Който вярва, че знае всичко, си въобразява, че може всичко ♥ Албер КАМЮ
„ При настоящето положение на света индивидът на века желае оздравителни закони и институции, които да го направляват, без да го мачкат. Той се нуждае от общество на разсъдъка, а не от тази безредица, където са го сложили личната му горделивост и безграничните права на страната. “
Албер Камю (1913 ~ 1960) написа своето есе „ Размисли за гилотината “ през 1957 година През декември същата година е почетен с Нобеловата премия за литература „ за смисъла на литературните му творби, поставящи с проницателна съвестност проблемите на нашия ден ”.
Размисли за гилотината
(фрагмент)
Как в действителност се дефинира нашата цивилизация във връзка с закононарушението? Отговорът е елементарен: от тридесет години насам закононарушенията на страната надалеч надвишават закононарушенията на индивидите. Дори не приказваме за войните, международни и местни, макар че кръвта също е алкохол, който опиянява с течение на времето като най-силното вино. Но броят на индивидите, убити напряко от страната, е взел астрономически размери и надвишава безпределно този на частните убийства. Все по-малко и по-малко са подсъдимите по общо право и от ден на ден и повече политическите подсъдими. Доказателството е, че всеки от нас, колкото и почитан да е, може да си показа опцията един ден да бъде наказан на гибел, до момента в който такава възможност би се сторила гротескна при започване на века. Остроумието на Алфонс Кар: „ Моля господа убийците да стартират “, през днешния ден няма никакъв смисъл. Онези, които проливат най-вече кръв, са същите, които считат, че правото, логиката и историята са на тяхна страна.
Нашето общество би трябвало да се пази не толкоз от индивида, колкото от страната. Възможно е след тридесет години тези съотношения да станат противоположни. Но за момента законната отбрана би трябвало да бъде ориентирана към страната и най-много към нея. Правото и най-реалистичният опортюнизъм повеляват законът да пази индивида против една страна, отдадена на лудостта на разкола или гордостта. „ Държавата да стартира и да отстрани смъртното наказване “ би трябвало през днешния ден да бъде нашият девиз.
Кървавите закони, беше казано, окървавяват нравите. Но идва едно положение на непочтеност за обещано общество, когато, без значение от всевъзможни вълнения, нравите в никакъв случай не съумяват да станат толкоз кървави, както законите. Половин Европа познава това положение. Ние, французите, го бяхме познали и има заплаха да го познаем още веднъж. Екзекутираните по време на окупацията докараха екзекутираните на Освобождението, чиито другари мечтаят за възмездие. Някъде другаде упрекнати в голям брой закононарушения страни се готвят да удавят виновността си в още по-големи кланета. Убива се в името на нацията или в името на една обожествена класа. Убива се в името на бъдещото общество, също по този начин обожествено. Който има вяра, че знае всичко, си фантазира, че може всичко. Временни идоли, които изискват безспорна религия, неуморно произнасят безспорни санкции. И религии без трансцендентност всеобщо избиват наказани без вяра.
По какъв метод тогава европейското общество от средата на века би оживяло, без да реши да пази по всевъзможен начин личността против държавния произвол? Като се забрани убиването на индивида, ще значи обществено да се съобщи, че обществото и страната не са безспорни полезности, да се постанови, че нищо не ги упълномощава да законодателстват дефинитивно, нито да основават непоправимото. Без смъртното наказване Габриел Пери и Бразила щяха може би да бъдат измежду нас. Ние щяхме да можем тогава да ги съдим съгласно нашето мнение и гордо да произнесем присъдата, вместо в този момент те да ни съдят, а ние да мълчим. Без смъртното наказване трупът на Райк нямаше да трови Унгария, а Германия, по-малко отговорна, щеше да бъде по-добре призната в Европа, Руската гражданска война нямаше да агонизира от позор, алжирската кръв щеше да тежи по-малко върху съвестта ни. Без смъртното наказване, най-сетне, Европа нямаше да бъде инфектирана от труповете, стоварвани в продължение на двадесет години в изтощената й земя. Всички полезности на нашия континент са разтърсени от страха и омразата както сред обособените персони, по този начин и сред нациите. Борбата на концепциите се води с оръжие и острие. Това към този момент не е естественото и човешко общество, упражняващо правото си да санкционира, а идеологията, която господства и изисква човешките си жертви. „ Примерът, който ешафодът постоянно дава и стана допустимо да се напише, е, че човешкият живот престава да бъде заветен, когато има изгода той да бъде лишен. “ Привидно това става все по-полезно, образецът се разпростира, болестта се популяризира на всички места. Заедно с нея и безредието на нихилизма. Следователно би трябвало да се издаде едно изключително разпореждане и да се съобщи в правилата и институциите, че човешката персона е над страната. Също по този начин всяка мярка, която би понижила натиска на обществените сили върху личността, би помогнала да се обезкръви една Европа, страдаща от прилив на кръв, ще й разреши по-добре да мисли и да тръгне в посока на изцелението. Болестта на Европа е в това, че не има вяра на нищо и претендира да знае всичко. Ала не знае всичко, както проличава, и съдейки само че протеста и вярата, които са ни обхванали, тя има вяра в нещо: има вяра, че най-голямото злощастие на индивида, в един загадъчен лимит, допира най-голямото му великолепие.
Вярата за по-голямата част европейци е изгубена. С нея и оправданията, които тя носеше за реда на наказването. Но по-голямата част европейци се гнусят и от обожествяването на страната, която имаше претенцията да замести вярата. Отсега нататък посред път, сигурни и несигурни, решени повече да не поносим и в никакъв случай да не потискаме, ние би трябвало да признаем по едно и също време вярата и незнанието си, да се откажем от абсолютния закон, непоправимата институция. Знаем задоволително, с цел да кажем, че еди-кой си огромен нарушител заслужава безконечна каторга. Но ние не знаем задоволително, с цел да заповядаме той да бъде лишен от личното си бъдеще, т.е. от общата опция за възмездие. В утрешна обединена Европа заради това, което преди малко споделих, тържественото унищожаване на смъртното наказване би трябвало да бъде член първи от Европейския кодекс, който всички с вяра чакаме. От филантропичните идилии на XVIII век до кървавите ешафоди пътят е непреклонен и днешните палачи, всеки знае, са хуманисти. Следователно нашата нерешителност във връзка с филантропичната идеология в никакъв случай няма да е задоволителна при разглеждането на подобен въпрос като смъртното наказване.
Преди да завърша обаче, желая да повторя, че не илюзиите за естествената добрина на човешкото схващане, нито вярата в настъпването на някаква златна ера изясняват моето опълчване на смъртното наказване. Напротив, премахването му ми се коства належащо по аргументи на рационалния скептицизъм, логиката и реализма. Не че сърцето не взе участие в това, което споделих. За човек, прекарал седмици наред, четейки спомените на хора, от близко или отдалеко докоснали се до ешафода, не може да става въпрос да излезе от този стеснен тунел подобен, какъвто е влезнал. Но не по-малко имам вяра, дублирам, че не съществува отговорност на този свят и би трябвало да отстъпим пред модерната податливост всичко да се опрости, и жертвата, и килърът в един и същи кюп. Това чисто сантиментално комплициране се състои по-скоро от безволие, в сравнение с от благотворителност, и в последна сметка оправдава това, което е най-лошо в света. По силата на благословията се благославят също лагерът на робите, подлата мощ, проведените палачи, цинизмът на огромните политически фигури; предават се братя. Това се вижда към нас. Но точно при настоящето положение на света индивидът на века желае оздравителни закони и институции, които да го обяздват, без да го пречупват, които да го направляват, без да го мачкат. Хвърлен без спирачки в динамичността на историята, той има потребност от тяло, от физическа конструкция и от няколко закона за равновесието. Той се нуждае най-сетне от общество на разсъдъка, а не от тази безредица, където са го сложили личната му горделивост и безграничните права на страната.
Из: „ Есета “, Албер Камю, изд. „ Наука и изкуство “, София, 1998 година
Снимка: Nobel prize winner, Albert Camus in the 1950s. Robert Edwards (CC BY-SA 3.0), en.wikipedia.org
