Просвещението
Съветският съюз постоянно е бил податлив към гигантизъм в другите му военни планове и проявления. Достатъчно е да си напомним „ великите сталински градежи на комунизма “ с гигантските язовири и канали или циклопския Дворец на Съветите в центъра на столицата, който в никакъв случай не се издигнал до небето. Може би обсегът и грандиозността на проектите били подтиквани от мащаба на най-голямата мощ в света, която заемала една шеста от земната суша. Много хрумвания били оживени, само че и доста, останали като проекти.
В недрата на руския военно-промишлен комплекс от време на време са се раждали смели планове, които поразявали въображението с в действителност грандиозния си обсег. Естествено, осъществяването им изисквало изключителни старания, както от страна на изпълнителите, по този начин и от страна на държавния бюджет. Не всички от тях можели да бъдат приключени.
Забравените военни планове до космоса и назад
На 15 ноември 1988 година руският орбитален транспортен съд “Буран ” направил първия си и, както се оказва, финален полет. Това трябвало да бъде съответен отговор на плана на американската галактическа совалка. Но руският Буран бил предопределен най-вече за военни цели.
Космическият транспортен съд бил изведен в орбита от космодрума Байконур със свръхтежката ракета-носител “Енергия “. След като направил 2 завъртания към Земята в безпилотен режим, той се приземил на особено издигнатата за него 3-километрова писта на летище Байконур.
В допълнение към това летище били съществено реконструирани две съществени аварийни площадки за кацане на Буран – военните летища в Крим и Приморие, като за всеки случай пистите били в допълнение укрепени на още 14 места за допустимо непредвидено кацане, в това число Куба и Либия. Но Буран не се нуждаел от аварийни ленти – той решително приключил своя галактически полет и се приземил самостоятелно, където се очаквало.
Въпреки обстоятелството, че Буран работил като догонващ съперник в конкуренцията с американците, той надминал американската совалка по редица индикатори. Тя можела да остане в орбитата на Земята два пъти по-дълго време, да вземе на борда 6 тона повече потребен товар, а също и 10 космонавти ( вместо 7 за американците). Но главната разлика от американската система била, че Буран можел да лети и каца в автоматизиран режим, което ослепително се удостоверило с единствения си полет.
В основаването на руския комплекс са взели участие 1200 предприятия.
За него са създадени 39 типа фундаментално нови материали и 230 технологии. Общата стойност възлиза на 16 милиарда рубли.
През 1990 година работата по програмата “Енергия-Буран ” е спряна, а през 1993 година програмата е дефинитивно закрита. Единственият в космоса, Буран, завършил през 2002 година, когато се срутил покривът на постройката за монтаж и проби в Байконур, в която се съхранявал дружно с ракетата Енергия.
Пълномащабен модел на Буран, който в никакъв случай не е бил в космоса, могат да видят през днешния ден посетителите на един от немските механически музеи. Съдбата освен на руската совалка беше плачевна, само че и на хората, които се готвеха да излетят с нея. За главния и дублиращия екипажи бяха подготвени 4 водача, трима от които починаха трагично в границите на две години.
Забравеният боен план Спирала
В аерокосмическата сфера бил предопределен различен руски план, прочут като “Спирала “. През 1964 година, в разгара на Студената война и галактическата конкуренция, група учени и експерти от Централния научноизследователски институт на Военновъздушни сили на Съюз на съветските социалистически републики създали идея за основаване на кардинално нова аерокосмическа система (ВКС), която най-рационално съчетава концепциите за аероплан, ракетоплан и галактически обект.
Разработката на плана „ Спирала “ е била поверена на конструкторското бюро на Артьом Иванович Микоян, а за негов основен конструктор е назначен Глеб Евгениевич Лозино-Лозински. Този план бил началото на подготовката на Съветския съюз за бъдещите “звездни войни ”.
Разработеният VKS се състоял от три съществени елементи – хиперзвуков самолет-носител, предопределен за в началото ускоряване на орбиталния уред до скорост от 7500 км / ч, двустепенен ракетен ускорител и орбитален аероплан. Според плана на височина 30 km орбиталният аероплан трябвало да се отдели от самолета-носител, да употребява двустепенен ракетен ускорител, с цел да доближи първата галактическа скорост (около 7,9 km / s) и по този метод да навлезе в близката Земна орбита.
Там той можел да прави своите бойни задачи – разузнаване, прехващане на галактически цели с ракети космос-космос или удари на територията на врага с нуклеарни ракети космос-земя. Всъщност бил основан същински галактически изтребител-бомбардировач.
Развитието на плана бил в разгара си.
Създадени били модели и прототипи на съставените елементи на VKS, някои от които излязли в космоса, а други били тествани на наземни стендове. МиГ-105.11 станал предходник на непосредствено орбиталния аероплан, на който известните водачи изпитатели направили изпитателни полети в атмосферата.
За образование на водачите на орбиталният аероплан през 1966 година в Центъра за подготовка на космонавти била основана специфична група, която включвала членове на отряда на космонавтите, които имали задоволителна летателна подготовка.
Сред тях бил Герман Титов, който към този момент бил летял в космоса. През 1969 година в Центъра е бил основан 4-ти отдел, управителен от Герман Титов, който по това време към този момент е съумял да отбрани дипломата си в академията по плана на едноместен аерокосмически аероплан. Отделът включвала група от 9 млади водачи, които минали галактическа подготовка.
Работата имала доста компликации по пътя на инженерите и изпитателите, само че, несъмнено, имало и прогрес към задачата. През втората половина на 70-те години инженерите възнамерявали да стартират галактически полети. Въпреки това министърът на защитата Андрей Гречко ненадейно затворил плана с думите:
Въпреки това работата на руските експерти по плана “Спирала ” не било на вятъра. Тази стратегия послужила като подтик за стартирането на програмата HL-20 на американците.
Хиперболоид от епохата на развития социализъм
През 60-те години на предишния век, може би към момента под усещането от преди малко завършилата Карибска рецесия, която съвсем довела света до нуклеарна война, Съветският съюз съществено се замислила в основаването на военен лазер. Успоредно с това почнала работата по два плана: „ Тера-3 “ и „ Омега “ (научни ръководители на които бяха учените, нобеловите лауреати Николай Басов и Александър Прохоров).
Целта на проучването било да се сътвори система за противовъздушна защита, способна да унищожава, както самолети на съперника, по този начин и крилати ракети, а по-късно, евентуално, и бойни глави на балистични ракети. Скоро изследванията, почнали в научни лаборатории, които траяли на полигона Сари-Шаган с център в град Приозерск, който зародил на брега на Балхаш.
През 1972 година към този момент бил подготвен пробният модел, в който в началото вместо военен лазер е инсталиран радиационен симулатор с сила, несравнимо по-ниска от нужната за военен лазер. На него била създадена системата за ориентиране. Получените данни разрешили да се сътвори по-ефективна лазерна система за противовъздушна защита Omega-2, в която към този момент нямала подражател, а същински военен лазер.
Първите проби на Омега-2 се провели на 22 септември 1982 година
Инсталацията елементарно съумяла да удари няколко цели. Но лазерната противовъздушна защита не посочила никакви съществени преимущества пред съществуващите зенитно-ракетни системи, изключително като се има поради, че цената ѝ била неведнъж по-висока от цената на системите в употреба.
Тера 3 Разработчиците обаче не се отказали. Независимо от плановете за стационарни лазерни системи, имало и стратегия за самостоятелни системи с кодово име “Мощни електроцентрали “. Един от тези лазери бил оборудван на пробният транспортен съд “Диксън “, който съгласно всички документи минал като елементарен транспортьор на дървен материал, макар че имал внушителни размери. През лятото на 1980 година лазерът изстрелва първия си изстрел по симулирана цел. Оказва се прецизен, само че прекомерно слаб (лазерът развил единствено 5% от оповестената мощност).
Междувременно Министерството на защитата била озадачена от създаването на лазерно въоръженният галактически транспортен съд, кадърен да смъква ракети и спътници. След първите триумфи на земята, военните сложили задача да изстрелят мощен лазер в космоса. На 15 май 1987 година галактическият транспортен съд Скиф-ДМ с лазер на борда излетява от Байконур.
Но след по-малко от 10 минути горящите му фрагменти се разрушават в Тихия океан, погребвайки лазерната стратегия на Съветския съюз за дълго време. Перестройката пристигнала в точния момент, а финансовите проблеми и разпадането на Съюза довършили работата. Опустошените остатъци от полигона Балхаш били поети от Казахстан.
Техника на ръба на фантазията
В руските години имало и различен (лично подсилен от Хрушчов), величествен план, напомнящ най-много на писанията на писателите-фантасти. Името на разработваното знамение било ” Подземен транспортен съд ” или “Бойна къртица “. Според информация, достигнала до нас, работата е осъществена в Крим и Урал. Твърди се, че „ бойната къртица “ с дребна атомна електроцентрала и екипаж от няколко души умрял след нахлуване в недрата на Урал. Доколко сериозна е сходна информация, оставаме на вас читателят да реши.
Благодарим Ви, че прочетохте тази публикация. няма за цел да промени вашата позиция. Дали ще повярвате на тази публикация или не, това е ваш избор! Не забравяйте да ни последвате в обществените мрежи!
