Само ако си позволим да бъдем уязвими, ще можем да

Само в случай че си позволим да бъдем уязвими, ще можем да създадем условия да бъдем щастливи…

Думите са на проф. Брене Браун , социолог и откривател от Университета в Хюстън, Съединени американски щати.

През последните 10 години тя учи междучовешките връзки, феномена на срама като маркер на актуалната просвета и главен фактор, който пречи на хората да живеят в мир и естетика със себе си, изследва също и въздействието на срама, страха и уязвимостта и по какъв начин основаването на резистентност против тях във всекидневието може да промени метода, по който живеем, обичаме, работим и възпитаваме децата си. 

Брене назовава себе си колекционер на истории, белязани от позор, храброст и достоверност.

В лекцията си „ Силата на уязвимостта “ (за TED – международна поредност от конференции) тя приказва за това какъв брой е значимо да се научим да прегръщаме уязвимостта и несъвършенствата си, с цел да можем да живеем същински и с достойнство…

Когато си работил 10 години като обществен чиновник, няма по какъв начин да не стигнеш до извода, че всичко, поради което сме тук, са взаимоотношенията. Те придават смисъл и значение на нашия живот. Те са всичко. Няма значение дали става въпрос за хора, които работят в сфери като обществена правдивост, ментално здраве, занемаряване, принуждение, това което знаем, е, че способността да се усещаме свързани невробиологично е методът, по който ние се сплотяваме, по тази причина сме тук.

Когато обаче попитате хората за любовта, те заговарят за провалена връзка; когато ги попитате за сливане и свързване, те стартират да описват за мъчителни случаи на разцепление.

Тя дава образец с похвалите и забележките, които получаваме от шефа си – може да чуем от него 37 похвали за работата си, само че ще ги забравим незабавно, щом чуем единствената му забележка.

Открих, че в основата на проблематичните връзки, в действителност стоят срамът и страхът – никой не е ваксиниран от тях. „ Има ли нещо в мен или в живота ми, което в случай че стане известно на близките, може да заплаши връзката ми с тях? “

Това е въпросът, който изтезава всички – може би единствено като се изключи тези, които не имат способността да съчувстват и да се свързват.

Разбира се, никой не желае да приказва за това, а колкото по-малко се приказва за него, толкоз повече пораства то в нас.

Срамът става още по-силен поради убеждения като: „ Аз не съм задоволително добър “, „ Аз не съм задоволително съдбоносен, интелигентен, богат, сполучлив, слаб, привлекателен… ”, а това, което поддържа и укрепва тези убеждения, е нашата мъчителна накърнимост.

„ Всички ние ненавиждаме своята накърнимост ”, споделя Брене . И тъй като, както самата тя споделя, за нея животът е безпорядък, който би трябвало да бъде изчистен, проведен и да комплициран в кутия, взема решение да се посвети на новата си идея, а точно: да разбере по какъв начин работи уязвимостта.

Изследването й продължава 6 години, през които тя чете дневници и изповеди на свои пациенти, организира стотици изявленията и изследва хиляди истории.

Въпреки че разгласих доктрина за уязвимостта и срама, макар че даже написах книга за нея, към момента усещах, че нещо не е наред. Накрая разделих хората, с които разговарях, на две групи – в едната сложих всички, които фактически имат възприятие за достолепие и мощно възприятие за обич и принадлежност, а в другата всички тези, които се борят за тях и постоянно се чудят дали са задоволително положителни. Открих разлики сред тях.

Първата е, че хората, които имат мощно възприятие за лично достолепие, за обич и принадлежност, имат вяра, че са почтени за обич и принадлежност. Това е. Те имат вяра, че са почтени. И съгласно мен това, което прави връзките ни сложни и нещастни, е страхът ни, че не сме почтени за тях.

Според нея човек, който има вяра, че е заслужен да бъде обичан, има кураж – думата e формирана от латинското cor – сърце.

Тоест, всеки, който има кураж да опише личната си история от цялото си сърце, има смелостта да бъде посредствен – тъй като е милосърден към себе си.

А единствено хората, които могат да демонстрират съчувствие към себе си, могат да са състрадателни и положителни с другите.

Това изцяло изяснява и втората разлика сред тези две групи – хората, които са уверени, че са почтени да бъдат обичани, имат смелостта да бъдат себе си, да бъдат същински, да не се отхвърлят от това, което са, с цел да се впишат във връзката си – това е безусловно належащо, просто няма по какъв начин да създадеш здрава и щастлива връзка с друга идентичност.

Третата разлика е, че те изцяло прегръщат своята накърнимост – не се тормозят от нея, не се усещат некомфортно поради нея, не се срамят от нея, в противен случай, те даже обичат своята накърнимост. Те не се срамят да признаят, че желаят да се усещат обичани, че са мощно обезпокоени, до момента в който чакат резултати от кръвните си проучвания, че са нещастни поради нечие изменничество, т.е., не се опасяват и не се срамят от това, че са слаби, от това, че са уязвими.

Ние живеем в уязвим свят. И един от методите, по които можем да се оправим с всичко, което той ни предлага е, да си позволим да бъдем уязвими, това е вярната реакция.

Отричането на уязвимостта, срамът и страхът ни от нея, ще ни направи още по-слаби, ще смаже възприятието ни за достолепие, ще срине и живота ни. 

Това, което научих – и от проучването, и от личния си житейски опит, е, че не можем, само че и не би трябвало да избираме кои страсти да преживеем и кои – не. Не можем да споделяме: „ Това е тъга, това е отчаяние, това е позор, това е боязън. Не желая да ги чувствам. Ще изпия няколко бири, ще си хапна няколко кексчета ”…

Истината е, че не можем да потиснем тези мощни страсти, без да потиснем и позитивните – насладата, щастието, благодарността… Тогава сме нещастни, търсим цел и смисъл, усещаме се зле, изпиваме няколко бири, изяждаме няколко сладкиша и влизаме в рисков цикъл. Едно от нещата, за които би трябвало да помислим, е за какво и по какъв начин потискаме.

Не е нужно да бъде посредством пристрастяване. Може да бъде и като вършим всичко нестабилно – несъмнено, „ Аз съм правият, ти грешиш, за това – мълчи ”. Това е. Просто сигурност. Колкото повече ни е боязън, толкоз по-уязвими сме, а колкото по-уязвими сме, толкоз повече се опасяваме. Така наподобява и политиката в наши дни, към този момент няма полемики, няма диалози. Има единствено обвинявания. А обвиняването в логиката на психиката се дефинира като метод да се освободиш от болката и отрицателната сила.

Според нея по този метод отглеждаме и възпитаваме децата си. Убедени сме, че те са съвършени и нашата задача е да ги поддържаме съвършени – да бъдат най-хубавите в тениса, в учебно заведение, на всички места.

Но бъркаме. Работата ни като родители, съгласно Брене Браун , е да кажем на децата си, че не са съвършени, само че са способни да се борят за фантазиите си, че са почтени за обич и принадлежност.

Деца, отгледани по този метод, няма да имат проблемите, с които се сблъскваме през днешния ден. Ние се преструваме, че това, което вършим, не оказва въздействие върху хората. Правим това в персоналния си живот, вършим това в професионалния, ние не стопираме да се преструваме, че това, което вършим, няма никакво влияние върху другите хора. А всичко, което би трябвало да създадем, е да бъдем същински и да кажем: „ Съжалявам. Ще поправя това! ”.

Но ето какво още открих по време на проучването си – че би трябвало да си позволим да бъдем видени от другите, би трябвало да си позволим да бъдем уязвими, да обичаме с цялото си сърце, даже да нямаме никакви гаранции, че няма да останем разочаровани – това е в действителност мъчно.

Мога да ви кажа като родител, че е трудно мъчно да практикуваш признателност и наслада в тези моменти на смут, когато се чудиш: „ Възможно ли е да изпитвам толкоз мощна обич? Възможно ли е да пазя толкоз яростно тази обич? ”. Това е моментът, в който би трябвало да спрем да драматизираме и просто да си кажем: „ Благодарен съм, тъй като да се усещам толкоз уязвим, значи, че съм жив ”. И най-после, може би най-важното е да повярваме, че сме задоволителни. Защото, когато работим от място, което споделя: „ Аз съм задоволителен “, тогава стопираме да крещим и започваме да слушаме, ставаме по-мили и нежни към хората към нас, по-мили и нежни към себе си ”.

Проф. Брене Браун е създател на „ Даровете на несъвършенството “, „ Борбата да си пълностоен “ и „ Връзки “.

източник: framar.bg