Кой и защо иска президентска република? Ето 4 причини да не убием парламента
След рухването на Берлинската стена на мрежите на остарелия просъветски режим в България беше заложена конфигурация: „ оцеляване и промяна “.
Извадиха на напред във времето за „ пушечно месо “ средностатистически доносници и обособени сътрудници на някогашната Държавна сигурност, а шумотевицата към справедливото им заклеймяване трябваше да послужи като димна завеса, зад която „ виновни приятели “ под методическото управление и с известно ресурсно и осведомително застраховане от постсъветските кремълски служби да се впишат, да контролират и да вземат участие в двете огромни трансформации, които предстояха на нашето общество.
Едната беше обвързвана с контрола върху икономическите запаси, външнотърговските контакти и собствеността.
Легитимните политически канали за нормативно и административно въздействие върху този развой към този момент не бяха напълно под техен надзор и по тази причина те разпростряха мощни престъпни конгломерати, адаптирайки моделите, прилагани в постсъветска Русия – силовите групировки от „ охранители “ и след това „ застрахователи “, които да блокират естествената стопанска самодейност, да акумулират бизнеси, капитали и благосъстоятелност, които на идващ стадий да бъдат изпрани и превърнати в новата стопанска инфраструктура на страната от мрежите на остарелия редим и техните наследници.
Другата промяна беше обвързвана с оформянето на новата обществена конструкция и подчиненост в демократичното общество.
Част от старите мрежи без особени идеологически угризения предложиха „ услугите “ си на западните сътрудници. Мнозина от тях обаче резервираха „ отворена линия “ с Москва, въпреки и надълбоко под повърхността.
Преминаха към имплантиране на своите деца и внуци, както и на заварените от измененията през 1989 година по-нисшестоящи номенклатурни фрагменти от комунистическите служби, посолства и комсомолски комитети на основни места в демократичните институции и в звената, които образуват публичното мнение – партии, (соросови) фондации, медии, университетски катедри и прочие
Едни пренаписаха автобиографии, други се снишиха в бурните години на битка за народна власт и блян към интеграция към Свободния свят посредством Европейски Съюз и НАТО.
За да бъдат конфигурирани през последните години на обществени позиции, от които с мрачна угриженост да облъчват обществото със свои „ предписания “ за народна власт, в които дежурно участва щипка властнически „ подправки “ и кремълски „ ароматизанти “.
Една от тези „ подправки “ дежурно е тематиката за „ президентската република “. Не се изненадвайте – тази тематика не се стартира от през днешния ден от глашатаите и „ потребните идиоти “ на към този момент трансформираните мрежи на остарелия режим.
Още през втората половина на 90-те тя стартира да циркулира из избрани среди, чийто произход беше в някогашната „ Държавна сигурност “. Тук и там се словообразуваше по какъв начин „ избавителен излаз “ и гаранция за „ публично равновесие “ има единствено в президентското ръководство.
Окопитвайки се политически и натрупали забележителна икономическа мощност, трансформираните остарели мрежи сътвориха пропагандните легенди за „ месията “, а по-късно за „ мощната ръка “, които, паразитирайки върху острите дефицити на демократична просвета и на трайно открит пиетет към свободата в нашето общество, плениха за известно време въображението на масите.
Така се сътвориха условия за ръководствата на „ месията “ (Симеон Сакскобургготски) и на „ мощната ръка “ (Бойко Борисов). Тезата, че Народното събрание е ненужна говорилня, която единствено пречи на ръководството, настойчиво се лансираше, въпреки и с изменчив интензитет, и при кабинета „ Сакскобургготски “, и при „ Борисов 1 “.
Независимо от усърдно изгражданите им облици и опитите да бъдат тласнати в посоката на едноличната власт, и двамата – и Сакскобургготски, и Борисов – имаха демократични инстинкти и не го позволиха. Това обаче се дължеше освен на персоналния фактор, а на първо място на сработването на имунната анти-авторитарна система на парламентарното управение, заложена в българския парламентарен модел.
Реклама
Винаги се намираха политически среди, партийни фракции и даже обособени специалисти и политически фигури, които дружно и поотделно успяваха да инструментализират сполучливо властовия запас, който дават парламентарният надзор, публичността на парламентарните прения и медийните трибуни, с цел да не оставят пространство за ескалация на възможни властнически или крипто-авторитарни трендове.
Парламентът, като мощен мегафон, даваше публичност на рецензията към държавните управления и по този начин бързо срина митовете и за „ месията “, и за „ мощната ръка “.
След като не съумяха да стигнат до мечтаната еднолична власт по този метод, старите мрежи и техните глашатаи взеха решение към този момент да „ играят на несъмнено “, като се опитат да сменят конституционния модел. Така стартира опипването на почвата за „ президентска република “.
Със същите изтъркани от историческа приложимост дежурни изречения, употребени от проводниците на всеки властнически или тоталитарен режим – от Ленин, Хитлер и Мусолини, през Франко, Салазар, южноамериканските „ каудильос “, та до днешна Русия на Путин и едноличните евразийски режими – Народното събрание носи политическа неустойчивост, пречи на успеваемостта на изпълнителната власт.
Онези, които през днешния ден сричат сходни погрешни постановки, без изключение са артикул на гореописаните процеси на промяна на мрежите на остарелия режим. Неслучайно същите ненадейно осенени от прозрението за „ президентска република “ до един пригласят и на кремълските тези за експанзията против Украйна.
Нееднократно през последните 20 години, както от позициите на високата конституционна доктрина, по този начин и публицистично, съм представял причини за какво президентската република не се възприема от европейските демокрации и за какво е нездравословна и рискова за България.
Но доколкото самата тематика – парламентаризъм или президенциализъм – надвишава квалификацията на говорещите до този миг в интерес на един президентски режим, ще се опитам да кажа в резюме и напълно простичко.
Първо, при президентската република изпълнителната власт е недосегаема. Президентът не може да бъде викан от опозицията да дава отговор на настоящи въпроси, питания и чувания, а на министрите му не може да се гласоподава избор на съмнение.
Науката и обществената процедура са потвърдили, че в поляризирани общества, които нямат устойчива демократична традиция, това постоянно води до авторитаризъм.
Второ, единствената сполучлива президентска република е Съединени американски щати, тъй като там президентът е стеснен от федералния темперамент на страната, четвърт хилядолетие има непрекъсната народна власт, самостоятелен съд и мощно гражданско общество.
Трето, в България президентска република значи олигархична република от евразийски вид. Олигархията мечтае да има един човек, който да „ натиска копчето “.
Четвърто, потвърдено е, че президентските режими (без САЩ) водят до по-слаба стопанска система и по-силно обществено неравноправие спрямо парламентарните.
Прочее, когато музикантите свирят подправено, не забраняваме музиката, нали? Парламентарното ръководство би трябвало да се укрепва и модернизира, а не да се вършат опити с елементарно прогнозируем отрицателен резултат, какъвто би била президентската република.
Коментар на Борислав Цеков, заглавието е на Narod.bg
Извадиха на напред във времето за „ пушечно месо “ средностатистически доносници и обособени сътрудници на някогашната Държавна сигурност, а шумотевицата към справедливото им заклеймяване трябваше да послужи като димна завеса, зад която „ виновни приятели “ под методическото управление и с известно ресурсно и осведомително застраховане от постсъветските кремълски служби да се впишат, да контролират и да вземат участие в двете огромни трансформации, които предстояха на нашето общество.
Едната беше обвързвана с контрола върху икономическите запаси, външнотърговските контакти и собствеността.
Легитимните политически канали за нормативно и административно въздействие върху този развой към този момент не бяха напълно под техен надзор и по тази причина те разпростряха мощни престъпни конгломерати, адаптирайки моделите, прилагани в постсъветска Русия – силовите групировки от „ охранители “ и след това „ застрахователи “, които да блокират естествената стопанска самодейност, да акумулират бизнеси, капитали и благосъстоятелност, които на идващ стадий да бъдат изпрани и превърнати в новата стопанска инфраструктура на страната от мрежите на остарелия редим и техните наследници.
Другата промяна беше обвързвана с оформянето на новата обществена конструкция и подчиненост в демократичното общество.
Част от старите мрежи без особени идеологически угризения предложиха „ услугите “ си на западните сътрудници. Мнозина от тях обаче резервираха „ отворена линия “ с Москва, въпреки и надълбоко под повърхността.
Преминаха към имплантиране на своите деца и внуци, както и на заварените от измененията през 1989 година по-нисшестоящи номенклатурни фрагменти от комунистическите служби, посолства и комсомолски комитети на основни места в демократичните институции и в звената, които образуват публичното мнение – партии, (соросови) фондации, медии, университетски катедри и прочие
Едни пренаписаха автобиографии, други се снишиха в бурните години на битка за народна власт и блян към интеграция към Свободния свят посредством Европейски Съюз и НАТО.
За да бъдат конфигурирани през последните години на обществени позиции, от които с мрачна угриженост да облъчват обществото със свои „ предписания “ за народна власт, в които дежурно участва щипка властнически „ подправки “ и кремълски „ ароматизанти “.
Една от тези „ подправки “ дежурно е тематиката за „ президентската република “. Не се изненадвайте – тази тематика не се стартира от през днешния ден от глашатаите и „ потребните идиоти “ на към този момент трансформираните мрежи на остарелия режим.
Още през втората половина на 90-те тя стартира да циркулира из избрани среди, чийто произход беше в някогашната „ Държавна сигурност “. Тук и там се словообразуваше по какъв начин „ избавителен излаз “ и гаранция за „ публично равновесие “ има единствено в президентското ръководство.
Окопитвайки се политически и натрупали забележителна икономическа мощност, трансформираните остарели мрежи сътвориха пропагандните легенди за „ месията “, а по-късно за „ мощната ръка “, които, паразитирайки върху острите дефицити на демократична просвета и на трайно открит пиетет към свободата в нашето общество, плениха за известно време въображението на масите.
Така се сътвориха условия за ръководствата на „ месията “ (Симеон Сакскобургготски) и на „ мощната ръка “ (Бойко Борисов). Тезата, че Народното събрание е ненужна говорилня, която единствено пречи на ръководството, настойчиво се лансираше, въпреки и с изменчив интензитет, и при кабинета „ Сакскобургготски “, и при „ Борисов 1 “.
Независимо от усърдно изгражданите им облици и опитите да бъдат тласнати в посоката на едноличната власт, и двамата – и Сакскобургготски, и Борисов – имаха демократични инстинкти и не го позволиха. Това обаче се дължеше освен на персоналния фактор, а на първо място на сработването на имунната анти-авторитарна система на парламентарното управение, заложена в българския парламентарен модел.
Реклама
Винаги се намираха политически среди, партийни фракции и даже обособени специалисти и политически фигури, които дружно и поотделно успяваха да инструментализират сполучливо властовия запас, който дават парламентарният надзор, публичността на парламентарните прения и медийните трибуни, с цел да не оставят пространство за ескалация на възможни властнически или крипто-авторитарни трендове.
Парламентът, като мощен мегафон, даваше публичност на рецензията към държавните управления и по този начин бързо срина митовете и за „ месията “, и за „ мощната ръка “.
След като не съумяха да стигнат до мечтаната еднолична власт по този метод, старите мрежи и техните глашатаи взеха решение към този момент да „ играят на несъмнено “, като се опитат да сменят конституционния модел. Така стартира опипването на почвата за „ президентска република “.
Със същите изтъркани от историческа приложимост дежурни изречения, употребени от проводниците на всеки властнически или тоталитарен режим – от Ленин, Хитлер и Мусолини, през Франко, Салазар, южноамериканските „ каудильос “, та до днешна Русия на Путин и едноличните евразийски режими – Народното събрание носи политическа неустойчивост, пречи на успеваемостта на изпълнителната власт.
Онези, които през днешния ден сричат сходни погрешни постановки, без изключение са артикул на гореописаните процеси на промяна на мрежите на остарелия режим. Неслучайно същите ненадейно осенени от прозрението за „ президентска република “ до един пригласят и на кремълските тези за експанзията против Украйна.
Нееднократно през последните 20 години, както от позициите на високата конституционна доктрина, по този начин и публицистично, съм представял причини за какво президентската република не се възприема от европейските демокрации и за какво е нездравословна и рискова за България.
Но доколкото самата тематика – парламентаризъм или президенциализъм – надвишава квалификацията на говорещите до този миг в интерес на един президентски режим, ще се опитам да кажа в резюме и напълно простичко.
Първо, при президентската република изпълнителната власт е недосегаема. Президентът не може да бъде викан от опозицията да дава отговор на настоящи въпроси, питания и чувания, а на министрите му не може да се гласоподава избор на съмнение.
Науката и обществената процедура са потвърдили, че в поляризирани общества, които нямат устойчива демократична традиция, това постоянно води до авторитаризъм.
Второ, единствената сполучлива президентска република е Съединени американски щати, тъй като там президентът е стеснен от федералния темперамент на страната, четвърт хилядолетие има непрекъсната народна власт, самостоятелен съд и мощно гражданско общество.
Трето, в България президентска република значи олигархична република от евразийски вид. Олигархията мечтае да има един човек, който да „ натиска копчето “.
Четвърто, потвърдено е, че президентските режими (без САЩ) водят до по-слаба стопанска система и по-силно обществено неравноправие спрямо парламентарните.
Прочее, когато музикантите свирят подправено, не забраняваме музиката, нали? Парламентарното ръководство би трябвало да се укрепва и модернизира, а не да се вършат опити с елементарно прогнозируем отрицателен резултат, какъвто би била президентската република.
Коментар на Борислав Цеков, заглавието е на Narod.bg
Източник: narod.bg
КОМЕНТАРИ