Виж! Десетминутното предизвестие!
На запад разцъфнаха четири алени сигнални ракети, понесоха се с намигване във вятъра над пустинята, безмълвно потънаха в земята и угаснаха.
В още веднъж възцарилата се мрачевина брачният партньор и брачната половинка престанаха да се люлеят в столовете си.
— Осем минути — сподели по-късно той. Последва пауза. — Седем. — Последва като че ли малко по-дълга пауза. — Шест…
Жена му бе отметнала глава обратно и учеше звездите тъкмо над нея.
— Защо? — промърмори тя и затвори очи. — Защо са ракетите, за какво довечера? Защо е всичко това? Иска ми се да схвана.
Той погледна лицето й, неясно в наподобяващата на пудра светлина на Млечния път. Искаше му се да отговори, само че я остави да продължи.
— Това не е като остарялата история, когато питали алпинистите за какво се качват на Еверест и те отговаряли — тъй като го има. Никога не съм го разбирала. Това за мен не е отговор.
Пет минути, намерения си той. Времето отминава… часовникът му тиктака… колелце в колелцето… дребното се върти от… огромното от… насред… четири минути!… Хората към този момент са се качили в ракетата, по контролния панел примигват светлинки…
Устните му се раздвижиха.
— Знам единствено, че това е в действителност краят на началото. Каменна ера, бронзова ера, желязна епоха; занапред нататък ще съберем всичко това под едно огромно име за времето, когато сме вървели по Земята, слушали сме птиците заран и сме плакали от злоба. Може би ще го назоваваме Земна ера или пък Епохата на гравитацията. Милиони години сме се борили с гравитацията. Когато сме били амеби и риби, сме се мъчели да изпълзим от моретата, без гравитацията да ни смаже. Щом сме се озовали на брега, незабавно сме почнали да се изправяме, без гравитацията да пречупи новото ни откритие — гръбнака, опитвали сме се да вървим, без да се спъваме, да тичаме, без да падаме. Милиард години гравитацията ни е държала тук, подигравала ни се е с вятър и облаци, с пеперуди и скакалци. Ето това му е най-важното на тази вечер… тя е краят на остарялата гравитация и на нейната ера. Веднъж и вечно. Не знам по какъв начин ще разделят епохите — от времето на персите, мечтали си за летящи килимчета, или от китайците, които през всички незнайни рождени дни и новогодишни празници са пускали фойерверки и ракети. А може би ще стартира от идващия час. Но в този момент ние сме в края на милиард години опитване, в края на нещо дълготрайно и почетно — най-малко за нас, хората.
Три минути… две и петдесет и девет секунди… две и петдесет и осем…
— Но аз към момента не разбирам за какво — рече жена му.
Две минути, намерения си той. Готови? Готови? Готови? — пита отдалечен глас по радиото. Готови! Готови! Готови! — бързо дава отговор бръмчащата ракета. Проверка! Проверка! Проверка!
Тази вечер, намерения си той. Дори да се провалим с първия, ще пуснем втори и трети транспортен съд и ще достигнем всички планети, а по-късно и звездите. Просто ще продължаваме напред, до момента в който огромните думи като „ величие “ и „ безкрайност “ не придобият смисъл. Големи думи, да, тъкмо това желаеме. Непрекъснатост. Откакто са се обърнали езиците ни и са се раздвижили устните ни, ние все питаме — какъв е смисълът на всичко това? Всички други въпроси са глупави, щом гибелта диша в тила ни. Но дано единствено се заселим на 10 хиляди светове, въртящи се към 10 хиляди непознати слънца, и въпросът ще заглъхне. Човекът ще бъде безконечен и безконечен, също като космоса. Ще продължи вечно напред, както продължава космосът. Отделните човеци ще умират както постоянно, само че историята ни ще продължи безпределно далеко в бъдещето и знанието, че ще оцелеем вечно, ще ни даде възприятие за сигурност — а точно тя е отговорът на оня въпрос. Щом сме дарени с живот, най-малкото, което можем да създадем, е да запазим и предаваме този подарък до безкрая. И задачата си заслужава напъните.
Плетените столове зашепнаха безшумно в тревата.
Една минута.
— Една минута — сподели на глас той.
— О! — Жена му внезапно го хвана за ръката. — Надявам се, че Боб…
— Ще бъде наред!
— Ох, Господи, помогни им…
Трийсет секунди.
— Сега гледай.
Петнайсет, 10, пет…
— Гледай!
Четири, три, две, една.
— Ето! Ето там! Ох, там, ето там!
Извикаха. Скочиха на крайници. Столовете им се обърнаха. Двамата се олюляха, ръцете им се опитваха да се намерят, да се вкопчат, да свидлив. Видяха блестящо сияние в небето, а 10 секунди по-късно голяма комета излетя във въздуха, затъмни звездите и се втурна нагоре, с цел да се трансформира в нова звезда измежду завръщащото се обилие на Млечния път. Мъжът и дамата се държаха, като че ли се намираха на ръба на висока канара и под тях се бе раззинала бездънна черна бездна. Гледаха нагоре и чуваха личния си рев и хлипане. Мина дълго време, преди да съумеят да проговорят.
— Отлетя, нали отлетя?
— Да…
— Всичко е наред, нали?
— Да… да…
— Не е паднала…?
— Не, не, всичко е наред, Боб е наред, всичко е наред.
Накрая отстъпиха един от различен.
Той докосна лицето си и погледна мокрите си пръсти.
— Проклет да съм — промърмори. — Проклет да съм.
Почакаха още пет, още 10 минути, до момента в който очите не ги заболяха от безбройните кристалчета огнена сол. Наложи се да ги затворят.
— Е, да се прибираме — сподели тя.
Той не можеше да помръдне. Само ръката му сама се протегна към дръжката на косачката. Видя я какво прави.
— Остава още напълно малко…
— Но към този момент не се вижда.
— Виждам задоволително — отвърна той. — Трябва да довърша. После ще поседим малко на верандата, преди да се приберем.
Помогна й с прибирането на столовете на верандата, настани я, върна се и още веднъж се зае с косачката. Косачка. Колело в колелото. Проста машина, хващаш я в ръце и я буташ напред, колелата се въртят и тракат, а ти вървиш след тях и тихичко си мислиш нещо. Врява, следвана от топла тишина. Въртящо се колело, следвано от замислена стъпка.
Аз съм на милиард години, сподели си той; аз съм на една минута. Висок съм един сантиметър, не, 10 хиляди благи. Гледам надолу и не виждам краката си, толкоз са надалеч.
Забута косачката. Тревата летеше нагоре и меко падаше към него; той вдъхваше аромата й, наслаждаваше му се и се усещаше, като че ли е цялото човечество, къпещо се в свежите води на извора на младостта.
И изкъпан, той още веднъж си спомни песента за колелата, вярата и Божията благосклонност посред небето, където измежду милионите неподвижни звезди една-единствена се осмеляваше да се движи нанякъде и да не стопира.
После окоси останалата трева.
Превод: Венцислав Божилов
Инфо: http://lunatic.bg
