Съществуват хора, които носят в сърцата си неутолимо чувство за

Вечно нямащите мъже и жени

Съществуват хора, които носят в сърцата си неутолимо възприятие за липса – една празнина, която ги следва като сянка, без значение от събитията. Те живеят постоянно в плен на мисълта за това, което нямат, вместо да се любуват на това, което имат. Липсата става техният сателит, техният лидер, който ги слага в обстановка на „ нямане “, трансформирайки я в централна тематика на живота им.

Тези хора постоянно нямат връзка с вътрешното си благополучие – като мелодия, която в миналото са чували, само че не могат да възпроизведат. На тях постоянно нещо им липсва – може да е утвърждението на родителите, може да е любовта, която в никакъв случай не са почувствали пълноценно, или може да е фамилна среда, лишена от топлота и поддръжка. Те носят в себе си раните на прочувствен или веществен дефицит, който се е отпечатал надълбоко в душата им, оформяйки метода, по който възприемат света и себе си.

Подценявани като деца, те мъчно намират себе си в зрелостта. Трудно вършат избори – работа, сътрудник, житейски направления, – които да отразяват същинската им същина. Вместо това, постоянно следват непознатите препоръки, а по-късно усещат празнина, отчаяние и тягостното възприятие, че не живеят личния си живот.

Но подценяването е единствено едната страна на монетата. От другата страна се крие видимо надценяване – високо его, което прикрива дълбоките страхове и несигурността. Те имат вяра, че заслужават повече, само че в същото време се опасяват, че нямат уменията и качествата да го реализиран. Нереалистичните условия, които слагат към себе си и другите, постоянно ги оставят в клопката на неудовлетворението.

Когато самооценката не почива на постоянни основи, тя става като лодка в бурно море – ту се издига високо, ту потъва надълбоко. В един миг тези хора могат да се възприемат като по-добри от останалите, само че когато видят, че напъните им не носят предстоящите резултати, изпадат в подозрения и самоподценяване. Истината е, че светът отвръща на това, което излъчваме. Когато несигурността и неналичието преобладават, те мъчно притеглят хора или условия, които да им дадат постоянна оценка и поддръжка.

Тези хора постоянно се опасяват освен от материална беднотия, само че и от бедността на духа – от чувството, че са по-малко способни, по-малко почтени или по-малко значими от останалите. В младостта този боязън постоянно се показва в цинично отношение към света, което акцентира персоналните неуспехи. Но с времето този боязън може да се трансформира в мотор – мотивация за смяна, за деяние, за създаване на ново и по-добро място в живота.

Насладата от живота за тях може да се окаже сложна задача, тъй като те постоянно я бъркат с ленивост и липса на старания. Но същинският смисъл на удоволствието от живота се крие в способността да учиш, да се развиваш, да надграждаш себе си. Да бъдеш задоволен значи да намираш стойност в процеса, да израстваш, да се променяш, като ставаш по-ценен освен за другите, само че и за самия себе си.

Стабилното самочувствие не се построява за ден. То изисква време, старания и поредност – съзнателен развой, в който човек се учи да приема себе си и своите недостатъци, да построява умения и да чества дребните победи. Едва когато опитът, познанията и практиката станат част от неговото всекидневие, индивидът може да излезе пред света с убеденост и да съобщи себе си.

Истинският триумф не се ражда от нещастието и самосъжалението, а от готовността да вложиш сърце и душа в своите цели. Всеки път, извървян с старания, носи със себе си освен познания, само че и дълбокото чувство, че си кадърен да се оправиш с всяко предизвикателство. Това е познание, което никой в никакъв случай не може да ти отнеме.

създател: Катерина Петрова