Диктаторите властват не въпреки народа си, а благодарение на него
Представете си, че държавното управление е в комплицирана обстановка. Икономиката е в крах. Рейтингите падат. Из коридорите на властта съветници, които се пробват да завоюват благосклонностите на непредсказуемите гласоподаватели, вземат решение да постъпят подло, като настройват жителите един против различен. Критикуват хората, които наподобяват „ разнообразни “; които имат по-различни възгледи; които обичат друго. Правят се съпоставения сред нас и тях. На карта са сложени полезностите и културата ни – нищо по-малко. Или сте с мен, или сте против нас, декларира водачът.
За кого ви припомня сходна обстановка? Доналд Тръмп? Владимир Путин? Тереза Мей? Всъщност описът е дълъг – тъй като е в ход политика на идентичността. Ако смятате, че този лист е бил по-кратък, това е, тъй като става въпрос за предишното. Не чак толкоз от дълго време провежданата на Запад политика се приемаше като нещо, обвързвано с политики, хрумвания и идеологии – двустранно въздействие на леви и десни, различия по отношение на ролята на страната или оптималния баланс сред независимост и сигурност. Политолозите смятаха, че като цяло жителите са рационални и при взимането на решения на първо място се преценяват със положението на стопанската система – специалистите назовават това „ гласоподаване с портфейла “. И политици, и учени дълго време повтаряха като мантра: „ Икономиката, глупако “ (б.р. - фраза, която Бил Клинтън употребява по време на предизборната си акция през 1992 г.). Диктаторите също знаят това предписание, даже и да питате Николас Мадуро.
Доходите на междинната класа не се покачват, неравенството се задълбочава, а технократската политика остава на назад във времето. Избирателите обаче все по-често
остават лоялни към своите партии и към водачите си,
все едно че са племена – демократи и републиканци, последователи и съперници на Брекзит, „ същински “ американци и британци по отношение на „ жители на някакви страни “.
Обичайният отговор е да посочиш с пръст неприятните – Доналд Тръмп или Найджъл Фарадж, Марина льо Пен, Владимир Путин, Виктор Орбан, Реджеп Тайип Ердоган. Обвиняваме ги, че са съумели да заблудят рационалните жители, уплашили са ги или са ги подлъгали със своя популизъм. Нещо повече, едно от най-жестоките обвинявания, отправени от американци към Тръмп, е, че той се държи като деспот – доказателство за това били язвителните му речи или непрекъснатите офанзиви против медиите.Само в случай че беше толкоз елементарно.
Истината е, че
диктаторите (сегашните или бъдещите) не идват сами на власт
– ние, гласоподавателите, даваме властта в ръцете им. Поучително е да се направи деликатен разбор на съветския опит.
През 2012 година Владимир Путин подаде оставка като министър-председател и още веднъж се върна в президентството. Тогава той беше изправен пред съгласувани дейности на опозицията и обезпокоително ниско (за него) равнище на известност. За да си върне рейтинга, Путин, както и доста други, се насочи към тематиката за идентичността. Отначало беше „ отбраната “ на религията. След това „ избавяне “ на Русия от половите малцинства – най-много отбрана на децата от „ пропагандата на нетрадиционните полови връзки “ (това може да звучи познато на британци, които са на избрана възраст). Последваха и други тематики, най-много мигрантите и американците. И тактиката проработи.
За да разберем по какъв начин се случи това, би трябвало да проследим дейностите на Кремъл в идващите 6 години и да забележим отговорите, които дават елементарните руснаци на заложени им въпроси, в изявленията и мненията им, споделени в обществените мрежи. Това, което открихме, не ни накара единствено да се съмняваме в визиите ни за това по какъв начин работи една тирания. Резултатите ни накараха да преосмислим по какъв начин политиката, залагаща на идентичността, работи в демократичните страни.
В Русия най-верните последователи на Путин по времето, когато той
настройва жителите един против различен,
не са правилните на идеологията ксенофоби и хомофоби. Точно противоположното: доста от най-изявените съветски националисти се отнасят с огромно съмнение към „ умерения “ Путин. Тези хора, от които се чака, че ще влязат в неговия звук, се оказват минимум нападателни, минимум са склонни към спорове и са мощно заинтересувани добре да се схващат с хората. Тези, които заради персоналните си качества най-вече се интересуваха от това, което другите мислят, обаче чуха сигналите, изпратени от медиите, в църквите и учебните заведения и се трансфораха в тези, които най-вече ненавиждат и клеветят. В разединена путинска Русия приспособяването значи „ остро да нападаш “.
В идната година Русия анексира нелегално Крим и стартира загадка инвазия в Източна Украйна, като провокира въоръжен спор, тленен към момента. Това докара и до сериозна геополитическа борба с Европа и Съединени американски щати. Така обаче се реализира сближение на народа и с помощта на това рейтингът на Путин потегли нагоре. Освен това чувството за присъединяване в нещо огромно и вълнуващо (дори и в случай че останалата част от света го приема с враждебност) кара хората да се отнасят по-добре към Путин и към родината си. На първо място обаче, това ги кара да се усещат по-добре.
„ Кримската “ еуфория – замайване, което продължава 4 години, когато руснаците направиха нова положителна преценка освен на своя президент, само че и на сегашното, на бъдещето и (както демонстрират данните, с които разполагаме) дори и на предишното, което обаче не е заслуга директно на Путин. Това е резултат от общуването сред хората – до момента в който гледат телевизия, разискват новините с другари и родственици и се потапят в родолюбив жар.
Това значи, че диктатори като Путин остават на власт не макар народа, а с помощта на него. Независимо че стопанската система е в крах и страната е в спор с множеството страни по света, хората си остават негови поддръжници. И не толкоз от боязън или цензура, а тъй като си поддържат връзка с другари съидейници, съседи, сътрудници, родственици и връстници.
Какво значи това за нас?
Точно както и в Русия, където публичното схващане е фокусирано прекомерно доста върху Путин и не задоволително върху елементарните жители, ние, западняците, сме склонни да мислим, че ни вкарват в подвеждане хора като Доналд Тръмп или Найджъл Фарадж (ако желаете Бърни Сандърс или Джеръми Корбин).
Те лъжат и тези неистини намират отражение, тъй като хората или са невежи,
или се намират в медиен „ балон “, в който могат да чуят единствено това, което желаят да чуят. Това е правилно, само че има и още нещо.
Първо, поради „ низходящото “ си мислене считаме, че в случай че е допустимо обстоятелствата да бъдат показани на хората, тогава всичко ще се промени. За страдание, съветският опит демонстрира, че лесноразбираема и комфортно измислена история е по-силна от обстоятелствата и действителността, даже и когато жителите сами могат да видят действителността. Освен това хората, които „ са устойчиви към обстоятелствата “, постоянно имат положителни аргументи за това: смяна на възгледите значи риск от възникването на спорове с хора, които в обществен и прочувствен проект са значими за вас. Вероятно да извършите това е доста мъчно.
Смята се, че хора, поради чиито дейности сме се оказали в комплицирана обстановка (избиратели, които са дали своят вот неправилно), са ръководени от водачи, а не следват образците, които взаимно си дават. И още веднъж съветският опит дава потребни корекции. Проучванията ни демонстрират, че народите поддържат водача, защото изпитват възприятие за принадлежност към тълпата, а не поради харизмата на водача. Когато се сътвори възприятие за принадлежност към колектива, се появява и възприятието за обвързаност към водача.
Без подозрение политиците би трябвало да имат своята роля в търсенето на излаз от тази комплицирана обстановка. Например да засилват работата си по реализацията на социално-икономически проект, с цел да могат да стимулират гласоподавателите още веднъж да насочат вниманието си към действително създаване на политики. По същия метод неуспехът на политиките, основаващи се на идентичността за разцвет, може да послужи като потребен сигнален сигнал. В Русия да вземем за пример спадът на действителните приходи на популацията през последните пет години най-сетне стартира да визира известността на Путин.
Но в случай че повода за политическата рецесия (руската или нашата собствена) е обществото, а не (толкова) водачите, то изходът от нея би трябвало да стане с присъединяване на хората. Ако желаеме да се върнем към по-обективна (и по-гражданска) политическа полемика, би трябвало да придаваме по-малко значение на принадлежността към други политически групи. Длъжни сме да създадем по този начин, че представители на всички страни да могат да отдръпват позициите си в обществените кръгове, а също по този начин да се усещаме равнопоставени и предпазени членове на едно общество. Необходимо е да разберем накъде ни водят човешките инстинкти. От това зависи демокрацията ни.
За кого ви припомня сходна обстановка? Доналд Тръмп? Владимир Путин? Тереза Мей? Всъщност описът е дълъг – тъй като е в ход политика на идентичността. Ако смятате, че този лист е бил по-кратък, това е, тъй като става въпрос за предишното. Не чак толкоз от дълго време провежданата на Запад политика се приемаше като нещо, обвързвано с политики, хрумвания и идеологии – двустранно въздействие на леви и десни, различия по отношение на ролята на страната или оптималния баланс сред независимост и сигурност. Политолозите смятаха, че като цяло жителите са рационални и при взимането на решения на първо място се преценяват със положението на стопанската система – специалистите назовават това „ гласоподаване с портфейла “. И политици, и учени дълго време повтаряха като мантра: „ Икономиката, глупако “ (б.р. - фраза, която Бил Клинтън употребява по време на предизборната си акция през 1992 г.). Диктаторите също знаят това предписание, даже и да питате Николас Мадуро.
Доходите на междинната класа не се покачват, неравенството се задълбочава, а технократската политика остава на назад във времето. Избирателите обаче все по-често
остават лоялни към своите партии и към водачите си,
все едно че са племена – демократи и републиканци, последователи и съперници на Брекзит, „ същински “ американци и британци по отношение на „ жители на някакви страни “.
Обичайният отговор е да посочиш с пръст неприятните – Доналд Тръмп или Найджъл Фарадж, Марина льо Пен, Владимир Путин, Виктор Орбан, Реджеп Тайип Ердоган. Обвиняваме ги, че са съумели да заблудят рационалните жители, уплашили са ги или са ги подлъгали със своя популизъм. Нещо повече, едно от най-жестоките обвинявания, отправени от американци към Тръмп, е, че той се държи като деспот – доказателство за това били язвителните му речи или непрекъснатите офанзиви против медиите.Само в случай че беше толкоз елементарно.
Истината е, че
диктаторите (сегашните или бъдещите) не идват сами на власт
– ние, гласоподавателите, даваме властта в ръцете им. Поучително е да се направи деликатен разбор на съветския опит.
През 2012 година Владимир Путин подаде оставка като министър-председател и още веднъж се върна в президентството. Тогава той беше изправен пред съгласувани дейности на опозицията и обезпокоително ниско (за него) равнище на известност. За да си върне рейтинга, Путин, както и доста други, се насочи към тематиката за идентичността. Отначало беше „ отбраната “ на религията. След това „ избавяне “ на Русия от половите малцинства – най-много отбрана на децата от „ пропагандата на нетрадиционните полови връзки “ (това може да звучи познато на британци, които са на избрана възраст). Последваха и други тематики, най-много мигрантите и американците. И тактиката проработи.
За да разберем по какъв начин се случи това, би трябвало да проследим дейностите на Кремъл в идващите 6 години и да забележим отговорите, които дават елементарните руснаци на заложени им въпроси, в изявленията и мненията им, споделени в обществените мрежи. Това, което открихме, не ни накара единствено да се съмняваме в визиите ни за това по какъв начин работи една тирания. Резултатите ни накараха да преосмислим по какъв начин политиката, залагаща на идентичността, работи в демократичните страни.
В Русия най-верните последователи на Путин по времето, когато той
настройва жителите един против различен,
не са правилните на идеологията ксенофоби и хомофоби. Точно противоположното: доста от най-изявените съветски националисти се отнасят с огромно съмнение към „ умерения “ Путин. Тези хора, от които се чака, че ще влязат в неговия звук, се оказват минимум нападателни, минимум са склонни към спорове и са мощно заинтересувани добре да се схващат с хората. Тези, които заради персоналните си качества най-вече се интересуваха от това, което другите мислят, обаче чуха сигналите, изпратени от медиите, в църквите и учебните заведения и се трансфораха в тези, които най-вече ненавиждат и клеветят. В разединена путинска Русия приспособяването значи „ остро да нападаш “.
В идната година Русия анексира нелегално Крим и стартира загадка инвазия в Източна Украйна, като провокира въоръжен спор, тленен към момента. Това докара и до сериозна геополитическа борба с Европа и Съединени американски щати. Така обаче се реализира сближение на народа и с помощта на това рейтингът на Путин потегли нагоре. Освен това чувството за присъединяване в нещо огромно и вълнуващо (дори и в случай че останалата част от света го приема с враждебност) кара хората да се отнасят по-добре към Путин и към родината си. На първо място обаче, това ги кара да се усещат по-добре.
„ Кримската “ еуфория – замайване, което продължава 4 години, когато руснаците направиха нова положителна преценка освен на своя президент, само че и на сегашното, на бъдещето и (както демонстрират данните, с които разполагаме) дори и на предишното, което обаче не е заслуга директно на Путин. Това е резултат от общуването сред хората – до момента в който гледат телевизия, разискват новините с другари и родственици и се потапят в родолюбив жар.
Това значи, че диктатори като Путин остават на власт не макар народа, а с помощта на него. Независимо че стопанската система е в крах и страната е в спор с множеството страни по света, хората си остават негови поддръжници. И не толкоз от боязън или цензура, а тъй като си поддържат връзка с другари съидейници, съседи, сътрудници, родственици и връстници.
Какво значи това за нас?
Точно както и в Русия, където публичното схващане е фокусирано прекомерно доста върху Путин и не задоволително върху елементарните жители, ние, западняците, сме склонни да мислим, че ни вкарват в подвеждане хора като Доналд Тръмп или Найджъл Фарадж (ако желаете Бърни Сандърс или Джеръми Корбин).
Те лъжат и тези неистини намират отражение, тъй като хората или са невежи,
или се намират в медиен „ балон “, в който могат да чуят единствено това, което желаят да чуят. Това е правилно, само че има и още нещо.
Първо, поради „ низходящото “ си мислене считаме, че в случай че е допустимо обстоятелствата да бъдат показани на хората, тогава всичко ще се промени. За страдание, съветският опит демонстрира, че лесноразбираема и комфортно измислена история е по-силна от обстоятелствата и действителността, даже и когато жителите сами могат да видят действителността. Освен това хората, които „ са устойчиви към обстоятелствата “, постоянно имат положителни аргументи за това: смяна на възгледите значи риск от възникването на спорове с хора, които в обществен и прочувствен проект са значими за вас. Вероятно да извършите това е доста мъчно.
Смята се, че хора, поради чиито дейности сме се оказали в комплицирана обстановка (избиратели, които са дали своят вот неправилно), са ръководени от водачи, а не следват образците, които взаимно си дават. И още веднъж съветският опит дава потребни корекции. Проучванията ни демонстрират, че народите поддържат водача, защото изпитват възприятие за принадлежност към тълпата, а не поради харизмата на водача. Когато се сътвори възприятие за принадлежност към колектива, се появява и възприятието за обвързаност към водача.
Без подозрение политиците би трябвало да имат своята роля в търсенето на излаз от тази комплицирана обстановка. Например да засилват работата си по реализацията на социално-икономически проект, с цел да могат да стимулират гласоподавателите още веднъж да насочат вниманието си към действително създаване на политики. По същия метод неуспехът на политиките, основаващи се на идентичността за разцвет, може да послужи като потребен сигнален сигнал. В Русия да вземем за пример спадът на действителните приходи на популацията през последните пет години най-сетне стартира да визира известността на Путин.
Но в случай че повода за политическата рецесия (руската или нашата собствена) е обществото, а не (толкова) водачите, то изходът от нея би трябвало да стане с присъединяване на хората. Ако желаеме да се върнем към по-обективна (и по-гражданска) политическа полемика, би трябвало да придаваме по-малко значение на принадлежността към други политически групи. Длъжни сме да създадем по този начин, че представители на всички страни да могат да отдръпват позициите си в обществените кръгове, а също по този начин да се усещаме равнопоставени и предпазени членове на едно общество. Необходимо е да разберем накъде ни водят човешките инстинкти. От това зависи демокрацията ни.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ