С добро и с лошо за софийските паметници от XXI век
Процесът на преосмисляне и преоценка на предишното през паметниците не е нов феномен. В Испания да вземем за пример през 2007-а решиха със закон въпроса с монументите от времето на Франко - кои да се махнат, кои да останат и кои да отидат в музея. В Съединени американски щати също тече преосмисляне - сещат се в някой университет, че един от създателите му е имал неприемливи през днешния ден възгледи, и макар заслугите му го махат или прибират във вътрешен двор. По друга линия вървяха преоценките на паметниците от Юга - изгубил в Гражданската война на Съединени американски щати, та и там се търси от дълго време виновност със задна дата. Но този развой беше, общо взето, мирен и неосезаем, ако човек не се вълнува много от тематиката. С Black Lives Matter той истеризира до парадокс, а експанзията по отношение на монументи от двете страни на океана откри място в медиите по целия свят.
България е част от огромната картина, въпреки паметниците ни, общо взето, да резервират целостта си.
-------
Не помня съответния мотив да стартира във Facebook албума „ Софийски монументи от XXI век ”. Било е на 3 март 2017 година Но животът на паметниците ме вълнува още от 80-те. Защото, да, паметниците имат собствен живот във времето, като че ли обратно на концепцията, че са поставени един път и вечно, с цел да увековечат и отдадат респект на значими хора и събития и да предадат паметта за тях на идните генерации. Те се трансформират – установявах при многото си пътувания по изложения в разнообразни градове из България през 80-те и 90-те години на предишния век.
Че са подложени на въздействието на атмосферните условия, е ясно и неизбежно. Поддържането им обаче зависи от хората – съответно в общинските администрации, само че като цяло от отношението и настройките в обществото. Най-видими са радикалните промени, които доведоха при започване на 90-те до премахването на монументите, свързани с комунистическия режим. Останаха обаче паметниците на руската войска – този в София се трансформира в обект на протестни цивилен и артистични намеси, заради което неговият живот стана извънредно динамичен и забавен. Това се дължи на първо място на
оспорваната памет, на която се явява притежател
Съветската войска е била увековечена като „ освободителка ” през 50-те. Но за идните генерации - в действителност това сме ние, днешните хора - тя е „ окупаторка ”. Идеологическият ореол е изнемощял и е останал единствено историческият факт: на 5 септември 1944-та Съюз на съветските социалистически републики скъсва дипломатическите връзки и афишира война на България. В живота на този монумент тече битка за превъзходство не просто на два възгледа - той е обвързван със символичната власт, която този от предишното се пробва да постанова посредством него върху днешния.
Но колкото и да е динамичен, животът и на този монумент е отегчителен във времето. Привлича вниманието на обществото в сериозни моменти и по избрани мотиви, а в интервалите сред тях е по-скоро неосезаем – като всеки различен, който срещаме в всекидневието и в градската среда...
Подтик за основаването на албума „ Софийски монументи от XXI век ” сигурно се явява и „ Визуалният семинар ”, проведен от Института за модерно изкуство и Центъра за университетски проучвания през 2003-2006 година Настойчивото вглеждане в градската ни среда, в публичните взаимоотношения, отразени в нея посредством забележимите противоборства на обособените ѝ елементи; откриването на „ образни нередности ” през плановете на художниците (тук съответно на Лъчезар Бояджиев) или през позициите на управляващи и жители в обществените полемики (в една от тях се образува и мотото на семинара: „ Визуалната среда е виталната ни среда ”) – всичко това при мен остана в навика да следя града. А част от него са и паметниците.
Именно на обществена полемика с кандидат-кметовете на София през 2003-та, проведена от „ Визуалния семинар ”, зададох на Стефан Софиянски въпроса
по какъв начин се появи така наречен знак на София на Ларгото
Отговорът му бе: Чапкънов имаше концепция, беше намерил и парите – и по този начин стана. Попитах го: това значи ли, че всеки, който има концепция и е намерил пари, може да постави в центъра на София каквото си изиска? Отговор не получих, само че май за първи път тогава видяхме кмета не ухилен, а някак ядосан. А въпросът беше значим поради механизма, по който се показваха към този момент новите паметници – тези от XXI век.
Впрочем моменти от „ Визуалния семинар ” са показани понастоящем в ретроспективната галерия на ИСИ-София „ 25 години и 5 тематики по-късно ” в НГ Двореца – тя продължава до 29 ноември 2020 година
Логично, а и алегорично бе при започване на албума „ Софийски монументи от XXI век ” да сложа упоменатата скулптура на София. Тя бе издигната на Ларгото в самото навечерие на 2001 година на мястото на отстранената 10 години по-рано скулптура на Ленин. Дори в случай че оставим настрани
не прекомерно високите ѝ, меко казано, естетически качества,
тази подмяна се оказа алегорична по доста линии. Идеологически ясният и към този момент недопустим монумент бе заменен от обект с неразбираемо наличие и нерешително наименование. В началото бе сложена като скулптура на св. София, само че обликът няма нищо общо с иконографията на светицата. А също така градът носи името си не от нея, а от Божията премъдрост (Христос като Бог-Слово), на която е отдаден едноименният храм от VI век в столицата. В последна сметка в цялата си противоречивост статуята бе преименувана в „ Символ на София ”, а в Уикипедия е наречена просто „ Статуя на София ”. С пояснението, че е „ езическа притча на християнската светица ”. Което е парадоксално, тъй като това сменя последователността на две исторически столетия и допуска, че градът някак се е върнал към езичеството.
В албума „ Софийски монументи от XXI век ” разисквам точно несъгласията в тези творения, които се появяват в градската среда към този момент в нашето време. При всяко от тях те са характерни според от естетическите качества и авторските достижения или провали. Но те акцентират и общи проблеми, доколкото са свързани с
паметникови моди, освен това освен у нас;
доколкото опират до механизма, по който се слагат в обществените пространства, и ролята на общината в него; доколкото открояват демократични трендове, които обаче като че ли подриват самата концепция за историческа памет и респект. А всичко това има значение, тъй като става дума за творби в градската среда, които, колкото и да наподобяват незабележими в всекидневието, с наличието си въздействат незабелязано на мисленето и усета на всеки от нас.
В полемиките може да се включи всеки – профилът ми е обществен. Ето три от последните попълнения:
Симеон Радев
Днес най-накрая го видях онлайн и го снимах. Паметникът на Симеон Радев, открит на 21 ноември 2019 година от югоизточната страна на НДК.
Първоначално мислеха да го сложат до Съдебната палата - даже изляха бетона за него. Но се отхвърлиха, тъй като не беше минал през експертния съвет на Столичната община. Е, след това е минал някак, та ето го при НДК. Там може всичко очевидно.
Избрах най-хубавия за самия него ракурс – само че от това не става по-малко скован, приказлив и безразсъден. Да беше единствено бюст, си мислех, че това би икономисало безсилието при ръцете, а най-много ужасните крайници. Силех се да не ги виждам, а не можех да откъсна очи от тях. Хем се допуска, че са обути в панталон, хем е търсена някаква анатомична конструкция в коленете. И получилото се нещо приблизително е непристойно напряко.
След така наречен монумент на братя Прошек си мислех, че по-слаб монумент към този момент не може да се яви в София. Оказва се, че може...
На гърба му написа: „ Паметникът е построен от Обединената Велика Ложа на България по концепция на фондация „ Достойни българи ”, 2018, Автор – Янко Бонев ”
Радой Ралин
Виждането му онлайн ме шокира, признавам си. Хем бях готова от фотоси в медиите какво да чакам, хем се надявах да видя въпреки всичко монумент. Но когато минувачите пред мен се разстъпиха и ми разкриха тази панорама...
Тип градинска пластика с жанрова сцена, стъпила върху дребна бабуна. И не се вписва даже в наклонността „ монумент на костюм ” – макар детайлностите в облеклото, пък след това човек да мисли дали е добър, или неприятен.
По концепция паметникът е – или най-малко беше - отдаване на респект някому за заслугите му към обществото и оставяне наизуст за него на поколенията. И ето тук се обърках. За какво почитаме Радой Ралин, се запитах. Представен е като локалния зевзек, малко нещо вманиачен, само че като цяло безопасен – това беше таман обликът, който властта по времето на соца му беше основала, с цел да обезврежда рецензиите му към нея.
И питах Google защо (би трябвало) да го почитаме. Прочетох: „ Често минаващите около скулптурата младежи си вършат „ Здрасти “, като допират ръце, тъй като тя е с човешки растеж, стъпила без всевъзможни постаменти напряко на плочника ”.
Да, като за „ Здрасти ” става. И котенцето е умилително...
Поставен е на 24 май 2012 година, създателят му е Георги Чапкънов.
Прочетох още: „ На сутринта след откриването на паметника при букетите се появява лист с надпис: „ Радой Ралин – будната съвест на народа при комунистическото мракобесие “. Някой тогава се е сетил да подсети – краткотрайно и очевидно непохватно – защо би трябвало да го почитаме...
Махатма Ганди
Най-сетне да кажа добра дума за монумент в този албум.
Дело е на скулптора Иван Русев, проектант Станислав Константинов. Открит е в Южния парк на 6 септември 2018 година в наличието на президентите Румен Радев и Рам Натх Ковинд.
А положителната дума е на първо място тъй като имаме статуя с доста добре открит баланс на стилизация и натурализъм, в това число в съчетанието на материалите бронз и бял мрамор. Реалистичните черти от портрета „ отекват ” в набелязани елементи в ръцете и в сандалите, да кажем, само че без да се натрапват и без да нарушават символиката на цялото.
Освен това положителната ми дума е поради това, че тук в действителност има монумент. Макар и с невисок фундамент, въпреки всичко е обособен от простосмъртния минувач като мен. А и фигурата, въпреки и незабележимо, е над човешки растеж. Но колкото и да е незабележимо, това е значимо за респекта, който се допуска, че тя би трябвало да разсъни у фена.
На трето място – в духа на паметниковата демократизация в последно време – композицията сполучливо извършва ролята и на паркова статуя. С доста добре открито място в средата, в едно отклоняване от основната алея, нито доста близо, нито доста надалеч от нея. А с помощта на едно детенце, което снимах с майка му (с нейно позволение, схваща се), забелязах, че ушите и рогцата на козата са лъснати от пипане. Защото, да, на първо място тя притегля вниманието на децата. Наличието на козата е обяснено в надписа: през 1931-ва Ганди отпътува с нея в Лондон на конференция за независимостта на Индия.
И до момента в който преглеждах в Google информацията за този монумент, попаднах на обява от септември 2020 година, че ще бъде дарен на Варна, тъй като „ Софийската община не го желала ”. Сетих се, несъмнено, за паметника на Ганди, който желаеха да махат във Англия около нервността BLM, където той беше разгласен за африкански расист и така нататък Обаче се оказа подправена вест. Във Варна безусловно тези дни следва да открият различен монумент на Ганди, изработен от индийския ваятел Рам Сутар.
Айнщайн бил споделил: " На бъдещите генерации ще бъде мъчно да повярват, че в миналото човек като Махатма Ганди, от плът и кръв, е ходил по земята ".
България е част от огромната картина, въпреки паметниците ни, общо взето, да резервират целостта си.
-------
Не помня съответния мотив да стартира във Facebook албума „ Софийски монументи от XXI век ”. Било е на 3 март 2017 година Но животът на паметниците ме вълнува още от 80-те. Защото, да, паметниците имат собствен живот във времето, като че ли обратно на концепцията, че са поставени един път и вечно, с цел да увековечат и отдадат респект на значими хора и събития и да предадат паметта за тях на идните генерации. Те се трансформират – установявах при многото си пътувания по изложения в разнообразни градове из България през 80-те и 90-те години на предишния век.
Че са подложени на въздействието на атмосферните условия, е ясно и неизбежно. Поддържането им обаче зависи от хората – съответно в общинските администрации, само че като цяло от отношението и настройките в обществото. Най-видими са радикалните промени, които доведоха при започване на 90-те до премахването на монументите, свързани с комунистическия режим. Останаха обаче паметниците на руската войска – този в София се трансформира в обект на протестни цивилен и артистични намеси, заради което неговият живот стана извънредно динамичен и забавен. Това се дължи на първо място на
оспорваната памет, на която се явява притежател
Съветската войска е била увековечена като „ освободителка ” през 50-те. Но за идните генерации - в действителност това сме ние, днешните хора - тя е „ окупаторка ”. Идеологическият ореол е изнемощял и е останал единствено историческият факт: на 5 септември 1944-та Съюз на съветските социалистически републики скъсва дипломатическите връзки и афишира война на България. В живота на този монумент тече битка за превъзходство не просто на два възгледа - той е обвързван със символичната власт, която този от предишното се пробва да постанова посредством него върху днешния.
Но колкото и да е динамичен, животът и на този монумент е отегчителен във времето. Привлича вниманието на обществото в сериозни моменти и по избрани мотиви, а в интервалите сред тях е по-скоро неосезаем – като всеки различен, който срещаме в всекидневието и в градската среда...
Подтик за основаването на албума „ Софийски монументи от XXI век ” сигурно се явява и „ Визуалният семинар ”, проведен от Института за модерно изкуство и Центъра за университетски проучвания през 2003-2006 година Настойчивото вглеждане в градската ни среда, в публичните взаимоотношения, отразени в нея посредством забележимите противоборства на обособените ѝ елементи; откриването на „ образни нередности ” през плановете на художниците (тук съответно на Лъчезар Бояджиев) или през позициите на управляващи и жители в обществените полемики (в една от тях се образува и мотото на семинара: „ Визуалната среда е виталната ни среда ”) – всичко това при мен остана в навика да следя града. А част от него са и паметниците.
Именно на обществена полемика с кандидат-кметовете на София през 2003-та, проведена от „ Визуалния семинар ”, зададох на Стефан Софиянски въпроса
по какъв начин се появи така наречен знак на София на Ларгото
Отговорът му бе: Чапкънов имаше концепция, беше намерил и парите – и по този начин стана. Попитах го: това значи ли, че всеки, който има концепция и е намерил пари, може да постави в центъра на София каквото си изиска? Отговор не получих, само че май за първи път тогава видяхме кмета не ухилен, а някак ядосан. А въпросът беше значим поради механизма, по който се показваха към този момент новите паметници – тези от XXI век.
Впрочем моменти от „ Визуалния семинар ” са показани понастоящем в ретроспективната галерия на ИСИ-София „ 25 години и 5 тематики по-късно ” в НГ Двореца – тя продължава до 29 ноември 2020 година
Логично, а и алегорично бе при започване на албума „ Софийски монументи от XXI век ” да сложа упоменатата скулптура на София. Тя бе издигната на Ларгото в самото навечерие на 2001 година на мястото на отстранената 10 години по-рано скулптура на Ленин. Дори в случай че оставим настрани
не прекомерно високите ѝ, меко казано, естетически качества,
тази подмяна се оказа алегорична по доста линии. Идеологически ясният и към този момент недопустим монумент бе заменен от обект с неразбираемо наличие и нерешително наименование. В началото бе сложена като скулптура на св. София, само че обликът няма нищо общо с иконографията на светицата. А също така градът носи името си не от нея, а от Божията премъдрост (Христос като Бог-Слово), на която е отдаден едноименният храм от VI век в столицата. В последна сметка в цялата си противоречивост статуята бе преименувана в „ Символ на София ”, а в Уикипедия е наречена просто „ Статуя на София ”. С пояснението, че е „ езическа притча на християнската светица ”. Което е парадоксално, тъй като това сменя последователността на две исторически столетия и допуска, че градът някак се е върнал към езичеството.
В албума „ Софийски монументи от XXI век ” разисквам точно несъгласията в тези творения, които се появяват в градската среда към този момент в нашето време. При всяко от тях те са характерни според от естетическите качества и авторските достижения или провали. Но те акцентират и общи проблеми, доколкото са свързани с
паметникови моди, освен това освен у нас;
доколкото опират до механизма, по който се слагат в обществените пространства, и ролята на общината в него; доколкото открояват демократични трендове, които обаче като че ли подриват самата концепция за историческа памет и респект. А всичко това има значение, тъй като става дума за творби в градската среда, които, колкото и да наподобяват незабележими в всекидневието, с наличието си въздействат незабелязано на мисленето и усета на всеки от нас.
В полемиките може да се включи всеки – профилът ми е обществен. Ето три от последните попълнения:
Симеон Радев
Днес най-накрая го видях онлайн и го снимах. Паметникът на Симеон Радев, открит на 21 ноември 2019 година от югоизточната страна на НДК.
Първоначално мислеха да го сложат до Съдебната палата - даже изляха бетона за него. Но се отхвърлиха, тъй като не беше минал през експертния съвет на Столичната община. Е, след това е минал някак, та ето го при НДК. Там може всичко очевидно.
Избрах най-хубавия за самия него ракурс – само че от това не става по-малко скован, приказлив и безразсъден. Да беше единствено бюст, си мислех, че това би икономисало безсилието при ръцете, а най-много ужасните крайници. Силех се да не ги виждам, а не можех да откъсна очи от тях. Хем се допуска, че са обути в панталон, хем е търсена някаква анатомична конструкция в коленете. И получилото се нещо приблизително е непристойно напряко.
След така наречен монумент на братя Прошек си мислех, че по-слаб монумент към този момент не може да се яви в София. Оказва се, че може...
На гърба му написа: „ Паметникът е построен от Обединената Велика Ложа на България по концепция на фондация „ Достойни българи ”, 2018, Автор – Янко Бонев ”
Радой Ралин
Виждането му онлайн ме шокира, признавам си. Хем бях готова от фотоси в медиите какво да чакам, хем се надявах да видя въпреки всичко монумент. Но когато минувачите пред мен се разстъпиха и ми разкриха тази панорама...
Тип градинска пластика с жанрова сцена, стъпила върху дребна бабуна. И не се вписва даже в наклонността „ монумент на костюм ” – макар детайлностите в облеклото, пък след това човек да мисли дали е добър, или неприятен.
По концепция паметникът е – или най-малко беше - отдаване на респект някому за заслугите му към обществото и оставяне наизуст за него на поколенията. И ето тук се обърках. За какво почитаме Радой Ралин, се запитах. Представен е като локалния зевзек, малко нещо вманиачен, само че като цяло безопасен – това беше таман обликът, който властта по времето на соца му беше основала, с цел да обезврежда рецензиите му към нея.
И питах Google защо (би трябвало) да го почитаме. Прочетох: „ Често минаващите около скулптурата младежи си вършат „ Здрасти “, като допират ръце, тъй като тя е с човешки растеж, стъпила без всевъзможни постаменти напряко на плочника ”.
Да, като за „ Здрасти ” става. И котенцето е умилително...
Поставен е на 24 май 2012 година, създателят му е Георги Чапкънов.
Прочетох още: „ На сутринта след откриването на паметника при букетите се появява лист с надпис: „ Радой Ралин – будната съвест на народа при комунистическото мракобесие “. Някой тогава се е сетил да подсети – краткотрайно и очевидно непохватно – защо би трябвало да го почитаме...
Махатма Ганди
Най-сетне да кажа добра дума за монумент в този албум.
Дело е на скулптора Иван Русев, проектант Станислав Константинов. Открит е в Южния парк на 6 септември 2018 година в наличието на президентите Румен Радев и Рам Натх Ковинд.
А положителната дума е на първо място тъй като имаме статуя с доста добре открит баланс на стилизация и натурализъм, в това число в съчетанието на материалите бронз и бял мрамор. Реалистичните черти от портрета „ отекват ” в набелязани елементи в ръцете и в сандалите, да кажем, само че без да се натрапват и без да нарушават символиката на цялото.
Освен това положителната ми дума е поради това, че тук в действителност има монумент. Макар и с невисок фундамент, въпреки всичко е обособен от простосмъртния минувач като мен. А и фигурата, въпреки и незабележимо, е над човешки растеж. Но колкото и да е незабележимо, това е значимо за респекта, който се допуска, че тя би трябвало да разсъни у фена.
На трето място – в духа на паметниковата демократизация в последно време – композицията сполучливо извършва ролята и на паркова статуя. С доста добре открито място в средата, в едно отклоняване от основната алея, нито доста близо, нито доста надалеч от нея. А с помощта на едно детенце, което снимах с майка му (с нейно позволение, схваща се), забелязах, че ушите и рогцата на козата са лъснати от пипане. Защото, да, на първо място тя притегля вниманието на децата. Наличието на козата е обяснено в надписа: през 1931-ва Ганди отпътува с нея в Лондон на конференция за независимостта на Индия.
И до момента в който преглеждах в Google информацията за този монумент, попаднах на обява от септември 2020 година, че ще бъде дарен на Варна, тъй като „ Софийската община не го желала ”. Сетих се, несъмнено, за паметника на Ганди, който желаеха да махат във Англия около нервността BLM, където той беше разгласен за африкански расист и така нататък Обаче се оказа подправена вест. Във Варна безусловно тези дни следва да открият различен монумент на Ганди, изработен от индийския ваятел Рам Сутар.
Айнщайн бил споделил: " На бъдещите генерации ще бъде мъчно да повярват, че в миналото човек като Махатма Ганди, от плът и кръв, е ходил по земята ".
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ