Много е плашещо да си дадем сметка колко малко съзнаваме

Качеството на връзките ни е функция от връзката ни с нас самите - ДЖЕЙМС ХОЛИС

Много е плашещо да си дадем сметка какъв брой малко осъзнаваме при образуването на интимна връзка, какъв брой е мощно програмираното ни предпочитание за това, което сме познавали.

Познатото е търсеното, даже когато познатото е раняващото.

И става по този начин, че Магическият Друг е претрупан с всичките отпадъци от нашата психологична история.

Ако има зложелател, който ни има, това е силата на тази история, с нейната дарба да узурпира съзнанието, да изкриви гледната точка, да опетни избора и да търси своето лично възпроизвеждане.

И по този начин, да бъдеш удивен от Другия, значи да бъдеш превзет от една афективна концепция. Това се случва при проектирането.

Но ние всички знаем, че Другият, елементарното, несъвършено човешко създание също като нас, в никакъв случай не може да носи цялото задължение на нашия божествен план. Нито пък ние можем да носим този на другия.

Тъй като всички връзки стартират с проктиране, развиването на всяка връзка включва прогресивното разрушение на проекциите със съпътстващите изненада, комплициране, паника и от време на време яд.

После стартират проблемите.

Четири правилото на връзката

Принципите по-долу се основават на тезата, че с Другия човек може да се реализира не по-добра и по-сериозна връзка, в сравнение с човек е постигнал със себе си.

Това, което не знаем за себе си, ще се проектира върху Другия.

Ние не можем да осъзнаваме това, което е несъзнавано за нас.

Връзките постоянно са задръстени, блокирани, осуетени от феномена, който терапевтите назовават „ транспорт “. Тоест душeвността е историческа действителност. Ние носим цялата си персонална история в нас. Настоящето постоянно бива четено през призмата на тази история.

Очевидно прекарването на фамилиарност ще задейства целия предходен опит на индивида за интимния Друг, изключително първичната връзка с родителите.

Така уязвимостта, потребността, тактиките от тези първи инцидентни свързвания постоянно ще участва, постоянно ще въздейства, постоянно ще саботира сегашното.

По сходен метод това, което не желаеме да признаем за самите себе си – своя егоизъм, нарцисизъм, гняв и по този начин нататък, всичкият горист материал- е подтиснатото и/или проектирането върху Другия.

Да създадем несъзнаваното осъзнато, да признаем своя личен зареден материал, е извънредно сложна задача, без значение какъв брой го желаем.

Правим несъзнаваното осъзнато, като изследваме своите модели освен в сегашното, само че и в цялата история на връзките.

Трябва да следим къде и по кое време сме най-заредени, т.е. моментите, в които комплексите най-често излизат на повърхността.

Когато нашият прочувствен отговор е най-силен, а рационализациите ни са доста, ние можем да сме сигурни, че комплексите си правят работата.

Да бъдем в интимна връзка, е малко като да желаеме от някой да подписа ръце с нашите, само че едвам откакто премине едно поле, в което сме заровили мини.

Ние проектираме раняването от детството си и императива за индивидуация у Другия.

С други думи, ние се опитваме да излекуваме раните си от предишното посредством връзката си с Другия. Чрез него се опитваме да станем цели и приключени. Да станем персони.

Никой не може да избяга от патологията, тъй като никой не остава ненаранен.

Докато желаем да обичаме Другия и да бъдем обичани, ние му стоварваме цялата си история. И по какъв начин не? Лошите неща от тази история са тези, които заразяват връзките ни.

Освен това в нашата природа е да копнеем за Другия. Ние постоянно търсим да се свържем.

В нашата ера може да се каже, че имаме просвета на блян. Копнеем за връзки, за бързи решения.

Всички ние сме пристрастени и търсим връзки посредством химически вещества, посредством пари и власт, само че най-много посредством Магическият Друг. Копнеем за грижа, за безвреден кей, за комплектност.

Винаги е било по този начин, само че нашата просвета копнее още повече, евентуално поради намаляването на тези връзки със фамилията и племенните институции, натоварени със запазването на митовете, които са служили на хората в предходни времена.

Практическото изгубване на тези свързващи тъкани ни е оставило безпомощни на един стеснен остров от егоизъм, сами, уплашени, вглъбени в себе си и копнеещи за някой Друг, който да ни избави.

Но единствено ние можем да се спасим.

Задължени сме да разсъждаваме, да се запитаме: „ Откъде в мен идва това? Какво уцелва в моята история? Как се усеща това? Кой прикрит източник основава повтарящите се модели в моя живот? “

Поемането на отговорност за самите нас е най-големият смут на нашето пътешестване и най-големият подарък, който можем да дадем на Другия.

Проекцията отстъпва на негодуванието и казуса с властта.

Да продължим фантазията за намирането на Другия, който ще желае да извършва нашата индивидуационна задача вместо нас.

Е, след време този Друг ще стартира да недоволства от нас, даже да е подписал непринудено безмълвния контракт.

Това възмущение ще се прелее във връзката и ще я разяде. Няма по-гневен от някой, който прави „ вярното нещо “, а скрито желае нещо друго.

Никой не става по-фрустриран от този, който пере прането на другарчето си за сметка на своето лично.

В началото сме обичали другостта на Другия, в този момент тя ни побърква. Той или Тя се е трансформирал! Колко е елементарно да се почувстваме предадени, да се отдадем на негодуванието и използването на власт. Да потърсим избавление другаде?

И по този начин, посредством тактиките на взаимозависимост или яд, или надзор, примесени с прочувствено и ceксуално оттегляне, ние се опитваме да принудим Другия да влезе назад в нашия първичен утопичен шаблон.

При практикуване на власт над Другия, без значение дали умишлено или не, ние отхвърляме неговата характерност, насилваме душата му и го отблъскваме все по-далеч. Всички двойки бъркат, като се натъкват на властта. Неизбежно е.

Но някои ще се възстановят и ще оправят вредите, като създадат връзката по-удовлетворяваща, тъй като тя ще бъде по-малко обременена и по-реална.

Може би най-вредният аспект от желанието за власт е неговото потребление, с цел да принудим Другия, да ни спести личните ни отговорности.

Да разпознаем тази алтернатива на властта не значи да бъдем песимисти по отношение на опцията за връзка, а да отворим вратата, да освободим себе си и Другия да бъдат това, което всеки е предопределен да бъде. Това е да отворим и двете страни към опцията за нещо, наречено обич.

Единственият метод да излекуваме връзката е да поемем цялостна отговорност за личната си индивидуация.

Какво отчаяние. Колко неромантично – Другият не е спуснат на земята да ме обслужва и да се грижи за мен, да ме пази от личния ми живот!

Какво голямо отчаяние – огромно съвсем колкото загубата на онази райска връзка, която назоваваме раждане, или първото ни леко допиране до истината за нашата смъртност. Сами сме и сме на пътя.

Но не сме изцяло сами. Пътят е цялостен с други като нас. Ние можем да предложим един на различен окуражаване, съчувствие, даже огромна помощ, само че не можем да поемем ничие пътешестване, както и никой не може да почине вместо нас. Ако никой не може да почине вместо нас, за какво тогава да живее вместо нас.

Индивидуацията изисква сила, която е по-голяма и по-упорита от нарцисизма на райския план. Тя е смиряваща, от време на време ужасяваща, и постоянно е покана за разширение на смисъла.

Да станем самите себе си, не е работа на Аза, макар, че Азът може да го поддържа или да му пречи. Азът може също по този начин да бъде избутан встрани, когато инстинктът за индивидуация не може повече да бъде отричан, както доста от нас са научили.

Азът е нежен, ужасяващ, подвластен и копнеещ за този Друг. Приемайки пътуването, ние сме задължени да приемем страха и да се освободим от основните си мечти.

Да предадем упованието за избавление от Другия е един от най-трудните планове на нашия живот.
Ние постоянно носим това уплашено дете вътре в себе си и силата на възрастния, който желаеме да станем, би трябвало да балансира условията на детето.

Но в случай че можем да успокоим уплашеното си дете и да стоим на пазач на крепостните стени на личната си душа, тогава можем да преживеем същинска промяна.

За тези, които имат шанса да намерят безкористна обич, връзката е трансформираща. След това сте доста по-богати, даже със загубата и с споровете, в сравнение с преди този момент. Можем да сме признателни за такива благосъстояния.

Може даже да стане по този начин, че да благославяме тези, които най-вече са ни наранили, тъй като най-вече са съдействали за нашата промяна.

Може даже да ги обичаме, да им позволим да са такива каквито са, до момента в който ние се борим да бъдем себе си по пътя към нашата лична орис.

Качеството на всички наши връзки е директна функционалност от връзката ни с нас самите.