(Salvador Dali, The Proud, 1960-1964) Образът на горделивия и тоя

(Salvador Dali, The Proud, 1960-1964)

Образът на горделивия и тоя на смирения

Душевният мир на индивида се познава по неговото лице; по неговите външни прояви му се познава дали е преклонен или горделив. Да проследим два облика на лицето – тоя на горделивия и тоя на смирения.

Горделивият има високомерен, изострен поглед; гледа близките, като че ли от височина и като оскъдни твари. В погледа му се открива пренебрежителност. Издига и извива главата си на всички страни с цел да бъде забелязан и обърне внимание на всички. Иска да внуши на другите почит с фигурата си, с придвижванията си и с надменната си походка.

Смиреният назад – има мил, мирен взор. Лицето му излъчва едно успокоение. Главата му е повече наведена; придвижванията му са скромни – не демонстрира с тях своето „ аз ”.

Езикът на горделивия е изострен, внезапен и надменен; по говора се схваща мисълта му – че е удостоил близките с огромна чест да беседва с тях. Говори основно за себе си – несъмнено единствено хубави неща и в случай че няма такива, бързо ги съчинява. Център на диалога в компания би трябвало да е той, „ Аз, аз и аз ” – това е основата и най-важното в неговата сказка. Ако заприказва за други, то ще осмива и осъжда; положителното у другите отминава или премълчава, в случай че пък спомене за него, то ще бъде надменно и ще подчертае с една завистлива мимика на лицето, като че това, обаче, не е нещо изключително и че всеки може да го направи...

Любим предмет на неговия диалог е рецензията. Там е истински оратор и дори актьор, колкото другояче да няма признаци, че има такива качества – тонът на гласа, придвижванията на ръцете и цялата му фигура се явяват в услуга да показа в по-смешно състояние подложеното на критика лице и всичко това показва пресилено и разукрасено с едно самоуверено схващане, че той в никакъв случай не би изпаднал в такова състояние. Все неговият глас се чува; той доминира над другите, не търпи други да знае и приказва освен това от него. Само в един случай остава другите да приказват повече – когато предметът на диалога е някоя негова добра демонстрация. В подобен случай той самодоволно слуша с вдигнато чело и в случай че почнат да го ласкаят, услажда слуха си, въпреки и да осъзнава, че отправените похвали са незаслужени и лицемерни.

Беседата на смиреният е приятна на всички. Езикът му въздържан. Гласът – спокоен и спокоен. Не приказва за себе си и в случай че е належащо да каже нещо, то ще бъде не с цел да се похвали, а по скоро да се осъди. Другите не осъжда. Говори единствено за положителното у тях. Всичко извинява. Ако пък други заговорят положително за него, навежда глава и бърза да отклони диалога на друга страна. Беседата на смиреният е неотегчителна, приятна и назидателна. Привидно смиреният наподобява незабележим спрямо горделивия. И лозата спрямо дъба е оскъдна, само че разкрием ли шумата й и погледнем ли на плода й, ще открием огромна разлика. Плодът на лозата е хубав, потребен и от всички мечтан, а плодовете на дъба са нищожните жълъди, които са слаба храна дори и за свинете.

Но най-добре са показани облиците на горделивия и на смирения от Сърцеведеца – Христа в притчата за молитвата на митаря и фарисея. Тая алегория е изложена в Евангелието по Св. Лука в XVIII глава.

„ Двама индивида влязоха в храма да се помолят, ” – двама индивида, двама грешника – с тая разлика, че единият не признаваше греховете си – фарисеят. Той беше двуличен ревнител на правдата, обогатен повече с горделивост, в сравнение с с добродетели – надменен, безмилостен разобличител на непознатите недъзи, неудовлетворен от другите и подбудител на непознатата молитва.

„ Смирението и грешниците издига към съвършенство, а гордостта и съвършените довежда до порока ”, споделя Св. Ефрем Сирин. Затова по-добре е човек да бъде преклонен, разкаял се виновник, в сравнение с горд праведник.

От „ Смирение и горделивост ”, Йеромонах Иларион, 1944, Печатница А. Д. Паничковь, Свищов
* Salvador Dali, The Proud (Purgatory: Canto 11), 1960-1964