Българи от ново време – сламка, въгленче и боб -
Препечатваме текста от
Мефистофел : „ Където да погледнеш – все дуели (…)
Втълпи си всеки под това небе,
Че с пердах се оцелява; така и бе. “
Фауст: „ Хм, така било… Страната с тази рана
Се закандилка, рухна – и не стана. “
„ Фауст “ – Гьоте
Председателят на Движение за права и свободи зове за нови парламентарни избори и изяснява, че значимо било в бъдещото електорално преподреждане основите на къщата на демокрацията да са здрави. Абе, бай (на турски „ бай “ значи „ господин “) Карадайъ! Каква къща, какви основи! В парламентарната къща я подредихте по този начин добре, като в хубавата турска сентенция: „ Дели кузум ода гиби! “. И незабавно да преведем, че това ще да рече: „ Като в стаята на бясно девойче “. Само за това се сещам, когато за следващ път видя очите на Тошко и т. н. на трибуната на Народно събрание. Ами напряко сменяйте надписа над Народното събрание с горецитираната сентенция! Какво съединяване, какви два (златни) лв. с облика на Паисий!
Бях прочел някъде, че преди времето на моторните триони добър канадски дървосекач можел с брадвата да разцепи кибритена съчка на две. Но, мисля си, че и този занаятчия на острието ще остане очарован от актуалните политически дървари у нас. Така де – тук всичко се цепи и всичко се трансформира. Ежедневно и ежечасно. И мога ли да го кажа по-добре от остарелия Гьоте в мотото нагоре? Въртяхме се, въртяхме се и в навечерието на стогодишнината от по този начин нареченото Септемврийско въстание от 1923 година сме още веднъж на път (и още веднъж с решаващата помощ на Москва) да се докараме до цялостна вътрешна непоносимост (че не ми стига смелостта да напиша гражданска война).
Никой никого не търпи – в случай че стартира да изброявам двойки от имена, ще се получи наситена стратегия за боксова гала-вечер. Я вижте и си представете: Корнелия – Радев, Радев – Петков, Петков – Тошко Йорданов, Тошко – всички останали, всички останали – Корнелия…
И като си помисля какъв брой безразсъдно доскоро повече от месец разсъждавах върху устойчивата непоколебимост на ръководещата четворнопартийна коалиция, употребявайки физическия векторен разбор на противодействащи си по посока сили, позор ме хваща. Че моделът „ Орел, рак и щука “ е резистентен – дума няма. Работата е там, обаче, че когато се дърпа ластик в две разнообразни направления, този дето първи пусне ластика се смее финален. Щото евентуалната сила се трансформира в кинетична и…болезнена.
Като стана дума за смях, тази история с довчерашните съдружни сътрудници и преодоляваните от тях трудности в общия им политически път по-добре може да бъде разказана не с легенда, а с приказка. От тези мъчително поучителни и страшни приказки на Братя Грим, дето биха довели до уволняване всяка модерна възпитателка или учителка, разрешила си да ги вкара своеволно в образователното наличие.
Та, тръгнали дружно по общия си път нашите приказни сътрудници – сламката, въгленчето и бобовата шушулка. В мир, съгласие и леки заяждания стигнали до горско поточе. Обмислили управническа тактика за превъзмогването му – сламката легнала от единия до другия бряг, въгленчето тръгнало да минава, а бобовата шушулка чакала реда си. Да, но по средата на пътя си въгленчето нерешително позабавило ход, прогорило съдбовно сламката на две, паднало във водата и изсъскало за последно. Бобовата шушулка пък, гледайки в профил, изцяло оценила комичния сценариен капацитет на обстановката. И почнала да се смее (като Тошко Йорданов) и да се смее, до момента в който от смях се спукала и …приказката свърши към този момент.
А, като се замислиш – тази приказка е общоприложима за пояснение на политическите форми на живот у нас. За всяка обособена партия, за съвещанията на парламентарни и експертни комисии, за връзките сред президентство и Министерски съвет и защо ли не още. Сламка, въгленче и бобова шушулка!!!
Ще кажете, но за какво би трябвало да си описваме детски приказки?! И ще ви отговоря. Преди две седмици в един показателен текст сътрудника Бориславов Ясен ясно изясни – доста добре се получи. Кратко, тъкмо, разбираемо. Седмица по-късно чух, че БНР ще вкарва в програмната си скица вести за деца (вероятно със скритата концепция и възрастните да ги слушат, че нима нещо схванат). Лека-полека стигам до извода, че при бързо прогресиращия български публичен инфантилизъм всичко би трябвало да се изяснява с думи елементарни. Така де, нали тъкмо преди 260 години Паисий Хилендарски означи в последните фрази на историята си: „ За простите българи – просто написах “.
Ще кажете, но те са били българи от едно остаряло време! Чакайте да забележим! Какви ще да са били българите от остаряло време? В едноименната си повест от 1867 година огромният Любен Каравелов разказва обстановката с тях по следния къс и понятен метод: „ Дядо Либен обича своето Отечество, само че не всичкото, а единствено Копривщица “. Така – стана ли ви ясна работата?! Старото време е времето от преди раждането и основаването на българската нация. Обичаш си и си харесваш близкото и познатото и нехаеш за далечното. Няма обща територия, няма общ език, няма обща история, няма общи институции, няма общи ползи, няма общественост от хора – българска страна към момента няма. Нация няма!
Да погледнем до каква степен я докарахме – българите от новото време. И то тъкмо в годината, когато означаваме 300 години от раждането на Паисий Хилендарски и 260 години от написването на „ История славеноболгарская “…
Обща територия!? Че какво общо имат София или Варна с Карапелит или Кула?! И знаете ли, че има обитаеми места, докъдето към този момент няма пътища – те част от обща територия ли са или са към този момент откъснати от нея…
Общ език!? Вие съществено ли!
Обща история?! Вие шегувате ли се!
Общи институции?! Ама вие отново…!
Общи ползи?!?
Общност от хора…
Какво обичат българите от новото време? Разбира се, своето Отечество, само че не всичкото, а само…
И тъй като не идва да завършваме с многоточие, да се върнем още веднъж към началото на тези думи, и към мотото от незабравимия и чужд за средностатистическия ефирен фен „ Фауст “ на Йохан Волфганг декор Гьоте.
Персоналната политическа непоносимост в България, личностният конфронтация и ненавист, ироничните междуличностни реплики и обиди, партийните дуели и многобои вещаят не предварителни избори, а безсрочна национална злополука: „ Страната с тази рана се закандилка, рухна и…не стана “.
Мефистофел : „ Където да погледнеш – все дуели (…)
Втълпи си всеки под това небе,
Че с пердах се оцелява; така и бе. “
Фауст: „ Хм, така било… Страната с тази рана
Се закандилка, рухна – и не стана. “
„ Фауст “ – Гьоте
Председателят на Движение за права и свободи зове за нови парламентарни избори и изяснява, че значимо било в бъдещото електорално преподреждане основите на къщата на демокрацията да са здрави. Абе, бай (на турски „ бай “ значи „ господин “) Карадайъ! Каква къща, какви основи! В парламентарната къща я подредихте по този начин добре, като в хубавата турска сентенция: „ Дели кузум ода гиби! “. И незабавно да преведем, че това ще да рече: „ Като в стаята на бясно девойче “. Само за това се сещам, когато за следващ път видя очите на Тошко и т. н. на трибуната на Народно събрание. Ами напряко сменяйте надписа над Народното събрание с горецитираната сентенция! Какво съединяване, какви два (златни) лв. с облика на Паисий!
Бях прочел някъде, че преди времето на моторните триони добър канадски дървосекач можел с брадвата да разцепи кибритена съчка на две. Но, мисля си, че и този занаятчия на острието ще остане очарован от актуалните политически дървари у нас. Така де – тук всичко се цепи и всичко се трансформира. Ежедневно и ежечасно. И мога ли да го кажа по-добре от остарелия Гьоте в мотото нагоре? Въртяхме се, въртяхме се и в навечерието на стогодишнината от по този начин нареченото Септемврийско въстание от 1923 година сме още веднъж на път (и още веднъж с решаващата помощ на Москва) да се докараме до цялостна вътрешна непоносимост (че не ми стига смелостта да напиша гражданска война).
Никой никого не търпи – в случай че стартира да изброявам двойки от имена, ще се получи наситена стратегия за боксова гала-вечер. Я вижте и си представете: Корнелия – Радев, Радев – Петков, Петков – Тошко Йорданов, Тошко – всички останали, всички останали – Корнелия…
И като си помисля какъв брой безразсъдно доскоро повече от месец разсъждавах върху устойчивата непоколебимост на ръководещата четворнопартийна коалиция, употребявайки физическия векторен разбор на противодействащи си по посока сили, позор ме хваща. Че моделът „ Орел, рак и щука “ е резистентен – дума няма. Работата е там, обаче, че когато се дърпа ластик в две разнообразни направления, този дето първи пусне ластика се смее финален. Щото евентуалната сила се трансформира в кинетична и…болезнена.
Като стана дума за смях, тази история с довчерашните съдружни сътрудници и преодоляваните от тях трудности в общия им политически път по-добре може да бъде разказана не с легенда, а с приказка. От тези мъчително поучителни и страшни приказки на Братя Грим, дето биха довели до уволняване всяка модерна възпитателка или учителка, разрешила си да ги вкара своеволно в образователното наличие.
Та, тръгнали дружно по общия си път нашите приказни сътрудници – сламката, въгленчето и бобовата шушулка. В мир, съгласие и леки заяждания стигнали до горско поточе. Обмислили управническа тактика за превъзмогването му – сламката легнала от единия до другия бряг, въгленчето тръгнало да минава, а бобовата шушулка чакала реда си. Да, но по средата на пътя си въгленчето нерешително позабавило ход, прогорило съдбовно сламката на две, паднало във водата и изсъскало за последно. Бобовата шушулка пък, гледайки в профил, изцяло оценила комичния сценариен капацитет на обстановката. И почнала да се смее (като Тошко Йорданов) и да се смее, до момента в който от смях се спукала и …приказката свърши към този момент.
А, като се замислиш – тази приказка е общоприложима за пояснение на политическите форми на живот у нас. За всяка обособена партия, за съвещанията на парламентарни и експертни комисии, за връзките сред президентство и Министерски съвет и защо ли не още. Сламка, въгленче и бобова шушулка!!!
Ще кажете, но за какво би трябвало да си описваме детски приказки?! И ще ви отговоря. Преди две седмици в един показателен текст сътрудника Бориславов Ясен ясно изясни – доста добре се получи. Кратко, тъкмо, разбираемо. Седмица по-късно чух, че БНР ще вкарва в програмната си скица вести за деца (вероятно със скритата концепция и възрастните да ги слушат, че нима нещо схванат). Лека-полека стигам до извода, че при бързо прогресиращия български публичен инфантилизъм всичко би трябвало да се изяснява с думи елементарни. Така де, нали тъкмо преди 260 години Паисий Хилендарски означи в последните фрази на историята си: „ За простите българи – просто написах “.
Ще кажете, но те са били българи от едно остаряло време! Чакайте да забележим! Какви ще да са били българите от остаряло време? В едноименната си повест от 1867 година огромният Любен Каравелов разказва обстановката с тях по следния къс и понятен метод: „ Дядо Либен обича своето Отечество, само че не всичкото, а единствено Копривщица “. Така – стана ли ви ясна работата?! Старото време е времето от преди раждането и основаването на българската нация. Обичаш си и си харесваш близкото и познатото и нехаеш за далечното. Няма обща територия, няма общ език, няма обща история, няма общи институции, няма общи ползи, няма общественост от хора – българска страна към момента няма. Нация няма!
Да погледнем до каква степен я докарахме – българите от новото време. И то тъкмо в годината, когато означаваме 300 години от раждането на Паисий Хилендарски и 260 години от написването на „ История славеноболгарская “…
Обща територия!? Че какво общо имат София или Варна с Карапелит или Кула?! И знаете ли, че има обитаеми места, докъдето към този момент няма пътища – те част от обща територия ли са или са към този момент откъснати от нея…
Общ език!? Вие съществено ли!
Обща история?! Вие шегувате ли се!
Общи институции?! Ама вие отново…!
Общи ползи?!?
Общност от хора…
Какво обичат българите от новото време? Разбира се, своето Отечество, само че не всичкото, а само…
И тъй като не идва да завършваме с многоточие, да се върнем още веднъж към началото на тези думи, и към мотото от незабравимия и чужд за средностатистическия ефирен фен „ Фауст “ на Йохан Волфганг декор Гьоте.
Персоналната политическа непоносимост в България, личностният конфронтация и ненавист, ироничните междуличностни реплики и обиди, партийните дуели и многобои вещаят не предварителни избори, а безсрочна национална злополука: „ Страната с тази рана се закандилка, рухна и…не стана “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ