Райна княгиня - българската Жана д'Арк
* Работи като учителка, дипломира се за акушерка * Синовете й - военни и герои от войните, са репресирани от комунистическата власт
На 22 април /4 май/ 1876 година в Панагюрище тържествено било осветено знамето на Априлското въстание, извезано от младата Райна Попгеоргиева /ПопГъоргъова/ . Ритуалът направил буйния поп Груйо от село Баня дружно с още десетина свещеници, в така наречен Правителствен дом /къщата на семейство Хаджилукови/. След освещаването Райна, наричана към този момент Райна Княгиня, минала на черен кон със знамето през града.
Кое било това безстрашно момиче, влезнало от този ден в българската история?
Райна Попгеоргиева Футекова е родена на 18 януари 1856 година в Панагюрище. Произхожда от прочут възрожденски жанр. Тя е основна учителка в девическото учебно заведение в Панагюрище, когато Георги Бенковски й разпорежда да ушие знамето на въстанието. По темперамент била упорита, с самостоятелен дух и за роднините си опърничава и самоглава /човек, който взема решенията си без да пита, без да се преценява с другите и условностите/.
Кое, обаче, велико дело се прави, когато се съобразяваш с условностите и човешките предубеждения?
Завършила учебно заведение с отличен триумф и с ниска оценка за държание, Райна почнала работа като учителка и попаднала във водовъртежа на революционното кипение. Цяло Панагюрище се присъединило в подготовката на националното въстание и тогава Съдбата я показва. Райна с още пет девойки се наема да извезе „ основното знаме ” на революционния комитет.
Пленените мюсюлмани я сочат като байрактарката.
Знамето е с размери 2 на 1,5 м, с две лица, с краища, обшити със сърма и пюскюли. То било разгънато пред множеството в деня на освещаването и след това тръгнало със шествие из панагюрските улици.
Ето по какъв начин летописецът Захари Стоянов разказва това събитие: ”Дигна се по едно време тежката върволица към така наречен пазарджишки път. Тя бе подредена по този начин: на първо време стража /авангард/ от десетина души; след това тях кръстоносецът на четата - поп Неделю, също по този начин възседнал кон, след него вървеше духовенството…начело с архиерея поп Груйо, който чупеше своя вманиачен кон като кеседжия. След духовенството идваше Райка Попова с байряка, към която вървяха десетина души пазители на знамето с голи ножове. Близо до нея следваха артистите, които присиняваха да пеят метежен марш, сетне щабът, въстаниците…
Бенковски вървеше настрани, възседнал на хранен ат, който се изправяше на задните си крайници. ”
Жителите на града, излезли от двете страни на улиците, приветстват шествието, а младите моми и булки закичват конете и юнаците с китки цветя. Мила, възторжена картина, която жестоките събития след няколко дни ще трансфорат в покруса, само че покруса, бременна с най-великото събитие на 19-ти век за българите - освобождението от османско иго и възкръсването след пет тъмни века на Третата България на Балканите. Тогавашните българи са предчувствали всичко това: възторга на късата независимост и страха, и ужаса от турските зверства, както и огромната смяна, която ще донесе руско-турската война. Затова във всичко, което се е случвало тогава, има една неистовост и в насладата, и в болката.
Когато на 30 април /13май/ частите на одринския комендант Хафъз паша, съпроводени от башибозушки орди, завладели столицата на въстанието Панагюрище, пленените в конака мюсюлмани, на които Бенковски не разрешил да им се случи нищо неприятно, показали Райна като знаменоската на въстанието. Турците почнали подигравателно да я назовават „ българската кралица ”. Заловена, тя била неведнъж измъчвана и бита, а през лятото на 1876 година развеждана полугола из улиците на Пловдив. Озверелите мюсюлмани я ругаели, замеряли с яйца, камъни и тухли, а журналистът Макгахан, който участвал на това, я съпоставя с Жана д`Арк. Райна била хвърлена във дълбоките влажни изби на пловдивския затвор, само че издържала и това със стоическо самообладание.
След Освобождението живее мизерно, само че съумява да изучи децата си.
За нея се застъпил американският дипломат Скайлер и тя била освободена и предадена на съветския консул в Пловдив - българина Найден Геров. Той я изпратил да учи в Русия. При избора на компетентност Райна още веднъж демонстрира темперамент и се стопира на една съвсем незнайна специалност по това време – акушерството.
В България нямало развита болнична система, а израждането на децата на най-вече селското население се правило от така наречен „ баби ”. Друга причина да избере рядката компетентност била, че образованието е най-кратко и тя по-скоро ще може да се върне в отечеството. Когато Райна се завръща във към този момент свободна България, тя, несъмнено, не може да си откри работа като акушерка и се постанова да се завърне към остарялата си специалност. Напуща Панагюрище и става учителка в Търново.
Още до момента в който е в Русия, тя води преписка с учителя от родния й град Васил Дипчев, който към този момент е влезнал в политиката и дори станал кмет на Панагюрище. Васил не е не запомнил дребничкото момиче с огнен темперамент и се взема решение да й направи предложение за брак. 26-годишната Райна, която за своето време към този момент остаряла мома, приема и през юни 1882 година двамата подписват брак. Райна става стопанка, ражда петима синове и осиновява едно момиче. На Васил не му е предназначен дълъг живот и през 1898 година той умира и я оставя вдовица. За да изхранва огромното си семейство, Райна се преселва в столицата, където към този момент се търсят акушерки.
По това време тя се разболяла от туберкулоза - болест, провокирана от тъгите й в турския затвор, а по рано губи единия си наследник на 14-годишна възраст. В квартала Орландовци, Софийска покрайнина тогава, Райна води тежко и мизерно битие, само че съумява да изучи четиримата си сина. Всички те приключват военно обучение. Най-големият й наследник Иван Дипчев доближава до чин военачалник, воин от войните за национално обединяване. Той се пенсионира през 1936 година, само че след окупацията на България от Съветския съюз през септември 1944 година, комунистическият режим стартира кавга с патриотично настроеното офицерство. Иван Дипчев е съден, което предизвиква заболяването и гибелта му. Вторият наследник Георги е морски офицер и служи на крайцера „ Дръзки ”, където взе участие в торпилирането на турския кръстосвач „ Хамидие ” през Балканската война.
Тежка е ориста на третия наследник Владимир, който е воин от войните с три кръста за смелост. Той е един от първите шефове на Българска кинематография, само че след 9 септември е арестуван от комунистическите управляващи и погубен без съд и присъда. Днес гробът му не се знае. Четвъртият наследник на героинята - Асен, полковник от запаса, също е изпратен на лагер от комунистите. Пострадват и фамилиите на четиримата.
Самата Райна княгиня заболява тежко, получава мозъчно разстройство и умира през 1917 г. През 1976 година костите й са пренесени от негостоприемната за нея София в родното Панагюрище, където са заровени в двора на родната й къща.
От " Голяма книга на великите персони в българската история "
На 22 април /4 май/ 1876 година в Панагюрище тържествено било осветено знамето на Априлското въстание, извезано от младата Райна Попгеоргиева /ПопГъоргъова/ . Ритуалът направил буйния поп Груйо от село Баня дружно с още десетина свещеници, в така наречен Правителствен дом /къщата на семейство Хаджилукови/. След освещаването Райна, наричана към този момент Райна Княгиня, минала на черен кон със знамето през града.
Кое било това безстрашно момиче, влезнало от този ден в българската история?
Райна Попгеоргиева Футекова е родена на 18 януари 1856 година в Панагюрище. Произхожда от прочут възрожденски жанр. Тя е основна учителка в девическото учебно заведение в Панагюрище, когато Георги Бенковски й разпорежда да ушие знамето на въстанието. По темперамент била упорита, с самостоятелен дух и за роднините си опърничава и самоглава /човек, който взема решенията си без да пита, без да се преценява с другите и условностите/.
Кое, обаче, велико дело се прави, когато се съобразяваш с условностите и човешките предубеждения?
Завършила учебно заведение с отличен триумф и с ниска оценка за държание, Райна почнала работа като учителка и попаднала във водовъртежа на революционното кипение. Цяло Панагюрище се присъединило в подготовката на националното въстание и тогава Съдбата я показва. Райна с още пет девойки се наема да извезе „ основното знаме ” на революционния комитет.
Пленените мюсюлмани я сочат като байрактарката.
Знамето е с размери 2 на 1,5 м, с две лица, с краища, обшити със сърма и пюскюли. То било разгънато пред множеството в деня на освещаването и след това тръгнало със шествие из панагюрските улици.
Ето по какъв начин летописецът Захари Стоянов разказва това събитие: ”Дигна се по едно време тежката върволица към така наречен пазарджишки път. Тя бе подредена по този начин: на първо време стража /авангард/ от десетина души; след това тях кръстоносецът на четата - поп Неделю, също по този начин възседнал кон, след него вървеше духовенството…начело с архиерея поп Груйо, който чупеше своя вманиачен кон като кеседжия. След духовенството идваше Райка Попова с байряка, към която вървяха десетина души пазители на знамето с голи ножове. Близо до нея следваха артистите, които присиняваха да пеят метежен марш, сетне щабът, въстаниците…
Бенковски вървеше настрани, възседнал на хранен ат, който се изправяше на задните си крайници. ”
Жителите на града, излезли от двете страни на улиците, приветстват шествието, а младите моми и булки закичват конете и юнаците с китки цветя. Мила, възторжена картина, която жестоките събития след няколко дни ще трансфорат в покруса, само че покруса, бременна с най-великото събитие на 19-ти век за българите - освобождението от османско иго и възкръсването след пет тъмни века на Третата България на Балканите. Тогавашните българи са предчувствали всичко това: възторга на късата независимост и страха, и ужаса от турските зверства, както и огромната смяна, която ще донесе руско-турската война. Затова във всичко, което се е случвало тогава, има една неистовост и в насладата, и в болката.
Когато на 30 април /13май/ частите на одринския комендант Хафъз паша, съпроводени от башибозушки орди, завладели столицата на въстанието Панагюрище, пленените в конака мюсюлмани, на които Бенковски не разрешил да им се случи нищо неприятно, показали Райна като знаменоската на въстанието. Турците почнали подигравателно да я назовават „ българската кралица ”. Заловена, тя била неведнъж измъчвана и бита, а през лятото на 1876 година развеждана полугола из улиците на Пловдив. Озверелите мюсюлмани я ругаели, замеряли с яйца, камъни и тухли, а журналистът Макгахан, който участвал на това, я съпоставя с Жана д`Арк. Райна била хвърлена във дълбоките влажни изби на пловдивския затвор, само че издържала и това със стоическо самообладание.
След Освобождението живее мизерно, само че съумява да изучи децата си.
За нея се застъпил американският дипломат Скайлер и тя била освободена и предадена на съветския консул в Пловдив - българина Найден Геров. Той я изпратил да учи в Русия. При избора на компетентност Райна още веднъж демонстрира темперамент и се стопира на една съвсем незнайна специалност по това време – акушерството.
В България нямало развита болнична система, а израждането на децата на най-вече селското население се правило от така наречен „ баби ”. Друга причина да избере рядката компетентност била, че образованието е най-кратко и тя по-скоро ще може да се върне в отечеството. Когато Райна се завръща във към този момент свободна България, тя, несъмнено, не може да си откри работа като акушерка и се постанова да се завърне към остарялата си специалност. Напуща Панагюрище и става учителка в Търново.
Още до момента в който е в Русия, тя води преписка с учителя от родния й град Васил Дипчев, който към този момент е влезнал в политиката и дори станал кмет на Панагюрище. Васил не е не запомнил дребничкото момиче с огнен темперамент и се взема решение да й направи предложение за брак. 26-годишната Райна, която за своето време към този момент остаряла мома, приема и през юни 1882 година двамата подписват брак. Райна става стопанка, ражда петима синове и осиновява едно момиче. На Васил не му е предназначен дълъг живот и през 1898 година той умира и я оставя вдовица. За да изхранва огромното си семейство, Райна се преселва в столицата, където към този момент се търсят акушерки.
По това време тя се разболяла от туберкулоза - болест, провокирана от тъгите й в турския затвор, а по рано губи единия си наследник на 14-годишна възраст. В квартала Орландовци, Софийска покрайнина тогава, Райна води тежко и мизерно битие, само че съумява да изучи четиримата си сина. Всички те приключват военно обучение. Най-големият й наследник Иван Дипчев доближава до чин военачалник, воин от войните за национално обединяване. Той се пенсионира през 1936 година, само че след окупацията на България от Съветския съюз през септември 1944 година, комунистическият режим стартира кавга с патриотично настроеното офицерство. Иван Дипчев е съден, което предизвиква заболяването и гибелта му. Вторият наследник Георги е морски офицер и служи на крайцера „ Дръзки ”, където взе участие в торпилирането на турския кръстосвач „ Хамидие ” през Балканската война.
Тежка е ориста на третия наследник Владимир, който е воин от войните с три кръста за смелост. Той е един от първите шефове на Българска кинематография, само че след 9 септември е арестуван от комунистическите управляващи и погубен без съд и присъда. Днес гробът му не се знае. Четвъртият наследник на героинята - Асен, полковник от запаса, също е изпратен на лагер от комунистите. Пострадват и фамилиите на четиримата.
Самата Райна княгиня заболява тежко, получава мозъчно разстройство и умира през 1917 г. През 1976 година костите й са пренесени от негостоприемната за нея София в родното Панагюрище, където са заровени в двора на родната й къща.
От " Голяма книга на великите персони в българската история "
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ