Как вкопчването пречи на любовта
Раздялата с обичаните хора е мъчително, мъчително прекарване. Стари другари, любовници, съпрузи, даже дребните ни раздели за командировка - всички те само че потапят в отчаяние или откровена тъга. А за какво тъкмо разделите ни карат да страдаме толкоз доста и защо тъкмо страдаме? Отговорът се крие в думата сграбчване. Привързаността е тази, която ни прави част от някой и когато този някой го няма, възприятието е като че ли нещо реже от нас самите.
Според дзен будизма тъкмо привъзаността е причина за най-големите ни премеждия и ние би трябвало да се опитваме да я преодоляваме без принуждение към себе си, а това няма да ни направи безчувствени и лишени от любов. Будизмът твърди, че с цел да бъдем изцяло свободни и радващи се на живота и себе си, не трябва да се привързваме към никого и към нищо. Трябва да умеем да пускаме нещата и хората. Защото това ни прави подвластни, а зависимостта е спънка за същинското благополучие. Знаем, че нищо не е наше вечно и позволявайки си да се вкопчим в нещо, ние в действителност си забраняваме да изпитаме персоналното задоволство, успокоение и наслада, провокирани от нас самите, а не от наличието на това “нещо ” в живота ни.
Да, звучи малко налудничаво, някак мъчно разбираемо. Та белким някой от нас желае цялостен живот да няма човек до себе си, да не е обичан, да не знае, че някъде там постоянно има някой, който мисли за него? Съмнявам се. Всеки желае да принадлежи към нещо - двойка, компания от другари, някакъв обществен кръг. Болезненото идва тъкмо от това да се освободим от тази потребност, тъй като не е тази принадлежност нещото, което ни прави пълноценни.
Обичайте себе си преди всички останали! Това не е делничният нарцисизъм или надмощието на егото. Любовта към себе си е грижа за душата, за вътрешния ни център, за дребните връзки, които градим със себе си и които ни оказват помощ да оцеляваме духовно.
В основата на вкопчването стоят боязън и неустановеност. Затова търсим на открито сигурността - в някой различен. И когато този различен изчезне, като че ли сме изгубили част от себе си.
Обичайте, без да притежавате! Ние в действителност не си принадлежим в никое отношение, с изключение на може би в късия момент полова приятност. Не можем да се опознаем до дъно, разминаваме се, губим пътеките непрекъснато. На основа на какво одобряваме някого като наше владеене тогава. Лъжем себе си.
Осъзнавате ли, че единствената връзка, която ще имате постоянно, ще е тази със самите вас. Ние сме центърът на своя свят и даже обръщайки се към другите, отново го вършим, давайки от себе си. Това е нашата единствена трайна връзка - с нашата душа, която пускаме свободно към непознатите.
Припомнете си, че не можете да откриете успокоение и разтуха в работата, в колегата или в приятните неща, които вършиме, в случай че не сте ги намерили първоначално в личната си душа.
Не забравяйте, че животът се трансформира и нищо не остава такова, каквото е през днешния ден или на следващия ден. Намирайте благополучие и задоволство в нови неща, опознавайте нови хора непрестанно.
Опитайте се да измененията отношението си към раздялата. Защо постоянно би трябвало да я приемате като злокобен край? Ами последвалото ново начало? Защо него би трябвало да го забравяме? И би трябвало ли да се скриваме под “опеката ” на някого, когато първото и главно изискване, с цел да успеем в този живот, е да се научим да бъдем сами и да се оправяме със себе си?
Дайте си сметка, че увереността и мъдростта, които притежавате, са пътят към всичко останало и че никой не може да ни даде нещо, в случай че към този момент не го носим по един или различен метод в душата си.
Замислете се за какво се страхувате да не изгубите някого? Нима не е поради самите вас? Егото страда от концепцията, че и ние сме единствено спирка в нечие непознато пътешестване. Душата страда от боязън, че ще остане сама и ще се сблъска със себе си. Казват, че сред любовта и вкопчването можем да сложим знак за тъждество. Със сигурност любовта е възприятие на вкопчването, само че и освен. Не забравяйте за думичката отдаденост. Защото едно е да посветиш живота си на това да обичаш, на самото прелестно чувство да даряваш обич и напълно друго да се вкопчиш в някого, с цел да се чувстваш важен и обичан.
Според дзен будизма тъкмо привъзаността е причина за най-големите ни премеждия и ние би трябвало да се опитваме да я преодоляваме без принуждение към себе си, а това няма да ни направи безчувствени и лишени от любов. Будизмът твърди, че с цел да бъдем изцяло свободни и радващи се на живота и себе си, не трябва да се привързваме към никого и към нищо. Трябва да умеем да пускаме нещата и хората. Защото това ни прави подвластни, а зависимостта е спънка за същинското благополучие. Знаем, че нищо не е наше вечно и позволявайки си да се вкопчим в нещо, ние в действителност си забраняваме да изпитаме персоналното задоволство, успокоение и наслада, провокирани от нас самите, а не от наличието на това “нещо ” в живота ни.
Да, звучи малко налудничаво, някак мъчно разбираемо. Та белким някой от нас желае цялостен живот да няма човек до себе си, да не е обичан, да не знае, че някъде там постоянно има някой, който мисли за него? Съмнявам се. Всеки желае да принадлежи към нещо - двойка, компания от другари, някакъв обществен кръг. Болезненото идва тъкмо от това да се освободим от тази потребност, тъй като не е тази принадлежност нещото, което ни прави пълноценни.
Обичайте себе си преди всички останали! Това не е делничният нарцисизъм или надмощието на егото. Любовта към себе си е грижа за душата, за вътрешния ни център, за дребните връзки, които градим със себе си и които ни оказват помощ да оцеляваме духовно. В основата на вкопчването стоят боязън и неустановеност. Затова търсим на открито сигурността - в някой различен. И когато този различен изчезне, като че ли сме изгубили част от себе си. Обичайте, без да притежавате! Ние в действителност не си принадлежим в никое отношение, с изключение на може би в късия момент полова приятност. Не можем да се опознаем до дъно, разминаваме се, губим пътеките непрекъснато. На основа на какво одобряваме някого като наше владеене тогава. Лъжем себе си. Осъзнавате ли, че единствената връзка, която ще имате постоянно, ще е тази със самите вас. Ние сме центърът на своя свят и даже обръщайки се към другите, отново го вършим, давайки от себе си. Това е нашата единствена трайна връзка - с нашата душа, която пускаме свободно към непознатите. Припомнете си, че не можете да откриете успокоение и разтуха в работата, в колегата или в приятните неща, които вършиме, в случай че не сте ги намерили първоначално в личната си душа. Не забравяйте, че животът се трансформира и нищо не остава такова, каквото е през днешния ден или на следващия ден. Намирайте благополучие и задоволство в нови неща, опознавайте нови хора непрестанно. Опитайте се да измененията отношението си към раздялата. Защо постоянно би трябвало да я приемате като злокобен край? Ами последвалото ново начало? Защо него би трябвало да го забравяме? И би трябвало ли да се скриваме под “опеката ” на някого, когато първото и главно изискване, с цел да успеем в този живот, е да се научим да бъдем сами и да се оправяме със себе си? Дайте си сметка, че увереността и мъдростта, които притежавате, са пътят към всичко останало и че никой не може да ни даде нещо, в случай че към този момент не го носим по един или различен метод в душата си. Замислете се за какво се страхувате да не изгубите някого? Нима не е поради самите вас? Егото страда от концепцията, че и ние сме единствено спирка в нечие непознато пътешестване. Душата страда от боязън, че ще остане сама и ще се сблъска със себе си. Казват, че сред любовта и вкопчването можем да сложим знак за тъждество. Със сигурност любовта е възприятие на вкопчването, само че и освен. Не забравяйте за думичката отдаденост. Защото едно е да посветиш живота си на това да обичаш, на самото прелестно чувство да даряваш обич и напълно друго да се вкопчиш в някого, с цел да се чувстваш важен и обичан.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ