Боливия – Дивият запад на Южна Америка
С повърхност от 1,098,581 км², многонационалната страна Боливия е пета по величина в Южна Америка, като се разгръща от покритите с екваториална гора равнини в басейна на Амазонка до извисяващите се до 6542 м ледени върхове на Андите. Разнообразието на пейзажите ѝ е лимитирано единствено от неналичието на изход на море (загубен във Войната на Пасифика), като единствената друга онеправдана по сходен метод страна в двете Америки е Парагвай. За сметка на това Боливия си има цели две столици – Сукре е конституционната и юридическата, а Ла Пас – административната. Жизненият ѝ стандарт пък е доста по-нисък от българския, което я трансформира в идеална туристическа дестинация. Самият аз кръстосвах съвсем два месеца из страната по време на моето странствуване из континента, почнало в Буенос Айрес (Аржентина) и преминало през Патагония, Чили, Перу, Боливия, Уругвай, Парагвай, Бразилия и Еквадор и приключило в Колумбия. А ето и някои от най-забележителните места в Боливия.
" Кретасико " – " Джурасик парк "
Парк " Кретасико " се намира в покрайнините на столицата Сукре и е дом на една от най-големите сбирки на отпечатъци от стъпки на динозаври в света. Той представлява тематичен парк, който включва музей, отдаден на откритията в района, и сбирка от статуи на динозаври в натурален размер. Истинската атракция обаче е една голяма отвесна варовикова плоча с височина 1200 м, съдържаща отпечатъци от динозаври. Те били открити през 90-те години на XX век, когато компания, добиваща седиментни скали за производството на цимент, спряла работа тъкмо преди съдържащия ги пласт. Гравитацията и дъждът отмили оставащите седименти, изваждайки на показ 5055 изцяло непокътнати отпечатъка от стъпки на 15 разнообразни типа динозаври. Сред тях е и най-дългата в света 347-метрова диря от бебе Тиранозавър Рекс, известно като " Джони Уокър ".
В цената на входния билет се включва прожекция на малко видео и половинчасова обиколка с екскурзовод, след което ни оставят да щъкаме сами измежду фигурите. Успявам да разпозная само Тиранозавър Рекс – въпреки всичко „ Джурасик парк “ беше паметен филм в моето детство. Иначе със своите размери (36 х 18 м) несъмнено най-внушителна е репликата на титанозавъра. Учените дефинират тежестта им на към 90 тона, което ги прави едни от най-тежките същества, ходили в миналото по земята.
За мое голямо отчаяние плочата със стъпките може да бъде следена единствено от платформа в парка, отдалечена на цели 150 м от нея. Добре, че някои от стъпките са с величина 80 см. По-рано се ходело до основата на скалата, само че през 2010 година огромно парче от плочата се откъртило, разрушавайки част от следите, и от основание за сигурност пътеката до там към този момент е затворена. Е, по какъв начин няма да се откърти, тази нежна седиментна канара е изложена на непрекъснатото въздействие на стихиите, а в допълнение на това и циментовата компания продължава интензивно да копае.
„ Гробището за влакове “
Край град Уюни се намира любопитна локална атракция, препълнена със остарели ръждясващи влакове: символ на основано от хората великолепие, само че също по този начин и на разпад. Жп линиите били издигнати сред 1888 година и 1892 година от английски инженери и обслужвали главно миньорските компании. Самите влакове били импортирани от Обединеното кралство, а проектите били Уюни да се трансформира в разпределително хранилище, свързващо голям брой градове. Това по този начин и не се случило, тъй като през 40-те години на XX век минералите се поизчерпали, миньорската промишленост се сринала, а зародили и спорове със прилежащите страни.
Вследствие на това голям брой влакове били изоставени на произвола на стихиите, а комбинацията от сол и мощни ветрове се оказала неподходяща за тези стоманени колоси. Така се образувало „ Гробището за влакове “. Гледката е изключително пленителна по залез, когато корозиралите вагони замязват на разхвърляни след борба и оглозгани от лешояди скелети на бойци.
Туписа
Пътуването с рейс от Уюни до Туписа е премеждие единствено по себе си. В тази част на света асфалтът очевидно към момента не е фиктивен, а пътят може да бъде избран като „ забавен “. Прашни коловози, виещи се по билата на голи хълмове, които понякога се спускат стремглаво надолу, с цел да пресекат някоя река, несъмнено - без мост, преди да продължат по идващия скат. При това са толкоз тесни, че разминаването с насрещен автобус изисква цялостно прекъсване и осъществяване на маневри като за френско паркиране.
С наближаването до Туписа пустинният пейзаж постепенно се трансформира. Появяват се оцветени в разнообразни нюанси възвишения и забавни скални формирания, скрити каньони и островърхи канари, а също повече зеленина и растителност – треви, шубраци и ниски дръвчета, на места по някой огромен кактус.
Местността съответствува изцяло с визията за Дивия запад, от който в действителност е била част – тук от ръцете на боливийската войска умират прословутите обирджии Буч Касиди и Сънданс Кид. През 1908 година те срещнали Създателя си в миньорското градче Сан Висенте. За нас пък не е изключително мъчно да се въплътим в функциите на тези известни крадци, бягащи с бърз дилижанс от преследващите ги органи на реда, тъй като от прашасалия път се подвига пушилка, която навлиза на вълни в раздрънкания рейс и с цел да е допустимо изобщо да дишаме, се постанова да си сложим банданите върху носа и устата – истински крадци, криещи своята идентичност.
Сората и връх Ямпу
Сората е симпатично градче с население към 2000 души и няколко здания със непокътната колониална архитектура, ситуирани към хубав централен площад с извисяващи се финикови палми. В туристическите брошури Сората се разказва като „ едно от тези места, където даже най-запаленият футболен почитател би обмислил да се захване с йога “, а „ неговата спокойна хубост притегля туристи, които се нуждаят от релаксация “...
Аз обаче не съм подобен човек, даже не съм напълно сигурен какво тъкмо значи думата „ релаксация “. Пристигам в Сората за, която е тъкмо противоположното на отмора. Наумил съм си да направя пешеходна обиколка на връх Ямпу. Той се намира в планината Кордилера Реал, част от веригата на Андите, и се извисява на цели 6360 м височина, а на локалния език аймара името му значи „ мощен “. Изминаването на 91 км ми лишава 5 дни. Редуват се тежки дневни преходи с доста нанагорнище и леденостудени (буквално) нощи, а най-високата точка е проходът Абра де ла Калсада – 5045 м. Най-голямата компликация идва от обстоятелството, че Боливия просто не е страна за независимо планинарстване – хижи няма, нито маркировка или каквато и да е друга туристическа инфраструктура. Палатка, спален чувал, шалте, храна, котлон и всичко останало си го носиш на тил, а в случай че се случи случай, разчиташ единствено на себе си. В последна сметка откриващите се зашеметяващи гледки към покритите с ледници колоси и проблясващите в основата им сапфиреносини и изумруденозелени езера компенсират всяка изгорена калория и всяка пролята капка пот.
Тариха
Сан Бернардо де ла Фронтера де Тариха е учреден от испанските завоеватели през 1574 година и се слави със средиземноморския си климат, който контрастира със суровия мраз на Алтинплано и с влажната горещина на Амазонския басейн. Средиземноморското чувство е още по-осезаемо в историческия център на града с редиците внушителни палми на централния площад и множеството непокътнати колониални здания. Сред тях изпъква Каса Дорада – боядисана в златисто и сребристо сграда с десетки скулптури, опасващи покрива ѝ.
Като всеки уважаващ себе си южноамерикански град, и Тариха си има скулптура на Исус Христос, ситуирана на рид над града. Тук обаче са показали автентичност и тя не е в общоприетото бяло, а от сив гранит. На една витрина пък виждам много объркващ постер – разпънато на кръст прасе, – промотиращ „ Първия фестивал на Прасенце на кръст “, провеждащ се на 27 май.
Безплатният Музей за археология и палеонтология изненадва прелестно. Може да се похвали с много добра сбирка от скелети на праисторически животни – мамут, глиптодонт, голяма саблезъба мечка, броненосец, даже сгърчени човешки мумии и несъмнено, динозавър. Както един път се изрази един мой другар: „ Всеки музей би трябвало да има най-малко един динозавър... и нещо неповторимо “.
Руренабаке и Национален парк " Мадиди "
Руренабаке е малко градче, ситуирано на Рио Бени, с 4-5 успоредни и още толкоз перпендикулярни на тях улички, а по тротоарите порастват кокосови палми. Къщите са ниски, с ламаринени покриви, атмосферата – летаргична. Единствената причина хората изобщо да са чували за него е близостта му до Националния парк " Мадиди ". Той е учреден през 1995 година, има повърхност от 19 000 км² и обгръща огромен диапазон от скотски хабитати – от покрити с ледници върхове в Андите с височина 6000 м до горещите тропически гори към Рио Мадиди и Рио Туичи. Изследователите дефинират " Мадиди " като парка с най-голямо биоразнообразие в света, както и с най-вече предпазени типове. На неговата територия са видяни над 1250 типа птици (14% от всички типове на Земята), 250 бозайника, 500 типа риби и над 120 000 типа инсекти.
Първата среща с джунглата е като конфликт със зелена стена – заплашителна и непристъпна. Чувстваш се уязвим и изцяло объркан, на всички места наподобява еднообразно и непроходимо, а въздухът лепне от влага. Със залеза на слънцето комарите се ожесточават и се струпват на рояци. Дългите крачоли и ръкави и шапките оказват помощ ненапълно, само че на сутринта по пръстите и външната страна на дланта ми изброявам по над 100 ухапвания на ръка. Жестока работа!
Причината все пак туристите да не престават да се стичат тук е изобилният скотски свят. Когато след няколко дни се добираме до връзка с интернет и пущам обява в обществените мрежи: „ Диви свине, каймани, капибари, пирани, анаконди, розови делфини, колибри, тукани, разнообразни типове маймуни и хиляди комари... Навън е същинска джунгла! “, другар разяснява: „ Ако не знаех, че пътуваш на прелестни места, щях да си помисля, че си прекалил със специфичните хапчета “.
" Кретасико " – " Джурасик парк "
Парк " Кретасико " се намира в покрайнините на столицата Сукре и е дом на една от най-големите сбирки на отпечатъци от стъпки на динозаври в света. Той представлява тематичен парк, който включва музей, отдаден на откритията в района, и сбирка от статуи на динозаври в натурален размер. Истинската атракция обаче е една голяма отвесна варовикова плоча с височина 1200 м, съдържаща отпечатъци от динозаври. Те били открити през 90-те години на XX век, когато компания, добиваща седиментни скали за производството на цимент, спряла работа тъкмо преди съдържащия ги пласт. Гравитацията и дъждът отмили оставащите седименти, изваждайки на показ 5055 изцяло непокътнати отпечатъка от стъпки на 15 разнообразни типа динозаври. Сред тях е и най-дългата в света 347-метрова диря от бебе Тиранозавър Рекс, известно като " Джони Уокър ".
В цената на входния билет се включва прожекция на малко видео и половинчасова обиколка с екскурзовод, след което ни оставят да щъкаме сами измежду фигурите. Успявам да разпозная само Тиранозавър Рекс – въпреки всичко „ Джурасик парк “ беше паметен филм в моето детство. Иначе със своите размери (36 х 18 м) несъмнено най-внушителна е репликата на титанозавъра. Учените дефинират тежестта им на към 90 тона, което ги прави едни от най-тежките същества, ходили в миналото по земята.
За мое голямо отчаяние плочата със стъпките може да бъде следена единствено от платформа в парка, отдалечена на цели 150 м от нея. Добре, че някои от стъпките са с величина 80 см. По-рано се ходело до основата на скалата, само че през 2010 година огромно парче от плочата се откъртило, разрушавайки част от следите, и от основание за сигурност пътеката до там към този момент е затворена. Е, по какъв начин няма да се откърти, тази нежна седиментна канара е изложена на непрекъснатото въздействие на стихиите, а в допълнение на това и циментовата компания продължава интензивно да копае.
„ Гробището за влакове “
Край град Уюни се намира любопитна локална атракция, препълнена със остарели ръждясващи влакове: символ на основано от хората великолепие, само че също по този начин и на разпад. Жп линиите били издигнати сред 1888 година и 1892 година от английски инженери и обслужвали главно миньорските компании. Самите влакове били импортирани от Обединеното кралство, а проектите били Уюни да се трансформира в разпределително хранилище, свързващо голям брой градове. Това по този начин и не се случило, тъй като през 40-те години на XX век минералите се поизчерпали, миньорската промишленост се сринала, а зародили и спорове със прилежащите страни.
Вследствие на това голям брой влакове били изоставени на произвола на стихиите, а комбинацията от сол и мощни ветрове се оказала неподходяща за тези стоманени колоси. Така се образувало „ Гробището за влакове “. Гледката е изключително пленителна по залез, когато корозиралите вагони замязват на разхвърляни след борба и оглозгани от лешояди скелети на бойци.
Туписа
Пътуването с рейс от Уюни до Туписа е премеждие единствено по себе си. В тази част на света асфалтът очевидно към момента не е фиктивен, а пътят може да бъде избран като „ забавен “. Прашни коловози, виещи се по билата на голи хълмове, които понякога се спускат стремглаво надолу, с цел да пресекат някоя река, несъмнено - без мост, преди да продължат по идващия скат. При това са толкоз тесни, че разминаването с насрещен автобус изисква цялостно прекъсване и осъществяване на маневри като за френско паркиране.
С наближаването до Туписа пустинният пейзаж постепенно се трансформира. Появяват се оцветени в разнообразни нюанси възвишения и забавни скални формирания, скрити каньони и островърхи канари, а също повече зеленина и растителност – треви, шубраци и ниски дръвчета, на места по някой огромен кактус.
Местността съответствува изцяло с визията за Дивия запад, от който в действителност е била част – тук от ръцете на боливийската войска умират прословутите обирджии Буч Касиди и Сънданс Кид. През 1908 година те срещнали Създателя си в миньорското градче Сан Висенте. За нас пък не е изключително мъчно да се въплътим в функциите на тези известни крадци, бягащи с бърз дилижанс от преследващите ги органи на реда, тъй като от прашасалия път се подвига пушилка, която навлиза на вълни в раздрънкания рейс и с цел да е допустимо изобщо да дишаме, се постанова да си сложим банданите върху носа и устата – истински крадци, криещи своята идентичност.
Сората и връх Ямпу
Сората е симпатично градче с население към 2000 души и няколко здания със непокътната колониална архитектура, ситуирани към хубав централен площад с извисяващи се финикови палми. В туристическите брошури Сората се разказва като „ едно от тези места, където даже най-запаленият футболен почитател би обмислил да се захване с йога “, а „ неговата спокойна хубост притегля туристи, които се нуждаят от релаксация “...
Аз обаче не съм подобен човек, даже не съм напълно сигурен какво тъкмо значи думата „ релаксация “. Пристигам в Сората за, която е тъкмо противоположното на отмора. Наумил съм си да направя пешеходна обиколка на връх Ямпу. Той се намира в планината Кордилера Реал, част от веригата на Андите, и се извисява на цели 6360 м височина, а на локалния език аймара името му значи „ мощен “. Изминаването на 91 км ми лишава 5 дни. Редуват се тежки дневни преходи с доста нанагорнище и леденостудени (буквално) нощи, а най-високата точка е проходът Абра де ла Калсада – 5045 м. Най-голямата компликация идва от обстоятелството, че Боливия просто не е страна за независимо планинарстване – хижи няма, нито маркировка или каквато и да е друга туристическа инфраструктура. Палатка, спален чувал, шалте, храна, котлон и всичко останало си го носиш на тил, а в случай че се случи случай, разчиташ единствено на себе си. В последна сметка откриващите се зашеметяващи гледки към покритите с ледници колоси и проблясващите в основата им сапфиреносини и изумруденозелени езера компенсират всяка изгорена калория и всяка пролята капка пот.
Тариха
Сан Бернардо де ла Фронтера де Тариха е учреден от испанските завоеватели през 1574 година и се слави със средиземноморския си климат, който контрастира със суровия мраз на Алтинплано и с влажната горещина на Амазонския басейн. Средиземноморското чувство е още по-осезаемо в историческия център на града с редиците внушителни палми на централния площад и множеството непокътнати колониални здания. Сред тях изпъква Каса Дорада – боядисана в златисто и сребристо сграда с десетки скулптури, опасващи покрива ѝ.
Като всеки уважаващ себе си южноамерикански град, и Тариха си има скулптура на Исус Христос, ситуирана на рид над града. Тук обаче са показали автентичност и тя не е в общоприетото бяло, а от сив гранит. На една витрина пък виждам много объркващ постер – разпънато на кръст прасе, – промотиращ „ Първия фестивал на Прасенце на кръст “, провеждащ се на 27 май.
Безплатният Музей за археология и палеонтология изненадва прелестно. Може да се похвали с много добра сбирка от скелети на праисторически животни – мамут, глиптодонт, голяма саблезъба мечка, броненосец, даже сгърчени човешки мумии и несъмнено, динозавър. Както един път се изрази един мой другар: „ Всеки музей би трябвало да има най-малко един динозавър... и нещо неповторимо “.
Руренабаке и Национален парк " Мадиди "
Руренабаке е малко градче, ситуирано на Рио Бени, с 4-5 успоредни и още толкоз перпендикулярни на тях улички, а по тротоарите порастват кокосови палми. Къщите са ниски, с ламаринени покриви, атмосферата – летаргична. Единствената причина хората изобщо да са чували за него е близостта му до Националния парк " Мадиди ". Той е учреден през 1995 година, има повърхност от 19 000 км² и обгръща огромен диапазон от скотски хабитати – от покрити с ледници върхове в Андите с височина 6000 м до горещите тропически гори към Рио Мадиди и Рио Туичи. Изследователите дефинират " Мадиди " като парка с най-голямо биоразнообразие в света, както и с най-вече предпазени типове. На неговата територия са видяни над 1250 типа птици (14% от всички типове на Земята), 250 бозайника, 500 типа риби и над 120 000 типа инсекти.
Първата среща с джунглата е като конфликт със зелена стена – заплашителна и непристъпна. Чувстваш се уязвим и изцяло объркан, на всички места наподобява еднообразно и непроходимо, а въздухът лепне от влага. Със залеза на слънцето комарите се ожесточават и се струпват на рояци. Дългите крачоли и ръкави и шапките оказват помощ ненапълно, само че на сутринта по пръстите и външната страна на дланта ми изброявам по над 100 ухапвания на ръка. Жестока работа!
Причината все пак туристите да не престават да се стичат тук е изобилният скотски свят. Когато след няколко дни се добираме до връзка с интернет и пущам обява в обществените мрежи: „ Диви свине, каймани, капибари, пирани, анаконди, розови делфини, колибри, тукани, разнообразни типове маймуни и хиляди комари... Навън е същинска джунгла! “, другар разяснява: „ Ако не знаех, че пътуваш на прелестни места, щях да си помисля, че си прекалил със специфичните хапчета “.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ